Р Е Ш Е Н И Е № 77 гр. София, 07.07.2022г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №1973 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] против решение № 109/02.07.2020г. по в.гр.д.№40/2020г. на Окръжен съд –Кюстендил, с което е потвърдено решение №832/10.10.2019г. по гр.д. №36/2018г. на Районен съд –Кюстендил. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.99, ал.1 ЗЗД за осъждане на М. К. Д. от [населено място] в качеството му на поръчител да плати следните суми, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 09.09.2011г. и допълнителни споразумения от 22.02.2013г. и 20.01.2014г., сключени между „Банка ДСК“ като кредитор и К. Г. И. като длъжник, както следва: сумата от 6 763.59 евро-главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, сумата от 869.24 евро редовна лихва за периода от 15.05.2014г. до 03.05.2015г., 19.38 евро лихвена надбавка за забава за периода от 13.10.2014г. до 03.05.2015г., както и 60.00 евро дължими такси и разноски. В касационната жалба се твърди, че съдебният акт е неправилен - постановен при нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснован. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл без да съобрази, че кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявил това обстоятелство на главния длъжник; че кредиторът е упражнил процесуалното си право на иск срещу главния длъжник; че от датата на достигане до главния длъжник на волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК не е изтекъл шестмесечният преклузивен срок по чл.147 ЗЗД; че успешно е проведено заповедно производство спрямо главния длъжник, по отношение на който заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК е влязла в сила. Намира, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК /04.05.2015г./ не е изтекъл 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до кредитополучателя - главен длъжник. По отношение на кредитополучателя е била издадена заповед за изпълнение, срещу която не е подадено възражение по чл.414 ГПК и е влязла в сила, поради което следва да се приеме, че кредиторът е предявил иск срещу кредитополучателя - главен длъжник по смисъла на чл.147, ал.1 ЗЗД в рамките на установения шестмесечен срок, поради което отговорността на поръчителя не е преклудирана. Моли да бъде отменено решението и да бъде постановено ново, с което исковете му да бъдат уважени. Претендира разноски. Ответникът М. К. Д. оспорва касационната жалба. Излага подробни доводи за правилността на въззивното решение и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на осъдителните искове на „ОТП Факторинг България” ЕАД /цесионер/ срещу ответника, в качеството му на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 09.09.2011г. и допълнителни споразумения от 22.02.2013г. и 20.01.2014г., сключени между „Банка ДСК” /кредитор и цедент/ и К. Г. И. /кредитополучател/, за плащане на процесните суми- непогасена главница, лихви и разноски, въззивният съд намира, че отговорността на поръчителя е погасена с изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Решаващият съдебен състав приема за установено, че на 09.09.2011г. между „Банка ДСК“ и К. Г. И. е сключен договор за кредит за текущо потребление за сума в размер на 7 000 евро, подлежаща на издължаване на 120 месечни вноски, считано от датата на усвояване на кредита при променлив лихвен процент от 11.45% или 0,03 процента на ден, като неразделна част от договора са Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица. На същата дата между „Банка ДСК” ЕАД и ответника М. Д. е сключен договор за поръчителство за обезпечаване изпълнението на задълженията по посочения по-горе договор за кредит и допълнителните споразумения към него. Съдът констатира, че след обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуеми кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД подава заявление по чл.417 ГПК, като по образуваното ч.гр.д. №646/2015г. по описа на РС- Кюстендил е издадена заповед за незабавно изпълнение №383/05.05.2015г. за процесните суми срещу солидарните длъжници- кредитополучател и поръчител. Срещу издадената заповед е подадено възражение по чл.414 ГПК само от ответника в качеството му на поръчител. След издаване на заповедта за изпълнение процесните вземания са цедирани на ищцовото дружество. Въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд за нищожност на договора за цесия, по силата на който процесните вземания са прехвърлени на ищеца, поради законовата забрана на чл.26, ал.1 ЗПК и доколкото в договора за кредит няма изрична клауза, че кредиторът може да цедира вземанията си на трето лице. Намира за правилни и изводите, че не е доказана дължимостта на такси и разноски по договора за кредит. Отграничава като основен спорен по делото въпроса относно началния момент, от който започва да тече срокът по чл.147 ЗЗД в хипотезата на договорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, вкл. при обявяване на предсрочна изискуемост на остатъка от дълга, като стига до изводи- първо, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост на вземането отговорността на ответника като поръчител е била отпаднала за погасителните вноски от №1 до № 9 вкл. и дължащите се за тях лихви; второ, че към датата на сключване на договора за цесия е отпаднала като погасена по давност отговорността на ответника като поръчител и за остатъка от вземането, тъй като депозираното заявление по чл.417 ГПК не е прекъснало давността, защото иск в срок от заявителя-кредитор не е бил предявен; трето, че след обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем кредиторът не може да претендира от длъжника, респ. и от поръчителя да му заплати останалите неплатени по погасителен план части от вноските, представляващи плащане на възнаградителна лихва, а само дължащите се до този момент. Съдът споделя възприетото от ВКС становище в решение №83 от 26.05.2017г. на ВКС по т.д. №50394/2016г., IV г. о., че когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитора /главното задължение по смисъла на чл.147, ал.1 ЗЗД/ ще се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение. Когато дадена вноска не бъде погасена /чрез плащане или по друг начин/ на съответния падеж /срок, дата/, от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска. Съответно приема, че от същата дата - падежа на вноската - започва да тече и шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, който е преклузивен, прекратява поръчителството и за него съдът следи служебно. Счита, че ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащането на същата вноска. С оглед изложеното въззивният съд намира, че исковете срещу поръчителя са неоснователни и решението, с което са отхвърлени, е правилно. С определение №60548/14.10.2021г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, пр.1 ГПК по правния въпрос- за началния момент, от който започва да тече срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД в хипотезата на уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различен падеж и обявена предсрочна изискуемост на целия дълг- по отношение на вноските с настъпил падеж и на предсрочно изискуемата част от дълга. По поставения правен въпрос съществува противоречива практика на ВКС, преодоляна с постановеното в хода на делото ТР №5/2019 от 21.01.2022г. по т.д.№5/2019г. на ОСГТК на ВКС. ОСГТК приема, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различен падеж, шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително и в хипотезата на предсрочна изискуемост. По основателността на касационната жалба: Правилни са изводите на въззивния съд, че предсрочната изискуемост на всички вземания по процесния договор за банков кредит е настъпила с получаването от кредитополучателя на волеизявлението на банката-кредитор, обективирано в нотариална покана, връчена на 20.04.2015г. Необосновани са доводите на съда за нищожност на договора за цесия, по силата на който ищцовото дружество /цесионер/ придобива от кредитодателя /цедент/ вземанията по договора за кредит, поради нарушение на императивната норма на чл.26, ал.1 Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Съгласно цитираната разпоредба кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако това е предвидено в договора. В настоящата хипотеза такава клауза е договорена в т.23 от Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на „Банка ДСК“ ЕАД, представляващи неразделна част от процесния договор и приложими към възникналото между договарящите правоотношение. Кредитополучателят се е съгласил с Общите условия, вкл. с т.23 от тях, поради което за кредитора е възникнало правото да цедира вземанията си по договора на трето лице. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че ищецът е материално легитимиран да претендира изпълнение по договора за банков кредит както от кредитополучателя, така и от солидарно отговорния поръчител, респ. е активно материалноправно легитимиран, предвид изхода на заповедното производство и отхвърлянето на главния иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, да иска осъждане на ответника- поръчител да плати процесните суми. Не могат да бъдат споделени аргументите на решаващия съдебен състав за погасяване на задълженията на ответника-поръчител по договора за кредит поради изтичане на шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Необосновани и противоречащи на закона са изводите на въззивния съд, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост на вземането отговорността на ответника като поръчител е била отпаднала за погасителните вноски от №1 до № 9 вкл. и дължащите се за тях лихви, както и, че към датата на сключване на договора за цесия е отпаднала като погасена по давност отговорността на ответника като поръчител и за остатъка от вземането, тъй като депозираното заявление по чл.417 ГПК не е прекъснало давността, защото иск в срок от заявителя-кредитор не е бил предявен. Няма спор в теорията и съдебната практика, че отговорността на поръчителя отпада, ако кредиторът в шестмесечен срок от падежа на главното вземане не предяви иск срещу главния длъжник, като срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е преклузивен и с изтичането му се прекратява поръчителството по право. С оглед отговора на правния въпрос по делото, неправилен е изводът на решаващия съдебен състав, че когато дадена вноска не бъде погасена /чрез плащане или по друг начин/ на съответния падеж /срок, дата/, от същата дата /падежа на вноската/ започва да тече и шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Налице е задължителна съдебна практика, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различен падеж, шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително и в хипотезата на предсрочна изискуемост. В настоящата хипотеза предсрочната изискуемост на всички задължения по договора за кредит е настъпила на 20.04.2015г., от който момент е започнал да тече срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД. Към 04.05.2015г., когато кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД подава заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу главния длъжник К. И. и срещу поръчителя М. Д., този срок не е бил изтекъл. С изтичане на срока за подаване на възражение по реда на чл.414 ГПК заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена на 05.05.2015г. по ч.гр.д. №646/2015г. по описа на РС- Кюстендил влиза в сила по отношение на кредитополучателя К. Г. И., като спорът за дължимостта на процесните суми е окончателно разрешен и непререшим, а предявяването на иск недопустимо. Предвид изложеното е необоснован изводът на въззивния съд, че по отношение на главния длъжник не бил предявен иск от кредитора в срока по чл.147, ал.1 ЗЗД. Подаването на заявление по чл.410 и чл.417 ГПК представлява предявяване на претенция за плащане на претендираните като дължими суми, като до исково производство се стига само при подадено в срок възражение срещу издадената заповед за изпълнение от страна на длъжника. В хипотезата на чл.416 ГПК /стабилизиране на заповедта по чл.410 и чл.417 ГПК/ длъжникът не може да оспорва съществуването на вземанията, освен при наличие на предпоставките на чл.424 ГПК. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че отговорността на ответника М. Д. в качеството му на поръчител за плащане на процесните суми, установени от писмените доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, не е погасена поради изтичане на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД нито към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, нито към момента на цедиране на вземанията от банката-първоначален кредитор на ищцовото дружество, нито към подаване на исковата молба. Видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза дължимата главница по кредита е в размер на 6 763.59 евро, начислената редовна лихва за периода 15.05.2014г.-03.05.2015г. /подаването на заявлението по чл.417 ГПК/ е в размер на 869.24 евро, лихвата за забава е в размер на 20.95 евро, а таксите и разноските съгласно Тарифата на ДСК за лихви, такси и комисионни, които банката предлага по извършени услуги на клиенти, раздел Х. Кредити, т.11- разходи при изискуем кредит са в размер на 60 евро. Правилно и съобразено със задължителната съдебна практика /т. 2 от ТР №3/2017г., от 27 март 2019 г., по тълкувателно дело № 3 по описа за 2017 г. на ОСГТК на ВКС/ е разбирането на въззивния съд, че след обявяването на предсрочната изискуемост на задълженията по договора за банков кредит, длъжникът не дължи възнаградителна лихва, а само лихва забава. Предвид изложеното, следва да се определи размерът на дължимата възнаградителна лихва за периода до 20.04.2015г., когато е настъпила предсрочната изискуемост на задълженията на ответника, т.е. от сумата 869.24 евро да бъде приспадната начислената лихва за периода 21.04.2015г.-03.05.2015г. или сумата 32.85 евро. Така определен размерът на дължимата възнаградителна лихва до 20.04.2015г. е 836.39 евро, за която сума искът е основателен. За разликата до 869.24 евро исковата претенция е неоснователна и следва да се отхвърли. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че исковете са основателни за сумите 6 763.59 евро- дължимата главница по кредита; 836.39 евро- възнаградителна лихва за периода 15.05.2014г.-20.04.2015г. /настъпване на предсрочната изискуемост/; 19.38 евро- лихва за забава до 03.05.2015г. /колкото е предявената от ищеца претенция, предвид забраната за присъждане свръх петитум/ и 60 евро- такси и разноски съгласно Тарифата на ДСК за лихви, такси и комисионни, които банката предлага по извършени услуги на клиенти, раздел Х. Кредити, т.11 /разходи при изискуем кредит/. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за горните суми, следва да бъде отменено, а исковете да бъдат уважени на основание чл.430 ТЗ. В останалата част решението е правилно и следва да се остави в сила. По разноските: С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК ищецът има право на 99.57% от направените по делото разноски за трите инстанции /общо 2 151.58 лева, от които 900 лева юриск. възнаграждение- по 300 лева за всяка инстанция/, а ответникът съответно на 0.43 % от направените по делото разноски за трите инстанции /общо 2 728.24 лева/. Предвид изложеното на ищеца следва да се присъди сумата 2 142.33 лева, а на ответника- сумата 11.73 лева. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 109/02.07.2020г. по в.гр.д.№40/2020г. на Окръжен съд –Кюстендил в частта, с която е потвърдено решение №832/10.10.2019г. по гр.д. №36/2018г. на Районен съд –Кюстендил за отхвърляне на предявените от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] искове на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.99, ал.1 ЗЗД за осъждане на М. К. Д. от [населено място] в качеството му на поръчител да плати следните суми, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 09.09.2011г. и допълнителни споразумения от 22.02.2013г. и 20.01.2014г., сключени между „Банка ДСК“ като кредитор и К. Г. И. като длъжник, както следва: сумата от 6 763.59 евро-главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, сумата от 836.39 евро- възнаградителна лихва за периода 15.05.2014г.-20.04.2015г. /настъпване на предсрочната изискуемост/; 19.38 евро лихвена надбавка за забава за периода от 13.10.2014г. до 03.05.2015г., както и 60.00 евро дължими такси и разноски, както и изцяло в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА М. К. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да плати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], седалище [населено място] на основание чл.430 ТЗ вр. чл.99, ал.1 и ал.2 ЗЗД сумата 6 763.59 евро-главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от 19.02.2018г. до окончателното изплащане, сумата 836.39 евро- възнаградителна лихва за периода 15.05.2014г.-20.04.2015г. /настъпване на предсрочната изискуемост/; сумата 19.38 евро лихва за забава за периода от 13.10.2014г. до 03.05.2015г., както и сумата 60.00 евро дължими такси и разноски, дължими по договор за кредит за текущо потребление от 09.09.2011г. и допълнителни споразумения от 22.02.2013г. и 20.01.2014г., сключени между „Банка ДСК“ като кредитор и К. Г. И. като длъжник, както и сумата 2 142.33 лева разноски по делото за трите инстанции. ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], седалище [населено място] да плати на М. К. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] сумата 11.73 лева разноски по делото за трите инстанции. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.