4 Р Е Ш Е Н И Е № 262 [населено място], 29.11.2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова Веселка Марева при участието на секретаря Зоя Якимова като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 342 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № V-136 от 08.11.2010г. на Бургаски окръжен съд постановено по гр.д. № 1441/2010г., с което е потвърдено решение № 665 от 12.05.2010г. по гр.д. № 688/2009г. на Бургаски районен съд за отхвърляне на предявения от М. Т. К. и П. И. К. иск по чл. 124, ал.1 ГПК против [община], В. Н. Д. и К. Д. Д. за признаване собствеността върху УПИ * в кв. * по плана на Б., с площ * кв.м., който по кадастралната карта представлява имот с идентификатор * с площ *кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - средно застрояване с адрес на имота: [населено място], ул. М.” № 77 на основание давностно владение в периода 1979г.-2009г. С първоинстанционното решение е отхвърлен и иска, предявен на същото правно основание от В. Н. Д. и К. Д. Д. против [община], М. Т. К. и П. И. К. за признаване собствеността върху същия имот, придобита въз основа на давностно владение в периода 1997г.-2009г. Жалбоподателите В. и К. Д. обжалват решението, с което е отхвърлен предявения от тях иск. Намират, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 79, ал.1 ЗС като е счел, че владелците е следвало да уведомят действителните собственици за намерението си да ги лишат от правото на собственост. На второ място изтъкват, че съдът не е отчел всички факти, установяващи, че Д. владеят целия имот. Подадена е насрещна касационна жалба от М. Т. К. и П. И. К. срещу онази част от решението, с която е отхвърлен предявения от тях иск. Тези касатори поддържат, че съдът не е обсъдил и съобразил събраните доказателства за осъществяваното владение то наследодателя Т. В. десетилетия преди смъртта му, за използването на имота за складиране на строителни материали по време на строителството в съседния имот и за поставения в имота фургон. Ответникът по жалбите [община] оспорва и двете жалби като неоснователни. С определение № 438 от 02.05.2011г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречиво разрешаване в практиката на въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС и по-конкретно дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Предявен е установителен иск за собственост от М. и П. К. против [община] и против В. и К. Д.. Присъединено е производството по иск на В. и К. Д. против М. и П. К. и [община] отново за установяване собствеността върху недвижим имот в [населено място] съставляващ ПИ с идентификатор * с площ * кв.м. И първоначалните ищци, и тези по присъединеното дело поддържат, че са придобили собствеността по давностно владение, като по отношение на К. давността е текла от 1979г., а за по отношение на Д. - от 1997г. Ищците К. са посочили, че имотът е бил собственост на Д. и С. Г., починали съответно 1948 и 1944г. При предприетите от ищците действия по снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по давност Общината е оспорила правата им като в молбата-декларация отбелязала, че имотът е общинска собственост. По същия начин са оспорени правата и на ищците Д., което обосновава правния интерес от водените искове. Събраните свидетелски показания установяват, че част от мястото, което е незастроено, е оградено по средата на две части. К. са ползвали мястото по време на строителството на сградата в своя съседен имот, продължило от 1994 до 1998г. След завършването на строежа те продължават да ползват мястото. Д. притежават апартамент и офис в съседната жилищна сграда и от 1997г. ползват мястото като са засадили дръвчета, държат свои кучета в къщурка, паркират автомобил. К. Д. дал разрешение на П. К. да постави метален фургон в първата оградена част - откъм улицата. Съгласно приетата техническа експертиза имотът е ограден напречно, така че се разделя на две приблизително равни части – северна и южна. В южната част има стари керемиди, дървен материал, части от стари мебели и други строителни материали; поставен е метален гараж; има 1 череша и диви орехи. В северната част е поставен метален фургон и е оформен паянтов навес; има следи от складиране на строителни материали. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като е счел, че не е доказано трайно упражняване на фактическа власт. В. съд е приел, че намерението за своене на страните е следвало да се заяви несъмнено пред действителните собственици - наследниците на Г. и че е следвало да бъдат отблъснати техните права. Понеже доказателства за това не са ангажирани, то исковете са намерени за неоснователни. Изведен е и допълнителен аргумент, че в периода на действие на чл. 29 З. - 1973-1990г. не е могла да тече придобивна давност. Съдът на последно място е изложил и съображения за невъзможност чрез владение да се придобие на реална част от УПИ поради забраната на чл. 59 З./отм./ действала до 2000г., предвид това, че владяните и от двете групи претенденти части от имота са с площ под изискуемия от закона минимум за площ на парцел за градски имоти. По основанието за допускане на касационно обжалване. Констатирано е противоречиво разрешаване в практиката на въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС и по-конкретно дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика. В приложените решения се поставя такова изискване, но само в хипотеза, при която съсобственик придобива по давност идеалните части на останалите съсобственици - тогава е необходимо демонстриране на намерението за своене, така че то несъмнено да стане достояние на другия съсобственик, за да бъдат отблъснати претенциите му. В този смисъл са: Решение № 223 от 05.04.2006г. по гр.д. № 14/2006г. на ВКС, І г.о., Решение № 239 от 29.05.1996г. по гр.д. № 91/96г. на І г.о. на ВКС, решение № 872 от 13.02.2006г. по гр.д. № 259/2005г. на І г.о. на ВКС. Докато в хипотеза като настоящата, при която се завладява чужд имот, практиката не изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно - така Решение № 223 от 05.04.2006г. по гр.д. № 14/2006г. на ВКС, І г.о. Същевременно, в обжалваното решение, както и в Решение № 1222 от 3.11.2008г. по гр.д. № 3941/2007г. на ІV г.о. на ВКС и Решение № 436 от 21.03.2006г. по гр.д. № 1366/2005г. на ІV г.о. на ВКС е прието, че намерението на владелците да своят вещта за себе си следва да е противопоставено на собствениците; да е упражнено така че да е достигнало до тях. Настоящият състав намира за правилна практиката в решение № 223 от 05.04.2006г. по гр.д. № 14/2006г. със следното уточнение:Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т.нар. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Горният извод не противоречи на възприетото в Решение № 291 от 09.08.2010г. по гр.д. № 859/2009г. на ІІ г.о., постановено в производство по чл. 290 ГПК, според което когато държателят променя намерението си и превръща държането във владение, то тази промяна е необходимо да бъде открито демонстрирана спрямо собственика. Както вече бе изтъкнато настоящата хипотеза на изначално завладяване на чужд имот е различна. По основателността на двете касационни жалби. С оглед приетото по-горе неправилни се явяват съображенията на въззивния съд, че за придобиване на собствеността по давност е необходимо владелецът да уведоми действителния собственик за намерението си да го лиши от правата му и да придобие имота за себе си, още повече в хипотеза като настоящата, при която действителният собственик не е известен. Независимо от това, крайните изводи за неоснователност на претенциите и на двете групи ищци следва да бъдат споделени. На първо място, в периода от 1958г. до 1990г. по отношение на имота е действала установената в чл. 29 З./отм./ забрана за придобиване на собствеността по давност, доколкото имотът се намира в [населено място] и не е застроен. Според разпоредбите на Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти /отм./, както и според чл. 29, ал.1 и ал.4 З./отм./ не е възможно придобиване по давност на такъв имот от едни физически лица срещу други физически лица, които не са роднини или съсобственици. Едва след отмяната на чл. 29 З. през 1990г. е допустимо осъществяване на давностно владение. В случая обаче не може да се приеме за установено, че упражняваното от К. и Д. /поотделно/ владение върху имота след 1990г. е било явно, необезпокоявано и непрекъснато. Според събраните доказателства всяко от семействата е осъществявало фактическа власт върху имота, като владението на сем. К. датира от по-рано /но периодът от 1990г. до 1997г. не недостатъчен за придобиване на собствеността/, а това на сем. Д. е установено след 1997г. когато са придобили имоти в жилищната кооперация в съседния имот. Вярно е, че те са заградили имота на две части и са ги ползвали по различен начин: засадили са ягоди и дръвче, поставили са кучешка къщичка, паркирали са автомобили, складирали са строителни материали; Д. разрешили на К. да поставят фургон, както и са разрешили на трето лице да постави гараж в южната част. При тези данни би могло да се счита, че са владяли имота съвместно. Предявените от тях претенции обаче са взаимно отричащи се - всеки претендира срещу другия, че е собственик на целия имот. При това положение нито К., нито Д. могат да обосноват право на собственост чрез изтекла в тяхна полза придобивна давност, тъй като фактическата власт на едните е смущавана от другите и обратно, което е пречка за възникване на право на собственост в хипотезата на чл. 79, ал.1 ЗС. Не би могло да бъде призната собствеността им върху идеални части според извършеното преграждане на имота, тъй като не е установено по несъмнен начин коя част от кого се владее, т.е. и владението върху обособените две реални части не е явно и несмущавано. Поради това е безпредметно обсъждането на посочената от въззивния съд забрана на чл. 59 З./отм./ за придобиване по давност на реална част от парцел, доколкото двете групи ищци поддържат твърдения, че владеят и съответно са придобили имота изцяло, а не реална или идеална част от него, а и не е доказано владението им върху конкретна реална част. При горните изводи и на основание чл. 293 ал.1 ГПК следва обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените установителни искове, да бъде оставено в сила. Разноски между касаторите не са дължими, тъй като и двете жалби са неоснователни, а ответникът по жалбите не претендира заплащане на разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № V-136 от 08.11.2010г. на Бургаски окръжен съд постановено по гр.д. № 1441/2010г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: