Р Е Ш Е Н И Е № 70 гр.София, 19.02.2014 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 868/ 2012 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 1071/ 12.10.2012 г. на Върховния касационен съд, ІV гражданско отделение по гр.д.№ 868/ 2012 г. по жалба на [фирма] е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3092 от 08.05.2012 г. по гр.д.№ 4196/ 2012 г., с което са уважени предявените от Е. П. Ц. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1, т.1 и т.2 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 181/ 18.08.2011 г. на изпълнителен директор на [фирма] и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „мениджър състоятелни клиенти и спестовни продукти”. Обжалването е допуснато по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивният съд да извърши доклад по делото тогава, като първоинстанционният съд не е извършил такъв или извършеният не отговаря на изискванията на чл.146 от ГПК и съставляват ли изведените на материален носител данни от електронна система за контрол на достъп препис от частен електронен документ с материална доказателствена сила за неизгодните за съставителя му факти. По първия въпрос противоречивата практика е преодоляна с Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. на Общо събрание на гражданска и търговска колегии на ВКС по тълк.д.№ 1/ 2013 г., което е задължително за всички съдилища. На въпроса е отговорено в смисъл, че въззивният съд не извършва доклад по делото и не следи служебно за порочни действия на първата инстанция във връзка с изготвянето на доклада и неговата правилност. Ако такива пороци са налице и страната се е позовала на тях, въззивният съд дължи даване на съответните указания, които ще осигурят възможност на страната да участва пълноценно в процеса на доказване, както и да допусне и събере съответните доказателства. Съгласно чл.269 ГПК, указания не могат да бъдат давани, ако страната не се е позовала на допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения. По втория въпрос съдът приема, че електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ (чл.3 ал.1 от Закона за електронния документ и електронния подпис - ЗЕДЕП). Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация (чл.2 ал.1 и 2 ЗЕДЕП). Същото се счита за подписано при условията на чл.13 ал.1 ЗЕДЕП - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл.13 ал.3 ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.180 ГПК). Ако изявлението съставлява признание на неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената стойност на документа, но не му придава материална доказателствена сила. Такава законът признава само на подписаните официални документи (чл.179 ал.1 ГПК). Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл.184 ал.1 изр.1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предвид отговора на първия процесуалноправен въпрос, неоснователни са доводите в нея за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неизвършване на доклад по делото. Касаторът (тогава въззивник) не е релевирал пред въззивния съд доводи за такива нарушения и съгласно чл.269 ГПК съдът не би могъл служебно да се занимава с въпроса за неизвършения от първата инстанция доклад. Във въззивната жалба не са направени и искания за нови доказателства, така че съдът нито е могъл да допусне служебно събирането на такива, нито да дава указания за кои факти страните не сочат доказателства. Неправилна е обаче преценката на въззивния съд за значението на възпроизведения на хартиен носител електронен документ. Според мотивите в обжалваното решение, изведените на материален носител данни от електронна система за контрол на достъпа до сградата, където е работното място на ищцата, са изготвен от ответника неподписан документ, който няма доказателствена стойност. Касационната инстанция приема, че въпросните данни представляват възпроизведени на хартиен носител подписани електронни документи. Работодателят (касатор в настоящето производство) е издал на ищцата електронна карта, осигуряваща достъпа й чрез преодоляване на защитите на контролната система, а ищцата е приела тази карта срещу саморъчен подпис. Така страните по делото са постигнали съгласие по чл.13 ал.4 изр.2 ЗЕДЕП за характера на изявленията, които се правят чрез тази карта – те се приравняват на подписани саморъчно от ищцата документи. С всяко използване на картата ищцата създава електронно изявление, чиято словесна част се генерира автоматично от системата за контрол и се изразява в посочване на датата и часа, в които е преодоляна защитата за достъп до сградата. Използването на предоставената на ищцата от работодателя карта е равнозначно на подписване на това цифрово създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла на чл.13 ал.1 ЗЕДЕП. Така генерираните електронни документи за исковия период, възпроизведени върху хартиен носител и представени в заверен от касатора препис по делото, не са оспорени и не е искано представянето им на електронен носител. Поради това преписът има значението на носител, обективиращ частни, подписани от ищцата, документи. Съгласно чл.180 ГПК, те се ползват с формална доказателствена сила за авторството им. Доколкото обективираните в документите изявления са с неблагоприятно за ищцата съдържание, те имат достатъчна доказателствена стойност за установяване на фактите, за които електронните документи са създадени. Видно от изложеното, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Не се налага извършването на други съдопроизводствени действия и спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Установено е, че ищцата е работила при ответника по трудово правоотношение, възникнало от трудов договор от 29.11.2004 г., а по силата на допълнително споразумение от 30.10.2009 г. е заела длъжността „„мениджър състоятелни клиенти и спестовни продукти”. От 14.03.2011 г. работодателят въвел в сградата на банката на [улица] [населено място], където е работното място на ищцата, система за контрол на достъпа. Влизането на служителите следвало да се извършва с електронни карти, за които били поставени четци от външната и вътрешната страна на западната вход-изходна врата. Ищцата е уведомена за това с електронно съобщение от прекия си ръководител на 08.03.2011 г. и срещу саморъчен подпис й е връчена електронна карта за преодоляване на защитата на системата № 32502. За периода април – май 2011 г. ищцата е удостоверила влизането си в сградата, чрез преодоляване на защитите на системата за контрол посредством дадената й от работодателя карта, със закъснение по-голямо от 1 час, на 06, 13, 19 и 28 април и 02, 13, 16, 17, 20 и 27 май. Според установената при банката практика, работодателят е получавал справка от системите за сигурност на всеки три месеца и данните за закъсненията на ищцата са били доведени до знанието на субекта, упражняващ работодателска власт, на 05.08.2011 г. На 18.08.2011 г. работодателят изискал обяснения от ищцата за причината на закъсненията и тя писмено е заявила, че системата за контрол не е доказателство кога е дошла на работа, че е напускала сградата за малко и че винаги е била достъпна на мобилния си телефон. На същата дата работодателят издал и връчил оспорената в настоящето производство заповед, с която наложил на ищцата дисциплинарно наказание уволнение. Ищцата е оспорила уволнителното волеизявление със следните твърдения: извършването на нарушенията не е доказано; тежестта на нарушението не съответства на тежестта на наказанието; уволнението е извършено на същата дата, на която са и изискани обяснения и без да й бъде осигурена спокойна обстановка за изготвянето им; наказанието е наложено повече от 2 месеца, след като работодателят е узнал за нарушението. Само тези доводи подлежат на обсъждане в производството по иск за отмяна на уволнението, защото съдът не може да постановява незаконосъобразност на същото поради факт, който не е посочен в исковата молба. При това най-напред следва да се разгледат доводите за пропуснат срок за налагане на наказанието или за нередовно изискване на обяснения, защото ако те са основателни, уволнението подлежи на отмяна на формално основание, без съдът да навлиза по съществото на спора. Не могат да бъдат възприети доводите за пропуснат срок по чл.194 ал.1 ГПК. Според установената практика, двумесечният срок по цитираната разпоредба тече не от датата на извършване на нарушението (от тази дата тече едногодишният срок), а от датата, на която нарушението е станало известно на субекта на дисциплинарна власт. От показанията на св.С. и от писмените доказателства по делото се установява, че при работодателя е било практика справка с данни от системата за достъп да бъде предоставяна на три месеца. За месеците април и май справката е получена на 05.08.2011 г. и това е датата, на която следва да се счита, че субектът на дисциплинарна власт е узнал за нарушението. Ищцата не е ангажирала доказателства за по-ранен момент на узнаване, така че наложеното на 18.08.2011 г. наказание е в рамките на законните срокове по чл.194 ал.1 КТ. Преди да наложи наказанието работодателят е взел обяснение от работника. Това се установява от свидетелските показания, а и самата ищца не твърди, че заповедта й е връчена преди да е дала обяснения. Тя твърди, че не й е била дадена възможност да изложи обясненията си в по-спокойна обстановка, но за това няма доказателства. В саморъчния текст, представен по делото, ищцата не заявява искане за допълнителна възможност за обяснения и работодателят не е бил длъжен да й осигурява такава. Извършването на нарушението е установено по делото. Това следва не само от хартиения носител на съставените от ищцата подписани електронни документи, съдържащи признания за времето на идване на работа, но и от твърденията на самата ищца. Тя твърди в исковата си молба, че закъсненията не са доказани (не, че не са извършени) както и че всички служители закъснявали. След като се е запознала с отговора на исковата молба тя е въвела нови твърдения – че е закъснявала, защото е била на срещи с клиенти, което по длъжностна характеристика било част от трудовите й функции. В съдебно заседание от 30.11.2011 г. процесуалният представител на ищцата изрично е заявил, че не твърди, че посочените закъснения в исковата молба не съответстват на заложеното в системата. А св.С. е категорична в показанията си, че ищцата няма задължения за срещи с клиенти извън работното си място, че прекият й ръководител не е бил информиран за такива срещи и че при искането на обяснения ищцата не посочила като причина за закъсненията срещи с клиенти. Изложеното налага извод, че извършването на нарушенията е установено по несъмнен начин. Не могат да бъдат уважени доводите, че тежестта им не съответства на наложеното наказание. Законът предвижда дори три едночасови закъснения за работа в рамките на един месец като достатъчно основание за уволнението на работника (чл.190 ал.1 т.1 КТ), а закъсненията на ищцата са повече и като брой, и като продължителност в рамките на два последователни месеца. Поради това дисциплинарното уволнение не е несъразмерно тежко наказание и няма основание да бъде отменено. Съответно следва да бъде отхвърлен и акцесорният иск за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решението на „Софийски градски съд № 3092 от 08.05.2012 г. по гр.д.№ 4196/ 2012 г., и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. П. Ц., Е. [ЕГН], [населено място],[жк]бл.№ **, вх.*, ет.* ап.**, против [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], искове по чл.344 ал.1 т.1 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 181/ 18.08.2011 г. на изпълнителен директор на [фирма] по чл.344 ал.1 т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „мениджър състоятелни клиенти и спестовни продукти”. ОСЪЖДА Е. П. Ц., Е. [ЕГН], [населено място],[жк]бл.№ **, вх.*, ет.*, ап.**, да заплати на [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], сумата 615,03 лв (шестстотин и петнадесет лева, три стотинки) разноски за производството. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: