7 Р Е Ш Е Н И Е № 170 София,15.10.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т.д. № 595/2012 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 334 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 1880/2011г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2 състав решение от 09.02.2011 г. по т. д. № 444/2009 г., предявените от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор искове са уважени, съответно: искът с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД е уважен за сумата 46 720.88 лв., представляваща възнаграждение за предоставени услуги за 2007 г. по споразумение от 19.06.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане, а акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е уважен за сумата 10 314.76 лв., представляваща мораторна лихва за забава на дължимото възнаграждение за периода от 20.08.2007 г. до 24.11.2008 г. К. поддържа неправилност на въззивното решение в обжалваната му част на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания, като излага подробни съображения срещу направените в него три решаващи извода: че през процесната 2007 г. между страните е съществувало правоотношение, произтичащо от сключеното между тях споразумение от 19.06.2006 г.; че непредставянето от страна на изпълнителя [фирма] на изискуемата от чл. 9, ал. 3 от това споразумение план-сметка не рефлектира върху определеността на цената и на наличието на съгласие относно същата, а оттук и на действителността на споразумението и че дружеството-изпълнител е доказало извършването през процесната 2007 г. на услугите, за които се е задължило. Според касатора, приетото от въззивния съд е резултат от тълкуването на релевантните клаузи от споразумението в нарушение на изискванията на чл. 20 ЗЗД и без да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства. С определение № 289 от 29.04.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по релевантните за спора въпроси, свързани с приложението на чл. 20 ЗЗД относно тълкуване на договорите. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по основателността на касационната жалба. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да отмени частично решението на Софийски градски съд и да уважи предявения от [фирма] срещу [фирма] главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 46 720.88 лв., вззивният съд е приел, че през процесния период – 2007 г. – между страните е съществувало правоотношение, възникнало от сключеното между тях споразумение от 19.06.2006 г., по силата на което ищецът, в качеството си на собственик на изградената на територията на к.к. „Слънчев бряг” инфраструктура, се е задължил да извършва и предоставя за ползване комплекс услуги и дейности, необходими за предлагания от ответника туристически продукт, а последният се е задължил да заплати възнаграждение в размера по чл. 9 от споразумението. Според решаващия състав, срокът на споразумението следва да се счита продължен и през 2007 г. независимо от липсата на изрично подписан анекс относно „финансовата част” съгласно чл. 2, тъй като основна по отношение на срока е клаузата на чл. 12, предвиждаща прекратяването на споразумението да се извършва с изрично писмено съгласие. Посочено е, че при определяне на срока на действие на споразумението клаузите на чл. 2 и чл. 12 следва да бъдат тълкувани с оглед целта на същото – да бъдат уредени отношенията по повод ползването на инфраструктурата в к.к. „Слънчев бряг”, които отношения се развиват в значителен период от време. Като неоснователно е счетено възражението на ответника за липса на уговорена цена на услугите през 2007 г. предвид неподписването на анекс и непредставянето на предвидената в чл. 9, ал. 3 план-сметка. В тази връзка е изразено разбирането, че при непостигнато съгласие за промяна в цената на предоставяните услуги, следва да се приеме, че е запазен уговореният за 2006 г. размер на дължимото възнаграждение, а липсата на план-сметка води само до невъзможност за промяна на уговорения общ размер на възнаграждението по реда на чл. 9, ал. 3 от споразумението, но не и до неговата нищожност, доколкото страните са уговорили общ размер на възнаграждението, определен на база разгърнатата застроена площ на обекта на ответника. Не са споделени и доводите на [фирма] за нищожност на споразумението поради невъзможен предмет, предвид нормативно регламентираното предоставяне на част от дейностите за извършване на трети лица – общински и държавни органи и други организации, както и поради сключването му от лица без представителна власт. Въз основа на данните от изслушаната по делото счетоводна експертиза, констатирала надлежно осчетоводяване на всички разходи в ищцовото дружество по повод поддържането на инфраструктурата в к.к. „Слънчев бряг” и редовно водене на счетоводните книги, въззивният съд е приел за неоснователно и възражението, че услугите, чието заплащане се претендира, не са били извършени. По тези съображения съдът е преценил, че за предоставените му през 2007 г. услуги за ответника е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение в размера по чл. 9, ал. 2 от споразумението от 19.06.2006 г. – 48 795 лв. (без ДДС) или 58 554 лв. (с ДДС). Поради приетото обаче за основателно възражение за прихващане до размер на 11 833.12 лв., направено от ответното дружество, искът с правно основание чл. 79 ЗЗД е уважен за сумата 46 720.88 лв. С оглед основателността на главния иск, при съобразяване на уговорените в споразумението срокове за плащане на възнаграждението и при отчитане на прихващането с дължимата на ответника сума, въззивната инстанция е уважила и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на 10 314.76 лв. Решението е неправилно. Изводът на въззивния съд за наличие на правоотношение между [фирма] и [фирма] за процесната 2007г. по повод ползването на комплекса услуги и дейности в к. к. „Слънчев бряг”, предоставяни и извършвани от ответното дружество, е необоснован поради това, че е изграден при тълкуване на сключеното между страните споразумение от 19.06.2006 г. в нарушение на закона. В чл. 20 ЗЗД законодателят е установил императивно задължение при тълкуване на договорите да се търси действителната воля на страните, като е посочил изрично и критериите, съобразно които следва да бъде извършвана тълкувателната дейност – тълкуване на отделните уговорки във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Във формираната по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика на Върховен касационен съд последователно и непротиворечиво се застъпва становището за необходимостта от стриктно прилагане на тези критерии и от спазване на задължението при тълкуването на договорите да бъде изяснявана само изявената, а не предполагаемата воля на страните и да не се допуска нейната подмяна. В посочения смисъл са: решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о.; решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2010 г. на ІV г. о.; решение № 157 от 30.10.2012 т. по т. д. № 696/2011 г. на ІІ т. о. и др. В случая е налице отклонение от цитираната практика по приложението на чл. 20 ЗЗД. В резултат от тълкуването на клаузите на чл. 2 и чл. 12 изолирано без връзката им с тази на чл. 9 от процесното споразумение от 19.06.2006 г. решаващият състав е формирал неправилния извод, че породеното от това споразумение правоотношение между страните не е било прекратено и е продължило да съществува и през 2007 г., като възнаграждението за предоставените на ищеца услуги е дължимо в размера, който е бил дължим за предходната 2006 г. Въззивният съд е подменил категорично изявената в чл. 2 от споразумението воля на страните, че клаузите относно размера на дължимите суми имат действие за 2006 година включително и че за следващите години те уреждат взаимоотношенията си относно предоставянето и ползването на услуги, свързани с инфраструктурата на к.к. „Слънчев бряг”, посредством отделни анекси, касаещи финансовата част. Не е съобразено и обстоятелството, че в клаузата на чл. 9, ал. 1 от споразумението страните са уговорили конкретно начина, по който се формира възнаграждението за 2006 г., като посочената от тях за дължима за тази година сума 48 795 лв., определена на база 48 795 кв. м. Р. на обекта на ищеца, не представлява окончателното възнаграждение по договора и че съгласно чл. 9 ал. 3 същото се определя допълнително (в посока увеличаване или намаляване) след представяне на план-сметката и извършване на преценка относно това, дали действителните разходи на ответника по изпълнението на договора надвишават или са по-малки от предвидените в нея разходи. Превратното тълкуване на чл. 9 от споразумението и по-конкретно игнорирането на значението на план-сметката, което самите страни са й придали, е довело до незаконосъобразния извод, че дължимото за 2006 г. възнаграждение по договора е именно сумата 48 795 лв., определена на база Р. на обекта. Нарушението на закона се изразява и в това, че при тълкуването волята на страните относно действието на сключения между тях договор в срочно отношение въззивният съд неправилно е определил като цел на същия „да се уредят отношения между страните, които ще се развиват в продължителен период от време”. Това разбиране е в явно противоречие с характера на процесния договор. Доколкото по своята същност договорът за предоставяне на услуги е разновидност на договора за изработка, регламентиран в чл. 258 – чл. 269 ЗЗД, то от произтичащите от него основни права и задължения за страните следва, че целта на този договор е съответно: за възложителя – да получи услугите, предлагани от другата страна, а за изпълнителя – да получи възнаграждение за тях. Срокът, който не е от съществените елементи на посочената сделка, не може да бъде нейна цел. Поради това, предвиденото в чл. 12 на споразумението от 19.06.2006 г. автоматично продължаване на действието му за още една година, ако страните не са постигнали изрично съгласие за неговото прекратяване, неправилно е преценено от решаващия състав като даващо основание да не бъде зачетена уговорката в чл. 2, че за следващите години след 2006 г. страните уреждат взаимоотношенията си относно предмета на договора посредством отделни анекси, касаещи финансовата част, т. е. относно размера на дължимото възнаграждение. Като последица от допуснатите нарушения на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на значимите за спора клаузи на споразумението от 19.06.2006 г. въззивният съд е достигнал до неправилния извод, че същото е продължило действието си и през процесната 2007 г., като дължимото от ищеца възнаграждение за този период е в размер на сумата 48 795 лв., която е била дължимо възнаграждение и за предходната 2006 г. Поради безспорния по делото факт, че [фирма] и [фирма] не са подписали анекс относно финансовата част на споразумението за 2007 г. и предвид неприложимостта на клаузите относно размера на дължимата за 2006 г. сума за следващите години, следва да се приеме, че между същите не е постигнато съгласие относно един от съществените елементи на договора за предоставяне на предлаганите от ответника услуги, а именно – относно дължимото възнаграждение, което обосновава съответно и извода за липса на сключен договор за процесната 2007 година. Без значение в тази връзка е уговорката в чл. 12 от споразумението за автоматичното му продължаване, ако страните не са изявили изрична воля за неговото прекратяване. Същата не може да бъде тълкувана изолирано от клаузата на чл. 2 от споразумението, предвиждаща категоричното изискване да бъде подписан отделен анекс за уреждане взаимоотношенията между страните, касаещ финансовата част. Съвместното тълкуване на тези две клаузи сочи, че действителната воля на страните е била автоматичното продължаване срока на споразумението от 2006 г. да настъпи само ако е изпълнено условието по чл. 2, т. е. при постигнато от страните съгласие по съществения за процесния договор елемент – дължимото възнаграждение. И тъй като в случая това условие не е изпълнено, независимо от липсата на изрично писмено съгласие за прекратяването му, договорът не може да се счита продължен – същият е прекратен с изтичането на 2006 г. Поради това, заплащането на възнаграждение за предоставените на ответника услуги през следващата 2007 г. не може да бъде претендирано на поддържаното от ищеца договорно основание. Достигайки до противоположен извод, въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен в обжалваната му част. По изложените съображения предявените искове са неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне, без да е необходимо обсъждането на останалите доводи и възражения на страните, в т. ч. и заявеното от ответника при условията на евентуалност възражение за прихващане. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът по касация следва да заплати на касатора направените по делото разноски за всички инстанции в размер на сумата 7 440 лв., конкретно посочена в представения списък по чл. 80 ГПК, която сума включва: адвокатско възнаграждение 5 520 лв., държавни такси 1 170.71 лв. и възнаграждение за вещо лице 750 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 334 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 1880/2011г. на Софийски апелативен съд в частта, с която предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове са уважени, съответно: искът с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД е уважен за сумата 46 720.88 лв., а акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е уважен за сумата 10 314.76 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от [фирма], [населено място], к.к. „Слънчев бряг” срещу [фирма], [населено място], [улица] искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 46 720.88 лв. – възнаграждение за предоставени услуги за 2007 г. по споразумение от 19.06.2006 г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 314.76 лв. – мораторна лихва за забава върху първата сума за периода от 20.08.2007 г. до 24.11.2008 г. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], к.к. „Слънчев бряг” да заплати на [фирма], [населено място], [улица] разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 7 440 /седем хиляди четиристотин и четиридесет/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: