Р Е Ш Е Н И Е № 60151 В ИМЕТО НА НАРОДА гр. София, 05.01.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ГАЛИНА ИВАНОВА при участие на секретаря Лилия Златкова като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 2272 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Синдикът на „Корпоративна търговска банка“ АД в несъстоятелност, чиито правомощия се упражняват от А. Д. и К. М., обжалва решение № 936 от 28.04.2019 г. по в.т.д. 3648/18 г., САС, ТК, 15 състав, с което е потвърдено решение № 2470/29.12.2017 г. по т.д. 3867/15 г. , СГС, ТО, VI-17 състав, за отхвърляне предявените от жалбоподателя, в качеството му на ищец, искове срещу И. А. З. и А. М. П. за солидарното им осъждане на правно основание чл. 57, ал. 3 З. вр. чл. 240, ал. 2 ТЗ срещу И. З. и чл. 57, ал. 3 З. вр. чл. 79, ал.1, пр. 2 от ЗЗД срещу А. М. П. да заплатят на „Корпоративна търговска банка“ АД в несъстоятелност сумата от 9 077 175,74 евро, представляваща стойността на имуществени вреди - претърпени загуби от несъбрани вземания, възникнали по договор за банков кредит, сключен на 20.12.2011 г. между „КТБ“АД, представлявано от З. и П. и „Гипс“ АД за предоставяне на кредит в размер на 10 000 000 евро, които вреди са причинени в резултат на неизпълнение на задълженията им по осъществяване на управление на „КТБ“ АД, които са причинени от И. А. З. в качеството му на изпълнителен директор, а от А. М. П. в качеството му на прокурист, като неизпълнението на задълженията им се изразява в извършване на действия по подписването от името и за сметка на „КТБ“ АД на 20.12.2011 г. на договор за кредит с „Гипс“ АД и по разрешаване на „Гипс“ АД да усвои отпуснатия кредит, без надлежно учредени обезпечения. К. жалбоподател счита, че въззивното решение е необосновано – отменително основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Прави обстоен анализ на доказателствата като излага тезата си, че няма надлежно обезпечение, което да е учредено от кредитополучателя „Гипс“ АД и сключването на договора, разрешаването на усвояването на сумата и неполучаване на обезпечение по кредита и след сключването му при неизпълнение на задълженията от кредитополучателя, се дължат изцяло на деяния (действия и бездействия) на ответниците по иска, извършени в нарушение на ТЗ, Правилника за кредитната дейност на банката и Методиката за оценка на обезпеченията и добрата банкова практика. Излага подробни съображения, че при сключване на договора и при фактическото отпускане на кредитната сума, обусловено само от подписване на договора за банков кредит, ответниците не били осигурили обезпечение за изпълнение на задълженията на „ГИПС“ АД за връщане на сумата, получена на основание договора за кредит, като изобщо не се установявало „ГИПС“ АД да е придобил Д. на стойност 125 % от размера на кредита, нито учредяване на залог върху такива активи. Не били предприети от двамата ответници действия по изискване от кредитополучателя „Гипс“ АД, който не е изпълнявал точно задълженията си по договора за кредит от 20.12.2011 г., да учреди нови обезпечения, както и в тази връзка липсвало принудително събиране на „Гипс“ АД на дължимите и неплатени в срок задължения, възникнали по договор за кредит от 20.12.2011 г. Счита, че не е установена собствеността на дълготрайните материални активи, за които се твърди, че има учреден залог в полза на банката. Прави извод, че ако вземането на банката било своевременно и надлежно обезпечено, то не би възникнала необходимост от предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност на „ГИПС“ АД, доколкото същите биха били събрани в по-ранен етап по пътя на индивидуалното принудително изпълнение. Вредата била равна на сумата, с която е намалено имуществото на банката 9 077 175,74 евро. Изтъква, че изводите относно наличието на имущество, както и възможността вземанията по процесния договор за кредит да бъдат събрани, били необосновани, поради неправилно интерпретиране на доказателства. Сключеният Договор за спогодба от 15.03.2017 г. между „КТБ“ АД (н) и длъжникът по „ГИПС“ АД, договор за залог на търговско предприятие с нотариална заверка на подписите, засягали събиране на вземанията, а не конкретния спор, но дори и да се приемело, че го засягат, те означавали опит за събиране на вземания, така както и образуваното производство по несъстоятелност по т.д. 448/15 г. на „ГИПС“ АД, открито с решение по т.д. 3809/19 г. на Апелативен съд София. Така счита, че имуществото на дружеството не е достатъчно да покрие задълженията му предвид общия размер на отпуснатите кредити, посочен от жалбоподателя в размер на 34 000 000 лв. Счита, че не може да се получи удовлетворение въпреки сключения договор за особен залог на 15.03.2017 г. , който е втори по ред и на основание чл. 32, ал. 6 от ЗОЗ може да пристъпи към изпълнение, само ако са се удовлетворили всички предходни кредитори. Излага съображения, че според анализа на доказателствата била установена и причинно-следствената връзка между настъпилите вреди и противоправното поведение на администраторите на банката. Моли да се отмени решението и вместо него да се уважат исковете. Ответниците А. М. П. и И. А. З. оспорват касационната жалба. Считат, че не са извършили нито едно нарушение на Правилника за кредитна дейност или на ТЗ. Не било установено да са разрешили усвояването на процесния кредит. Нямало деяние, извършено от двамата. Липсвала и противоправност. Противоправността отсъствала и при самото подписване от страна на ответниците на договора за кредит преди да са били учредени договорените обезпечения. Нямало такова задължение в Правилника за кредитната дейност. Такава клауза би могла да бъде договорена в самия договор за банков кредит или в решението на Управителния съвет на банката като условие за усвояване на кредита. Нямало нормативно задължение да се обследват Д. на място. Било установено учредяването на особен залог върху Д. и вземания по банкови влогове. Считат, че сключеният договор за спогодба от 28.4.2017 г. между „КТБ“ АД и „ГИПС“ АД, както и договор от 15.03.2017 г. за особен залог с индивидуализиране на притежаваните към 2017 г. 14 имота и други Д., били надлежно обезпечение. Банката била си оттеглила молбата за откриване на производство по несъстоятелност. Това според ответниците означавало, че би могло да се получи удовлетворение на вземането на „КТБ“ АД за връщане на отпуснатата по договора за кредит сума. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационното обжалване е допуснато, на основание чл. 280, ал.2 ,пр. 2 от ГПК, за проверка евентуална недопустимост на съдебното решение с определение № 60 420 от 12.07.2021 г. по настоящето дело. За да потвърди изцяло решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените искове от синдика на „КТБ“ АД (н), въззивният съд е приел, че решението е допустимо, както и че първоинстанционният съд правилно е възприел твърденията на ищеца и правилно е квалифицирал исковете, като такива с правно основание чл. 57, ал. 3 от З. вр. чл. 240, ал. 2 от ТЗ против И. А. З. и с правно основание чл. 57, ал.3 от З. вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД против А. П.. С оглед задължението си да направи свои констатации по отношение на твърдените от страните факти, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява нито един от двамата ответници да е извършил действие или да е допуснал бездействие, с които да са нарушени конкретни, вменени от устава на банката и договора за прокура, договора за възлагане на управление, Правилник за кредитната дейност и друг вътрешноведомствен акт или произтичащи от закона задължения, при разрешаване и сключване на договора за кредит от 20.12.2011 г., както и при усвояване на сумата по него. Възприет е извода на първата инстанция, че за ответниците не са възникнали задължения, изброени в исковата молба при посочване на правопораждащите факти на твърдяното вземане на „КТБ“ АД(н) за обезщетение за вреди, солидарно от двамата ответници, а именно – да подпишат договора за кредит само след учредяване на надлежно обезпечение, задължение да разрешат усвояване на сумата по договора за кредит само след учредяване на обезпечения, задължение да поискат от „Гипс“ АД да учреди ново обезпечение, както да предприемат действия по принудително събиране от „Гипс“ АД на дължимите и неплатени в срок задължения, възникнали по договор за кредит от 20.12.2011 г. Освен това е направен извод, че кредитната дейност не представлява намаляване на имуществото на кредитна институция, тъй като това бил договор, свързан с упражняваната от банката търговска дейност, извършвана с цел печалба. Прието е, че са учредени особени залози, първият на 12.03.2012 г. за обезпечаване на вземане в размер на 10 000 000 евро, като заложеното имущество представлявало вземания на „Гипс“ АД, произтичащи от договори за разплащателни сметки и вторият на 23.05.2013 г. за вписване на договор за особен залог на обезпечени вземания чрез заложено имущество, представляващо Д., конкретно описани машини, самосвал и товарни машини. Установено е, че по отношение на договора за кредит от 20.12.2011 г., до 25.6.2014 г. било налице изпълнение на задълженията като след тази дата с внесените суми от кредитополучателя били погасяван и задължения по други договори за банков кредит, сключени между същите страни. Установено е, че Д., върху които е учреден особен залог не са осчетоводени като собствени на длъжника. При така възприетите факти, въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил към правните изводи на първоинстанционния съд, с което е направил извод, че за двамата ответници не са възникнали задължения да подпишат договора за кредит, както и да разрешат усвояването му само след надлежно учредени обезпечения, както и да изискат учредяване на нови обезпечения, извън вече уговорените и задължения да предприемат действия по принудително изпълнение срещу длъжника. Освен това съдът е счел, че липсва пряка причинно-следствена връзка между действията, респ. бездействията на ответниците и претърпените от банката вреди, изразяващи се в несъбрани задължения по договора за кредит в размер на 9 077 175,74 евро. Прието е, че за да бъде ангажирана отговорността на ответниците, означавало процеса да се установи, че единствената причина, поради която не са събрани дадените на основание договора за кредит суми на длъжника, би била липсата на учредени обезпечения. Това би било налице само, ако банката би започнала принудително изпълнение и не е получила удовлетворение. Направен е извод, че не била установена вредата на банката, тъй като вземанията били събираеми от имуществото на дружеството-длъжник. Докато в настоящия случай, само в резултат на бездействие на банката било налице несъбиране на сумата, получена от длъжника, на основание договора за банков кредит. Нямало данни за пристъпване на изпълнение по реда на ЗОЗ с оглед представените доказателства за учредяване на обезпечение по ЗОЗ. Така е направен извод, че вземанията са събираеми с оглед установеното имущество на длъжника. Не било установено, че не може да се удовлетвори банката, както и че е предприела действия по обезпечаване на правата и принудително събиране на вземания чрез способите на гражданския процес. Не била доказана връзката между евентуалната несъбираемост на вземането и действие или бездействие на ответниците. Прието е, че забавата на длъжника да изпълни задълженията си е настъпила след поставяне на банката под особен надзор и вследствие на това кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем. Кредитополучателят разполагал с имущество, от което кредиторът можел да се удовлетвори и този извод не бил разколебан от изслушаната пред въззивния съд експертиза, че Д., върху които е вписан особен залог, не са собственост на длъжника. Допустимостта на решението на въззивния съд се определя от наличието на всички процесуални предпоставки за надлежно упражняване на право на иск, респ.отсъствие на процесуални пречки за произнасяне на въззивния съд по съществото на спора. С оглед изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от разглеждане на действително предявените искове. Съгласно чл. 57, ал. 3 от З. синдикът реализира само отговорността на администратор на банката. Съгласно определението на § 1, т.2, б. „а“ и б.“в“ от ДР на З. администратор на банка е член на надзорен или управителен съвет на банка, както и всяко друго лице, което самостоятелно или съвместно с друго лице може да сключва сделки за сметка на банката. Извършената правна квалификация е в съответствие с изложените от ищеца факти и искане, като съответно по иска срещу И. А. З. , член на Управителния съвет и изпълнителен директор е чл. 57, ал.3 З. вр. чл. 240, ал. 2 от ТЗ, а срещу А. М. П. чл. 57, ал. 3 З. вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. Исковете за реализиране отговорността на администраторите на банката се извършва в двугодишен срок от встъпването в длъжност на синдика. Исковете са за обезщетение за вреди, като срокът за предявяването им е преклузивен. В случая исковете са предявени в преклузивния срок. С оглед изложените твърдения, следва да се приеме, че ищецът е основал иска си на пълно неизпълнение на задълженията на ответниците в качеството им на изпълнителен директор и прокурист на банката, действащи заедно по отношение на представителство на банката при сключване на договора за банков кредит на 20.11.2012 г. за отпускане на кредит на стойност 10 000 000 евро между „КТБ“ АД и „Гипс“ АД и срок на погасяване 23.12.2018 г., като целта на договора е инвестиции в дружеството. Твърдението е, че не са изпълнени задълженията, произтичащи от ТЗ, ЗКИ, подзаконови нормативни актове, Правилник за кредитна дейност на „КТБ“ АД и задълженията, произтичащи от сключените между тях и банката договори за управление, както и конкретно решение на Управителния съвет на „КТБ“ АД, предвиждащо с оглед решението за сключване на договор за кредит между „КТБ“ АД като кредитодател и „ГИПС“ АД като кредитополучател учредяване на обезпечения в размер на 125 % от стойността на договора, като ответниците са сключили договора без учредяване на обезпечения към момента на сключването му, както и са разрешили на датата на сключване на договора да се усвои отпуснатата кредитна сума, както и не са осигурили надлежни обезпечения в посочения в договора срок, не са поискали обезпечения при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя и не са обявили предсрочна изискуемост на кредита, поради осъществено неизпълнение на задълженията за плащане в срок на всички задължения, произтичащи от сключения договор за банков кредит. Твърдяното неизпълнение на задълженията на администраторите на банката да осигурят обезпечение на отпускания кредит, било причинило вреди, изразяващи се в посочената искова сума, несъбрани от длъжника задължения за връщане на дадената сума на основание договора за кредит. Формулирано е искане за присъждане на обезщетение като ответниците солидарно заплатят стойността на вредата, представляваща намаление на имуществото на банката със стойността на несъбираемата сума, отпусната на основание договора за банков кредит. Съгласно трайната практика на ВКС, израз на която е решение № 110 от 18.07.2019 г. по т. д. № 2029/2018 г., II ТО на ВКС, искът с правно основание чл. 240, ал. 2 от ТЗ засяга отговорността на член на съвет на акционерно дружество, включително управителен съвет на акционерно дружество, за причинените от неговото управление вреди. Отговорността е специална, относно извършването на действия в нарушение на задълженията, произтичащи от договора за управление и пряко от закона, като отговорността е за действия или бездействия, извършени умишлено или небрежно. Следва да се установи неизпълнението на задълженията, неполагане на дължимата грижа съгласно предвиденото в чл. 237, ал. 2 от ТЗ. Възможно е да има изключване на вината, с оглед доказване от члена на управителния съвет, че няма вина за настъпилите вреди, съгласно правилото на чл. 240, ал. 3 от ТЗ. На обезщетяване подлежат вредите, които са в пряка причинно-следствена връзка с неизпълнение на задълженията от страна на изпълнителния директор. В случая макар и да има реализиране на отговорността на администратор на банка, изпълнителен директор, на основание чл. 57 ал. 3 от З., изцяло е приложима нормата на чл. 240, ал. 2 от ТЗ съобразно посоченото тълкуване в константната практика на ВКС. При реализиране отговорността на прокуриста, на основание чл. 57, ал. 3 от З., вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, са от значение действията и бездействията, осъществени в качеството му на администратор на банката съобразно възлагането, извършено с договор за търговско управление. Въззивният съд е приел, че не е налице противоправно действие или бездействие от двамата ответници при извършване на описаните в обстоятелствената част на исковата молба действия и бездействия, в качеството им на администратори на банката, съгласно легалното определение, при сключване на договора и до момента, в който са изпълнявали функциите си като представители на „КТБ“ АД. Освен това е приел, че липсва вреда, тъй като дружеството-кредитополучател разполага с имущество, което принадлежи на кредиторите за удовлетворение като цяло, от което имущество кредиторът-банка може да се удовлетвори изцяло за отпуснатия процесен кредит. За да направи този извод, съдът не е обсъдил въведените поясняващи факти в процеса с допълнителната искова молба, както и събраните по делото доказателства за общия размер на отпуснатите кредити на „ГИПС“ АД и изискването на чл. 44, ал. 3 и 4 от ЗКИ в редакцията изм. ДВ, бр. 94 от 30 ноември 2010 г. Съответно не е обсъдил част от доказателствата, определящи общата експозиция на получените от „ГИПС“ АД кредити и наличието на изискуемо и взето решение от Управителния съвет на банката за необходимостта от учредяване на обезпечение по конкретния договор за банков кредит, сключен на 20.12.2011 г. в размер на 125 % от предоставяната в кредит сума. По този начин, въззивният съд не е отчел основанието за настъпване на вредите, обстоятелство, на което ищецът се позовава, а именно неполучено от кредитора обезпечение – осигуряващо възможност да се удовлетвори от стойността на имуществото, предоставено в обезпечение. В случая, въззивният съд е приел, че липсва погасяване на задълженията, произтичащи от конкретния процесен договор за банков кредит от 20.12.2011 г. Същевременно е приел, че липсва вреда, като намаляване имуществото на банката със стойността на получената от кредитополучателя сума, на основание договора за кредит, тъй като е възможно банката като кредитор да получи удовлетворение от имуществото на кредитополучателя съобразно общото правило на чл. 133 от ЗЗД, включително и чрез способите на принудително изпълнение. Въззивният съд не е отчел твърдението, изложено от касатора-ищец в процеса, установено и от вписванията в Търговския регистър, че спрямо „ГИПС“ АД е открито производство по несъстоятелност с решение № 2619 от 27.11.2019 г. по т.д. 3809/19 г., Апелативен съд – София, на основание чл. 630, ал. 1 от ТЗ, обстоятелство, което се установява на основание чл. 11, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ от вписванията в Търговския регистър по партидата на „ГИПС“ АД. Предвид решението, постановено на основание чл. 630, ал. 1 от ТЗ, което действа по отношение на всички, следва да се приеме, че е налице неизпълнение на задълженията на длъжника по договора за кредит, като същият не може да удовлетвори свои кредитори с вземания, предвидени в чл. 608 от ТЗ, а това налага провеждане на производство по несъстоятелност с цел справедливо удовлетворение, по реда и в сроковете, предвидени в част IV от ТЗ, на всички кредитори. Производството по несъстоятелност е универсален способ за принудително изпълнение и цели справедливо удовлетворение на всички кредитори, съгласно определението в чл. 607, ал. 1 от ТЗ. С оглед тази негова характеристика, е необходимо да се установи дали при справедливото удовлетворяване на кредиторите на „ГИПС“ АД, съобразно правилата на несъстоятелността, вземанията на „КТБ“ АД (н), включително вземанията на основание договора за банков кредит от 20.12.2011 г., ще бъдат удовлетворени и в какъв размер. Това обстоятелство е от значение, за да се определи размера на твърдените от синдика на „КТБ“ АД (н) вреди. Договорът за банков кредит, на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ е консенсуален, но в изпълнение на задълженията си, предвидени в този договор, кредиторът следва да предостави отпуснатата в кредит сума на кредитополучателя. Срещу отпуснатия кредит, длъжникът следва да върне получената сума в уговорения срок, както и да заплати уговорените лихви и такси. С предоставянето на сумата чрез усвояване на банковия кредит, имуществото на банката се променя, придобива се вземане от банката за стойността на отпусната сума, заедно с уговорените лихви и такси. За обезпечаване на събирането на вземането банката има право да получи обезпечение от кредитополучателя, като в закона е предвидена възможност дори и при промяна във финансовото състояние на кредитополучателя, банката да поиска допълнително обезпечение, респ. на основание чл. 432, ал. 1, т. 3 от ТЗ, да обяви кредита за предсрочно изискуем. При неизпълнение на задължението за връщане на получената сума, кредитодателят, може да поиска събиране на вземанията си, включително чрез способите на принудително изпълнение. По определение, съгласно чл. 133 от ЗЗД, цялото имущество на длъжника-юридическо лице принадлежи на кредитора, за неговото удовлетворение. С обезпечението се учредява привилегия, с цел кредиторът да може да се удовлетвори за вземанията си от определено имущество, в случай на неизпълнение на задълженията по договора за кредит. Тези правила са изцяло приложими и въведени в процеса от кредитора- банка, която твърди, че имуществото й е намаляло поради това, че не е получила изпълнение от длъжника, както и че няма имущество, предоставено в обезпечение, от което може да се удовлетвори. Следователно от съществено значение е установяване на факта, дали банката може да се удовлетвори за отпуснатия от нея банков кредит на „ГИПС“ АД или вземанията й ще се погасят. С оглед предмета на исковете, очертани по-горе, следва, че въпросът за удовлетворението на банката, т.е. за настъпване на вредата е от значение за определяне отговорността на администраторите на банката. Това означава, че откритото производство по несъстоятелност в хода на производството по предявените искове на основание чл. 57, ал. 3 от З., е от преюдициално значение спрямо настоящето производство. В производството по несъстоятелност може да се удовлетвори кредиторът за всички свои вземания, на основание сключения процесен договор за банков кредит, респ. да се удовлетвори в определена степен. След провеждане на това производство ще е налице определяне настъпването на вреда за банката, респ. размера на вредата, в случай на неудовлетворяване на вземанията на банката кредитор, на основание чл. 739, ал. 2 от ТЗ и ако не са налице изключенията, посочени в тази норма. До приключване на производството по несъстоятелност, не може да се приеме установена по размер вреда. Наличието на този елемент е от значение за определяне отговорността на администраторите на банката. Това налага извод, че производството по несъстоятелност е преюдициално спрямо настоящето производство за реализиране отговорността на администраторите на „КТБ“ АД (н). Наличието на преюдициално производство по отношение на предмета на разглежданите искове е абсолютна процесуална пречка за упражняване правото на иск, за която съдът следи и служебно. Нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е императивна и предвижда, че се спира производството по обусловеното дело, до приключване на делото, което ще има значение за правилното решаване на спора. Наличието на тази зависимост между двете дела, а именно необходимостта да се зачете възможността на кредитора да събере вземанията си дори и след принудително изпълнение, респ. невъзможност да събере вземанията си и същите да бъдат погасени, е от значение за отговорността на администраторите на банката. Установяването на вредите, в случай, че не се получи удовлетворение от банката за вземанията й, е от значение и за определяне на останалите изискуеми предпоставки, предвидени в посочените норми на чл. 240, ал. 2 от ТЗ и чл. 79, ал. 1 от ТЗ, конкретно причинната връзка между извършените деяния от изпълнителния директор и прокуриста при сключване на договора и разрешаване на усвояване на сумата на отпуснатия кредит, както и проследяване наличието на достатъчно обезпечение по време на действие на договора. Ето защо, като не е зачел тази преюдициална зависимост между двете дела и в съответствие с правомощията си да следи за допустимостта на иска до приключване на устните състезания, въззивният съд е постановил недопустимо решение. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.07.2019 г. по тълк.д. 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решението на въззивния съд, при което не е отчетено посочената преюдициална връзка, е недопустимо и подлежи на обезсилване. По изложените съображения, решението на въззивния съд като недопустимо следва да се обезсили в неговата цялост, включително и така както е допълнено на основание чл. 248 от ГПК с определение № 1575 от 30.06.2020 г. с което са присъдени разноски на адвокати-представители на ответниците по иска и е определена държавна такса, дължима по сметка на САС. По отношение на дължимите разноски в настоящето производство, на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК, ще следва да се произнесе въззивният съд при новото разглеждане на делото. Върховният касационен съд на Р България Р Е Ш И ОБЕЗСИЛВА решение № 936 от 28.04.2019 г., както и постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение от 30.06.2020 г. за допълване на решението, постановени по в.т.д. 3648/18 г., САС, ТК, 15 състав ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав н0а Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: