Р Е Ш Е Н И Е № 12 София, 04.04.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря СИЛВИАНА ШИШКОВА…. и с участието на прокурора……….………...........…......................, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2485 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 48-във вр. чл. 47, ал. 2 ЗМТА и чл. 19, ал. 1 in fine ГПК. Образувано е по предявен от варненското [фирма] иск с предмет прогласяването за нищожно на арбитражното решение от 7.ІХ.2017 г. по арб. дело № 11/2017 г. на Арбитражен съд-гр. В. /към Сдружение за правна помощ и медиация/, с което, по иск на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], е било признато за установено, че това д-во не дължи на [фирма] сумата от 4 753.34 лв. (четири хиляди седемстотин петдесет и три лева и тридесет и четири стотинки), представляваща: „корекция на сметка при неточно измерена потребена електроенергия на обект с аб. № [ЕГН], клиентски № [ЕГН], за периода 12.VІ.2015 г. – 9.ІХ.2015 г.” В резултат настоящият ищец е бил осъден да заплати на [фирма]-София разноски в размер общо на 444 лв. /384 лв. внесена арб. такса+60 лв. внесен депозит за възнаграждение на вещо лице/. Със същото арбитражно решение изрично е било отхвърлено – както неоснователно – възражението на търговеца настоящ ищец за некомпетентност на Арбитражен съд В. при СППМ да разгледа повдигнатия от [фирма] имуществен спор. Като се позовава на новата разпоредба на чл. 47, ал. 2 ЗМТА (в сила от 27.І.2017 г.) във връзката й с текста на чл. 19, ал. 1 in fine ГПК и § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, ищецът в настоящето производство [фирма] претендира горепосоченото арбитражно решение на Арбитражен съд В. да бъде прогласено за нищожно, като му бъдат присъдени и всички направени в настоящия процес пред ВКС разноски, вкл. изплатеното адвокатско възнаграждение. По реда на чл. 131 ГПК в свой писмен отговор (с вх. № 407/12.І.2018 г. по описа на ВКС) ответното по иска [фирма] писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-В. по неговата основателност, претендирайки за отхвърляне на претенцията с правно основание по чл. 47, ал. 2 ЗМТА. Тази негова защитна теза е обстойно мотивирана в представените по делото писмени бележки. В откритото съдебно заседание пред ВКС, редовно призовани, двете търговски дружества не са били представлявани, поради което от значение за разрешаването на спора, въведен с иска по чл. 47, ал. 2 ЗМТА, са твърденията в исковата молба на варненското [фирма], приетото в цялост като доказателство по настоящето дело арбитражно производство пред Арбитражен съд В. и становището на търговеца ответник по иска в отговора му по чл. 131 ГПК, а също и в писмените му бележки по делото. В процедурата по размяна на книжата и насрочване на делото съставът на ВКС е констатирал спазването на преклузивния 3-месечен срок за предявяване на иска, поради което образуването на производството по реда на чл. 48, ал. 1 ЗМТА за произнасяне по съществото на същия ще следва да се преценява като процесуално допустимо. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема за установено следното от фактическа страна: С процесното арбитражно решение, чиито прогласяване за нищожно се претендира, изрично е било прието от решаващия орган, че сключената между страните по делото арбитражна клауза е действителна, „доколкото се отнася до арбитрируем спор”, а също защото и двете страни по арбитражното споразумение са търговски дружества „и на това основание не са потребители по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите”. При тези данни по настоящето дело се налагат следните правни изводи: Меродавно за разрешаването на настоящия правен спор е единствено обстоятелството, че точно ответното по иска с правно основание по чл. 47, ал. 2 ЗМТА [фирма] няма качеството „потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите”, към който законов текст изрично препраща съдопроизводственото правило на чл. 19, ал. 1 in fine ГПК. Тази легална дефиниция с категоричност визира само физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. С оглед да бъде изключено всяко съмнение, което би могло да възникне във връзка с вида търговец по чл. 56 и сл. ТЗ, същата дефиниция предвижда, че такъв „потребител” е и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон /З./ действа извън рамките на своята търговска професионална дейност. По аргумент за противното от текста на чл. 63, ал. 3 ТЗ /във вр. чл. 113 ТЗ/ ответното по иска [фирма] не е физическо лице, т.е. не попада в обхвата на горецитираната легална дефиниция. От друга страна, съгласно § 1, т. 27г от ДР на Закона за енергетиката, „краен клиент” е клиентът, който купува електрическа енергия или природен газ за собствено ползване. Но от обстоятелството, че при ищцовото варненско търговско д-во ответникът [фирма] има открита партида с конкретно посочени абонатен и клиентски номер, по никакъв начин не може да се прави заключение за качеството му на „потребител” по смисъла на онази допълнителна разпоредба от З., към която изрично препраща чл. 19, ал. 1 in fine ГПК. Нещо повече: с текста на § 1, т. 41б от ДР на Закона за енергетиката е въведена дефиниция на понятието „потребител на енергийна услуга”, според която такъв би могъл да бъде както краен клиент, който купува ел. енергия или природен газ, така и ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ. Очевидно е, че понятието „потребител на енергийна услуга” /по см. на § 1, т. 41б от ДР на ЗЕ/ е нещо различно от понятието „потребител” /по см. на § 13, т. 1 от ДР на З./. В арбитражния процес, който е приключил с решението, което се атакува по реда на чл. 47, ал. 2 ЗМТА, търговецът настоящ ответник е действал като ищец, но в материалноправното си качество на „потребител на енергийна услуга”, обвързан от конкретна арбитражна клауза в договора си с [фирма]. От това обаче по никакъв начин не следва, че спорът е бил неарбитрируем и следователно, постановеното по неговото същество арбитражно решение се явява валидно. Ето защо, като неоснователен, искът с правно основание по чл. 47, ал. 2 ЗМТА ще следва да бъде отхвърлен. Процесуалната разпоредба на чл. 113 ГПК, която се отнася до изборната местна подсъдност „по искове на потребители”, предшества специалната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК (в сега действащата нейна допълнена редакция досежно потребителите физически лица, в сила от 27.І.2017 г.) и затова не би могла да представлява аргумент в подкрепа на тезата на ищеца [фирма] за нищожност на арбитражното решение на Арбитражен съд В. от 7.ІХ.2017 г. по арб. дело № 11/2017 г. В заключение, независимо от този изход на делото в настоящето исково производство пред ВКС, ищцовото варненско търговско дружество не следва да бъде осъдено да заплати поискани от ответното [фирма]-село С., [община], област Велико Т. разноски, тъй като последното не е ангажирало доказателства, че такива реално са били направени. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТХВЪРЛЯ ИСКА на [фирма]-гр. В. с правно основание по чл. 47, ал. 2 ЗМТА за прогласяване на нищожност на арбитражното решение от 7.ІХ.2017 г. от Арбитражен съд В. /към СППМ/, постановено по арб. дело № 11/2017 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2