Р Е Ш Е Н И Е № 760 София, 15.07.2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми ноември две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при участието на секретаря Борислава Лазарова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 61 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 от ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат Ц. като процесуален представител на Я. С. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 21.Х.2009г. по в.гр.д. № 2442/2009г. Касационно обжалване на решението само в частта по претенцията по чл.21 ал.1 от СК /отм./ относно поземлен имот /земеделска земя/ № 39164.26.19 по кад.карта на [населено място], [община], е допуснато с определение № 936 от 13.ІХ.2010г. на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК по процесуалноправния въпрос за непреценка от въззивния съд на довод на ищеца, че ответницата като чужденец по силата на чл.22 ал.2 от К. и на чл.29 от ЗС не може да придобива собственост върху земя в България. Ответницата по касационната жалба А. И. К. чрез пълномощника си адвокат К. е заела становище за нейната неоснователност. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ, състав на ІV ГО, взе предвид следното: С атакуваното решение ПОС е оставил в сила решението на Пловдивския РС от 22.VІ.2009г. по гр.д. № 2037/2008г., с което е отхвърлен предявеният от Я. Ст.К. срещу А. Ив.К. иск за установяване, че той е изключителен собственик на основание пълна трансформация на лично имущество на 1/3 ид.част от поземлен имот № 39164.26.19 по кад.карта на [населено място], цялата с площ 6300 кв.м, както и на лек автомобил “Мерцедес”. Въззивният съд е взел предвид, че страните са бивши съпрузи /сключен брак на 04.І.2005г., прекратен с развод с влязло в сила на 17.ІV.2008г. решение/, че за закупуването на 23.VІ.2006г. на посочения имот ищецът е заплатил 1/3 от цената му по нотариален акт 1000лв., че в исковата молба не се твърди, нито са събрани доказателства, съгласието на страните по сделката по отношение на покупната цена да е привидно и че уговорената и заплатена цена е била различна от отразената в договора, че с оглед свободата на договаряне е без правно значение каква е била пазарната стойност на имота към момента на закупуването му. С оглед ниската цена на имота в сравнение с твърдяната като заплатена не може да се направи извод, че за закупуването му са вложени описаните в исковата молба средства, за които ищецът твърди да произхождат от сключен между него и С. К. на 17.ХІІ.2004г. договор за заем на 345 000лв., който обслужвал лично с лични средства, 120000лв. от които дал на заем на учреденото от него [фирма], което с четири разходни касови ордери от април и май 2006г. му изплатило 100000лв., които изцяло вложил в покупката на процесните имот и вещ; това се подкрепя и от обстоятелството, че към момента на придобиването ответницата също е реализирала доходи от работата й в СПА център като козметик. Съдът е приел съобразно чл.181 ал.1 от ГПК и че договорът за заем от 17.ХІІ.2004г., без нотариална заверка на подписите, както и касовите ордери, са частни документи и не може да се противопоставят на ответницата, тъй като са без достоверна дата и тъй като няма данни по делото за редовността на воденото в дружеството счетоводство, отразило движението на сумите по ордерите. При това положение е направен извод, че не са установени предпоставките на чл.21 ал.1 от СК /отм./, обосноваващи пълната трансформация на лично имущество за придобиването по време на брака на процесната нива. Въззивният съд не е подложил на преценка твърдението на ищеца К., направено за първи път във въззивната му жалба, че ответницата е гражданин на Б., с неясен и неизясняван по делото статус в България, и че следва да се прецени налице ли е правна възможност тя да притежава в РБ земя. По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ, състав на ІV ГО, счита следното: Въззивният съд не е подложил на преценка доводът на ищеца, че ответницата не може да притежава в РБ земя. Това, обаче, той не е бил задължен да стори с оглед разпоредбата на чл.266 от ГПК, предвиждаща забрана за посочване от страните на нови факти и за представяне на доказателства, които те са могли да посочат и представят своевременно пред първоинстанционния съд, и обстоятелството, че този довод е релевиран за първи път с въззивната жалба на ищеца, без твърдения и данни по делото той да не е могъл да го посочи в съответния срок в първоинстанционното производство. В касационната жалба на Я. Ст.К. срещу въззивното решение се сочи, че въззивният съд разгледал избирателно някои от доказателствата, придавайки им несъществуващо значение и съдържание, съсредоточил се единствено върху разсъждения, касаещи договора за заем от 17.ХІІ.2004г., на който не било необходимо да се прави подробен правен анализ. Основният въпрос бил от кой момент в случая настъпва трансформация на лични средства. Парични средства били инвестирани лично от ищеца в учреденото му търговско дружество, дяловото участие в което на единия съпруг не е СИО, поради което парите, които ищецът получава от дружеството, са негови лични. Съдът не взел предвид заключението на съдебно-счетоводната експертиза с оглед установяване датата на разписките за плащане за финансиране на дружеството. Ответницата не провела пълно и главно доказване на възраженията си. По отношение на доходите й следвало да се кредитират официалната справка на трудовите й договори и данните за осигурените лица за периода 2005г. – 2008г., установяващи, че тя не е била в състояние да участва в покупка на недвижим имот. Показанията на св.М., че ответницата работела, не са годни, тъй като е недопустимо такова обстоятелство да се установява по този начин по силата на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК. Представените по делото от ищеца доказателства сочат, че единствените приходи в семейството били неговите средства, че средствата, с които закупил имота, са му изплатени от дружеството, притежаващо дялов капитал, лична собственост на съдружниците, поради което съвместният принос за произхода на парите по сделките е изключен. Сочи се и несъобразяването, че ответницата е чужд гражданин. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се и разноски. Касационната жалба е неоснователна. Законосъобразно и в съответствие с представените по делото доказателства въззивният съд е приел, че предявения иск с правно основание чл.21 ал.1 от СК /отм./ относно недвижимият имот е неоснователен. Обоснован е изводът, че с представените доказателства не се опровергава презумпцията по чл.19 от СК /отм./. Наличието на пълна или частична трансформация се обуславя от влагането на лични на единия съпруг по смисъла на чл.20 ал.1 от СК /отм./ средства към момента на закупуването на конкретна вещ. В разглеждания случай несъмнено установеният незначителен размер на уговорената и заплатена от ищеца цена за покупката на имота /333лв. - 1/3 от 1000лв./, данните по делото, че ответницата е реализирала доходи от полагане на труд към момента на придобиването на имота, липсата на данни последната да не е влагала средства, труд и работа в домакинството на семейството, както и липсата на данни К. да е вложил при покупката именно получените по твърдяния от него начин суми, не налагат извод, че придобитото имущество не е в резултат на съвместен принос, а с негови лични средства. Неоснователни са релевираните в касационната жалба оплаквания. Изводите на въззивния съд са основани на събраните по делото доказателства. Показанията на св.М. не са “негодни”, както твърди касаторът, тъй като установеното от нея обстоятелство, че ответницата е полагала труд, не е сред обстоятелствата, за установяване на които закон изисква писмен акт /чл.164 ал.1 т.3 пр.1 от ГПК/. С оглед данните по делото, че ответницата е работела извън България /в Турция/, е без значение липсата на регистриран в НАП сключен от нея трудов договор, както и че тя не е била осигурявана от 2005г. до 2008г. Не е допуснато твърдяното в касационната жалба нарушение, изразяващо се в непреценка на съдебно-счетоводната експертиза с оглед установяване достоверност на датите на разписките за плащане за финансиране на [фирма]. На експертизата не е била поставена задача за проверка на редовността на водените от това дружество счетоводни книги, поради което е правилен изводът на въззивния съд по приложението на чл.181 ал.1 от ГПК по отношение на представените по делото приходни и разходни касови ордери. С оглед отговора на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, не е допуснато и нарушение с непреценката на твърдението, изявено пред въззивния съд, че ответницата не е гражданин на РБ. Следва да се отбележи, че в тази връзка не са искани, допускани и събирани и доказателства. По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 от ГПК атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на касатора не се следват разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решението на Пловдивския окръжен съд № 1645 от 21.Х.2009г. по гр.д. № 2442/2009г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: