Р Е Ш Е Н И Е № 169 Гр. София, 09 май 2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи декември две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА с участието на прокурора БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ като разгледа докладваното от съдия Грозданова н.д. № 923/2022 година по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 НПК. Образувано е по касационните жалби на защитниците на подс. К. П. Й. срещу решение № 138/27.09.2022 година по в.н.о.х.д. № 126/2022 година на Варненския апелативен съд, в които се излагат съображения за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. В жалбата на първия защитник - адв. И., касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се обосновава с нарушение на реда, по който окръжният съд е пристъпил към разглеждане на делото при съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 НПК; липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК в първоинстанционния съдебен акт, тъй като версията на подсъдимия за случилото се е отхвърлена от окръжния съд като средство за защита на формално основание, без позоваване и анализ на доказателствата, които оборват обясненията му; нарушение на процесуалните права на подсъдимия, който не получил мотивиран и процесуално валиден отговор на възраженията си; грешно възприета фактическа обстановка при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд, който не взел предвид промяната в поведението на пешеходеца 2,4 секунди преди удара; ограничаване на правото на защита на подсъдимия поради отказ да бъдат назначени повторна съдебно-медицинска експертиза за установяване на причината за смъртта на пострадалия и повторна съдебна автотехническа експертиза за изясняване на спорните по делото въпроси относно точността при изчисление на скоростта на движение на участниците в процесното деяние. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК се свързва с признаването на подсъдимия за виновен по възведеното му обвинение. Присъдата и въззивното решение почивали само на изложеното в обвинителния акт. Апелативният съд се отнесъл към изложените съображения за случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК без дължимото внимание и обсъждане, погрешно интерпретирал наличните доказателства и се аргументирал с неотносима към случая съдебна практика - ТР № 28 по н.д. 10/84 година на ОСНК. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК се обосновава с неоснователния отказ наказанието да бъде индивидуализирано по реда на чл. 55, ал. 1 и ал. 3 НК. Твърди се, че съдът неправилно е оценил съвкупността от смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които били многобройни. Подценена била относителната тежест на две от тях - изключително ясно изразеното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия пешеходец, който не само е нарушил разпоредбите на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП, но се е движел хаотично, рязко променяйки траекторията си до изскачане непосредствено пред движещото се моторно превозно средство и професионалната квалификация и трудовата ангажираност на подсъдимия като автомобилен инструктор от всички категории МПС. В условията на алтернативност се формулират три искания - подсъдимият Й. да бъде оправдан изцяло, или да бъде смекчено наложеното му наказание на основание чл. 55, ал. 1 и ал. 3 НК, или делото да бъде върнато за ново разглеждане с указание за правилното приложение на закона. В касационната жалба на втория защитник – адв. Т., касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се свързва с допуснати от решаващите съдилища съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК и чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК. В съдебните актове на двете инстанции не бил даден отговор на основния според защитника въпрос – защо мотоциклетистът и пешеходецът са се възприели един друг едва в опасната зона, след като и двамата нямали физически, психически и интелектуални ограничения за адекватна реакция в градска среда при извършването на обичайни дейности - единият да шофира, а другият да пресече булевард с интензивен трафик. Не били обсъдени също така въпросите чие поведение е причина за ПТП и чии нарушения имат превес. Правото на защита на подсъдимия било нарушено, тъй като съдът избирателно бил допуснал задаването на въпроси към експертите, изготвили автотехническата експертиза, съобразно неговото виждане кое е релевантно и кое не и не били уважени възраженията, направени още в разпоредителното заседание, срещу изводите в обвинителния акт и експертизите, на които те се основават. Излагат се доводи за непълнота и необоснованост на съдебната автотехническа експертиза, чиито заключения за скорост на мотоциклетиста, момента, в който би могъл да види пешеходеца и липсата на препятствия помежду им били изведени по технико-логически път и се основавали на презапис от охранително устройство, без възможност да бъде проверено самото записващо устройство и без да е установен обхватът на охранителната камера. Правото на защита на подсъдимия било нарушено и с отказа на съдилищата по фактите да назначат съдебно-медицинска експертиза, по която хабилитирано лице - специалист по белодробни заболявания, да изясни кога е констатирана бронхопневмонията на пострадалия, лекувана ли е и би ли могло състоянието му да бъде овладяно. Според защитника за съпътстващото заболяване, което е причина за смъртта, не е извършвано никакво лечение и то е констатирано при смъртта на пациента. Нарушението на закона се мотивира в две насоки – изключителен превес на противоправното поведение на пострадалия пешеходец, което е непредвидимо и затова изключва нарушение от страна на подсъдимия на задължението по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и липса на причинна връзка между деянието на подсъдимия и резултата. Последното се обосновава с това, че причината за ПТП е поведението на пешеходеца, а пряката причина за неговата смърт – настъпилата бронхопневмония, която като усложнение с голяма възможност може да настъпи след причинените тежки травми, но не била изключена възможността състоянието да бъде овладяно, което от своя страна би довело и до промяна на правната квалификация на деянието. Твърди се, че изводите на вещото лице съдебен медик, че още в първите дни поради уврежданията и залежаването се проявила хипостатична бронхопневмония, за чието лечение наред с останалите увреждания, са приложени всички медицински стандарти, са предположения. Явната несправедливост на наложеното наказание също се обосновава с отказа да бъде приложен чл. 55, ал. 1 и ал. 3 НК като повторно се акцентира на изключителния превес на противоправното поведение на пешеходеца, оценено от защитника като случайно и непредвидимо събитие. Оспорва се и оценката, която е дадена при индивидуализацията на наказанието на професията на подс. Й. – инструктор по управление на автомобила, както и на извършените от него нарушения по ЗДвП. В условията на алтернативност се иска отмяна както на въззивния, така и на първоинстанционния съдебен акт и връщане на делото на Варненския окръжен съд, евентуално на въззивната инстанция или присъдата да бъде изменена като касационната инстанция приложи чл. 55 НК и намали наказанието и не наложи кумулативното наказание лишаване от право да управлява МПС. В заседанието пред ВКС защитникът И. и подс. Й., редовно призовани, не се явяват. Защитникът адв. Т. подържа подадената касационна жалба и направените с нея искания Частните обвинители П. А. и повереника й, както и Н. М., Ж. М. и А. П., редовно призовани, не се явяват. Прокурорът от ВКП счита и двете касационни жалби за неоснователни. Сочи, че не са налице претендираните съществени нарушения на процесуалните правила, установена е причинно-следствената връзка между пътно-транспортното произшествие и настъпилите усложнения, довели до смъртта на пострадалия, а съдът не е отрекъл в решението съпричастността на пешеходеца за настъпване на пътния инцидент. Пледира за оставяне в сила на решението на Апелативен съд – Варна, тъй като не са налице условията на чл. 55 НК. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 350, ал. 1 НПК, от надлежни страни, срещу акт, подлежащ на касационен контрол съобразно чл. 346, т. 1 НПК, поради което са допустими и основателни само в частта относно заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК по следните съображения: С присъда № 15/08.03.2022 година по н.о.х.д. № 444/2021 година, Окръжният съд – Варна признал подс. К. П. Й. за виновен в това, че на 12.10.2020 година в гр. Варна, на бул. „Сливница“, при управление на моторно превозно средство – мотоциклет „К. Z.“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Р. М., като на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК и чл. 343г НК му наложил наказание две години лишаване от свобода, условно, с изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 НК от четири години и лишаване от право да управлява моторни превозни средства за срок от четири години. С присъдата съдът оправдал подсъдимия за нарушение по чл. 116 ЗДвП и се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, които възложил на Й.. По жалба на защитника на подс. Й. присъдата била проверена от Варненския апелативен съд и потвърдена с решение № 138/27.09.2022 година по в.н.о.х.д. № 126/2022 година, предмет на настоящия касационен контрол. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК: Оплакванията на касаторите за допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъдат разгледани приоритетно, тъй като ако такива действително са налице, не би могло да се обсъжда наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. Върховната инстанция намира оплакванията за неоснователни. Всички те са били заявени пред Варненския апелативен съд и са получили правилен и законосъобразен отговор. Въззивният съд е разгледал претенцията за допуснато от първата инстанция съществено нарушение на процедурата по провеждане на съкратеното съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 1 НПК и на л. 90 от въззивното решение е изложил подробно съображенията си защо счита оплакването на касаторите за неоснователно. Аргументите се споделят изцяло от касационната инстанция. Действително, обстоятелството, че в протокола от съдебното заседание на 14.09.2021 година не е записано изрично изявлението на подсъдимия, че е съгласен да не се провежда разпит на трима от четиримата частни обвинители като свидетели, е нарушение на процесуалния ред по чл. 371, т. 1 НПК, но в конкретния случай то не е от категорията на съществените и не може да обуслови исканата отмяна на съдебните актове на решаващите съдилища и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Данните в протоколите за разпит на свидетелите П. А., Ж. М. и А. П. се отнасят единствено до това кога те като наследници на пострадалия се научили за пътно-транспортното произшествие, както и за обстоятелството, по което не се спори, че пострадалият М. е починал в болничното заведение. Тези факти нямат отношение към предмета на доказване, очертан в чл. 102, т. 1 и т. 2 НПК и не са послужили на съдилищата при решаването на въпросите за вината и отговорността на подсъдимия Й.. Не е налице и претендираното съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК, заявено с различни аргументи и от двамата защитници. Следва да се посочи, че предмет на касационния контрол е въззивният, а не първоинстанционният съдебен акт. Оплакването, че първоинстанционният съд е отхвърлил формално и без анализ на доказателствата версията на подсъдимия, че е нямал възможност да предотврати настъпването на пътно-транспортното произшествие, оценявайки обясненията му като средство за защита, не е релевирано пред Варненския апелативен съд. То би могло да бъде разгледано в касационното производство от гледна точка на допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 314, ал. 1 НПК, доколкото в него имплицитно се съдържа твърдението, че ВАС не е проверил изцяло правилността на присъдата, независимо от посочените от страните основания. Подобно нарушение не се констатира и това е видно от мотивите на първоинстанционния съдебен акт (л. 182-183 от н.о.х.д.). Окръжният съд подробно е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване на правилата на формалната логика и без да им придава съдържание, каквото нямат, всички доказателствени източници – гласни, писмени и веществени, както и заключенията на видео-техническата и комплексната съдебно автотехническа и видео-техническа експертизи. Приел е за доказано от фактическа страна, че пред мотоциклетиста е имало само един автомобил, който пострадалият пешеходец изчакал да премине преди да предприеме фаталното за него пресичане на платното, по което се е движел и подсъдимият. При липсата на други пътни превозни средства, установена по несъмнен начин от показанията на свидетелите А., Т. и К. и от приобщеното веществено доказателство – видеозапис от охранителна камера на намиращата срещу мястото на инцидента автомивка, първоинстанционният съд обосновано е заключил, че подсъдимият Й. е имал възможност пряко да наблюдава поведението на пешеходеца на пътя във всеки един момент, включително и колебанието му дали да завърши пресичането или да се върне обратно. Затова изводът на решаващия първоинстанционен съд, че лансираната от подсъдимия в обясненията му теза, че не е видял пешеходеца поради движещите се пред него в дясната пътна лента автомобили, а когато се престроил в лявата лента, вече било късно за реакция, е защитна, не е нито произволен, нито представлява формално отхвърляне на версията му за случилото се. Не отговаря на действителното положение по делото и че двете инстанции при формиране на вътрешното им убеждение не са взели предвид настъпилата 2,4 секунди преди удара промяна в поведението на пешеходеца и че се касае за грешно възприета от въззивния съд фактическа обстановка (л. 181 от н.о.х.д., л. 88 от в.н.о.х.д.). Формулираното като липса на мотиви несъгласие на касатора с фактическите изводи на решаващия първоинстанционен съд, по своето съдържание е оплакване за необоснованост на съдебния акт, която не е самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, щом съдът е спазил процесуалните правила за анализ и оценка на доказателствената съвкупност и в мотивите е посочил кои доказателства кредитира и по какви съображения, което позволява да бъде проследено формирането на вътрешното съдийско убеждение. Това се отнася и до оплакването на втория защитник, според когото в съдебните актове на двете инстанции не бил даден отговор на основния въпрос - защо подсъдимият и пострадалият са се възприели един друг в опасната зона за спиране, което също не отговаря на действителното положение. Окръжният съд е приел за доказан механизъм на настъпване на пътнотранспортното произшествие, който е възприет и от въззивната инстанция в решението, предмет на касационния контрол, според който пострадалият пешеходец след като пресякъл пътното платно и престоял на разделителната линия между двете срещуположни пътни платна, взел решение да се върне обратно и започнал пресичане на лявата за посоката на движение на подсъдимия пътна лента, докато подсъдимият Й., вместо да намали скоростта си на движение или да спре с мотоциклета, счел, че би могъл да продължи движението си със същата скорост и отклонявайки се наляво да премине зад гърба на пресичащия обратно пешеходец, което не се е случило (л. 181, абз. 5 и абз. 6 и л. 183 от н.о.х.д и л. 89 от в.н.о.х.д.). Неоснователни са и заявените в касационните жалби оплаквания с касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК. Касационната проверка, за разлика от въззивната, не е служебна и върховната инстанция проверява обжалвания съдебен акт въз основа на изложените в касационна жалба данни, в подкрепа на твърдяното касационно основание. Затова оплакванията, че правото на защита на подсъдимия е нарушено, тъй като липсвал мотивиран процесуално валиден отговор на възраженията му, както и че съдът избирателно е допускал въпросите на защитника към вещите лица, изготвили автотехническата експертиза, не могат да бъдат разгледани, тъй като в касационните жалби не се съдържат конкретни данни в тяхна подкрепа. Няма основание да бъде преценено, че правото на защита на подсъдимия Й. е ограничено и поради отказа на първоинстанционния съд да уважи възраженията на защитника му в разпоредителното заседание срещу обвинителния акт и експертизите, на които се основава. По своето съдържание тези възражения не са били свързани с допуснати в досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила по допускане, събиране, проверка или оценка на доказателствата и доказателствените средства, а с виждането на защитника, че обвинението е недоказано поради непълнота на доказателствената съвкупност. Това обаче е въпрос по съществото на делото, който не може да бъде обсъден в разпоредителното заседание, както правилно е отбелязал първоинстанционният съд, отказвайки да приеме за основателно искането на защитника за прекратяване на съдебното производство на основание чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК. Правото на защита на подсъдимия Й. не е нарушено и с отказа на решаващите съдилища да назначат повторна съдебно-медицинска експертиза за установяване на причината на смъртта на пострадалия, както и повторна съдебна автотехническа експертиза за установяване на спорните по делото въпроси относно точността при изчисление на скоростта на движение на участниците в процесното деяние. Първата инстанция е изслушала и приела заключението на назначената на досъдебното производство съдебно-медицинска експертиза. Според него причината за смъртта на пострадалия М. е тежката и несъвместима с живота комбинирана черепно-мозъчна и гръдна травма, причинена от удари с или върху твърди тъпи предмети или детайли на МПС, падане и удар в подлежаща повърхност и изразяваща се в тежка контузия на мозъка и контузия на бели дробове, довели в съвкупност до непосредствената причина за смъртта – развитието на двустранна хипостатична гнойна бронхопневмония. Първоинстанционният съд е удовлетворил искането на защитата да бъде изследвано дали развилата се при пострадалия бронхопневмония е лекувана според медицинската документация комплексно наред с другите травматични увреждания и е назначил допълнителна съдебно-медицинска експертиза. Заключението, според което хипостатичната гнойна пневмония е очаквано с оглед тежката черепно-мозъчна травма усложнение, поради което още с приемането на пострадалия в болничното заведение е започнато лечение по стандарт с алгоритъм - вливане на антибиотици, водно-солеви разтвори, нестероидни разтвори и други, не е оспорено от касаторите и е оценено от съда като пълно, ясно и компетентно. С отказа на въззивния съд да допусне допълнителна съдебно-медицинска експертиза, която да се извърши от хабилитирано лице и така да се изясни важният според защитата въпрос кога е констатирана бронхопневмонията на М., извършено ли е конкретното лечение и би ли могло това състояние да бъде овладяно, правото на защита на подсъдимия също не е нарушено, нито пък обективната истина по делото е останала неразкрита. Дори и да бъде установено по един несъмнен начин, че проведеното лечение в болничното заведение с цел избягване или овладяване на развитието на хипостатична гнойна пневмония у пострадалия не е било достатъчно адекватно, каквато е лансираната от защитата теза, това не би било обстоятелство, което да прекъсне причинно-следствената връзка между тежката комбинирана черепно-мозъчна и гръдна травма на пострадалия като последица от поведението на подсъдимия и настъпилата по-късно негова смърт. И това е така, тъй като е налице задължителна за прилагане от съдилищата съдебна практика, обективирана в дадените в т. 2 на ППВС № 2 от 16.12.1957 година на ВС на РБ указания, според които невземането на своевременни мерки за спасяване живота на пострадалия или неуспешната медицинска интервенция не изключват причинна връзка между деянието и настъпилата смърт, дори и в случаите, когато след успешната медицинска интервенция пострадалият почине, тъй като някои от органите му не могат да поемат функциите на оперираните органи. Неоснователно е и твърдението на касаторите, че правото на защита на подсъдимия Й. е нарушено и с отказа на въззивния съд да назначи повторна съдебно-автотехническа експертиза, доколкото в жалбата се настоява, че приетите от първата инстанция заключения на вещите лица били непълни и необосновани, не изяснявали спорните въпроси относно точността при изчисление на скоростта на движение на участниците в процесното деяние и заключението за момента, в който подсъдимият е могъл да види пешеходеца и липсата на препятствия помежду им били изведени по технико-логически път, въз основа на презапис от охранително устройство, без последното да бъде проверено. Всички тези оплаквания изразяват несъгласието на касаторите със заключенията на назначените на досъдебното производство видео-техническа и лицево-идентификационна експертиза и комплексна съдебно автотехническа и видеотехническа експертиза, които очевидно не са в синхрон със следваната от тях линия на защита към обосноваване на случайно деяние и я опровергават. По същество се касае за оплакване за необоснованост, която както вече бе посочено, не е касационно основание. Обстоятелството, че записващото устройство към охранителните камери на разположената в непосредствена близост до мястото инцидента автомивка, на което пътно-транспортното произшествие е било записано, е било в по-късен момент подменено и не може да бъде пост фактум изследвано, каквото е било искането на защитата, не поставя под съмнение достоверността на направения презапис върху диск от него, който е бил обект на изследване, макар и с различни задачи и по двете експертизи. Защитата не е оспорила заключението на видеотехническата и лицево-идентификационна експертиза, според което приобщеният като веществено доказателство диск, съдържащ видеофайл от охранителна камера на фирма „Й. С. Б.“ представлява цифров презапис от оригиналните файлове, записани върху твърдия диск на видео-охранителната система, по който не се установяват следи от манипулация или намеса върху записаната информация. Освен това вещото лице Ж. подробно и компетентно е пояснило пред първата инстанция, че скоростта на записване, датата на записване и резолюцията на записа винаги се задават предварително на записващото устройство и могат непрекъснато да се променят. Записите на твърдия диск обаче съдържат данните за настройките, при които устройството е записвало. Затова за предмета на доказване изследването на самото записващо устройство, от което записът е свален, е ненужно и обстоятелството, че въпреки положените усилия въззивният съд не е успял да открие и изследва записващото устройство, което след инцидента е дефектирало и е било подменено с друго, не могат да поставят под съмнение достоверността на данните, съдържащи се във видеофайла, свален чрез презапис върху диск от твърдия диск на записващото устройство. Несподеляеми са и неконкретизираните оплаквания за непълнота и необоснованост на комплексната съдебно автотехническа и видеотехническа експертиза. Видно е от заключението й, че вещите лица, които притежават необходимите специални знания, неприсъщи за съда и страните, са дали своите отговори не само въз основа на видеозаписа от охранителните камери, който е несъмнено безпристрастен обективен източник на фактически данни, но и на също така обективните по своя характер данни, отразени в протокола за оглед на местопроизшествие, скицата към него и изготвения фотоалбум. Както пред първата, така и пред въззивната инстанция, която е допуснала допълнителния разпит на вещите лица, те убедително са защитили заключението си, поради което не са налице основания за обсъждане на която и да е от хипотезите на чл. 153 НПК, които да обусловят необходимостта от назначаването на повторна или допълнителна експертиза - непълнота, неяснота, необоснованост или съмнения в правилността на заключението им. В обобщение - ВАС, а преди това и Варненският окръжен съд, не са допуснали съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, които да налагат касиране на обжалвания въззивен съдебен акт. Аналитично-оценъчната дейност на първата инстанция е извършена при стриктно спазване на процесуалните правила по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, като всички доказателствени източници са обсъдени изключително внимателно и детайлно както поотделно, така и в тяхната съвкупност, а приетите за доказани фактически положения, са изведени от процесуални валидни доказателства и доказателствени средства. Не се констатира игнорирането на доказателствени източници, нито пък съдържанието на всички или на част от тях да е интерпретирано превратно и в нарушение на правилата на формалната логика. Затова с основание контролираната инстанция се е съгласила с доказателствения анализ на окръжния съд и с основание е възприела изцяло установените от него факти, въз основа на които е извела и своите правни изводи за вината и отговорността на подсъдимия Й.. Въззивният съдебен акт отговаря и на изискването на чл. 339, ал. 2 НПК. ВАС подробно се е аргументирал защо не приема изложените във въззивната жалба оплаквания срещу проверяваната от него първоинстанционна присъда. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК: Контролираната инстанция не е допуснала нарушение на материалния закон. При установените от решаващите съдилищата факти деянието на подс. Й. е съставомерно от обективна и субективна страна по чл. 343, ал. 1, б. „в“ НК. Както правилно е заключил ВАС, не са налице предпоставките за обсъждане на случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Опасността на пътя, която пострадалият М. предизвикал, е възникнала за подсъдимия Й. не 2,4 секунди преди фаталния удар, а в един по-ранен момент – когато пострадалият е предприел неправомерното пресичане на пътното платно в посока към разделителната линия между двете срещуположни платна. Подсъдимият е имал пряка видимост към М., който в този момент е бил извън опасната зона за спиране при скоростта, с която подсъдимият е управлявал мотоциклета си. При възникналата ситуация на пътя подс. Й. е трябвало да се съобрази с правилото на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и да намали скоростта си, а при необходимост и да спре, което обективно е било напълно възможно и безопасно и за двамата участници в пътно-транспортното произшествие - при установената по експертен път скорост на движение на подсъдимия - 57,89 км/ч, опасната зона за спиране е била с дължина 38,95 метра, а пешеходецът се е намирал на 87,48 метра от него. Подсъдимият обаче не сторил това и взимайки решение да заобиколи връщащия се обратно пешеходец като препятствие на пътя без промяна в скоростта на движение, той сам се поставил в положение да не може да избегне удара. Затова деянието му не е случайно по смисъла на чл. 15 НК. В този смисъл е задължителната съдебна практика, на която коректно се е позовал въззивният съд. Съобразявайки се с дадените указания в т. 5 и т. 6 на ТР № 28 от 28.XI.1984 г. по н. д. № 10/84 г., ОСНК, ВАС е основателно заключил, че за подсъдимия Й. опасността на пътя не е възникнала, когато пострадалият, намирайки се вече на разделителната линия между двете пътни платна, е тръгнал да се връща обратно и е попаднал в опасната зона за спиране, а преди това - когато пешеходецът М. е започнал неправомерното пресичане на пътното платно към разделителната линия между двете пътни платна. Тогава подсъдимият е следвало да изпълни правилото за движение относно режима на скоростта по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и след като не го е направил, той не би могъл да се позове на случайно деяние. Следва да се посочи още, че установената фактология по делото, според която подсъдимият е променил посоката си на движение с цел да премине зад гърба на връщащия се и попадащ вече в опасната зона за спиране пешеходец, не позволява и обсъждането на хипотезата - случайно деяние при извършена от дееца правомерна спасителна маневра, тъй като тя е изключена от задължителни указания, съдържащи се в т. 3 и т. 4 на Тълкувателно решение № 106 от 31.X.1983 г. по н. д. № 90/82 г., ОСНК. Подсъдимият е имал обективна възможност да възприеме неправомерното и колебливо поведение на пострадалия М. на пътното платно преди той да се озове в опасната зона за спиране и е разполагал с достатъчно време и дистанция, за да избегне удара и без да прибягва към спасителна маневра като промени посоката на движение на мотоциклета, чрез намаляване на скоростта на движение. По тези съображения, а така също и по съображенията, изложени по- горе по повод задължителните указания, съдържащи се в т. 2 на ППВС № 2 от 16.12.1957 година на ВС на РБ, не могат да бъдат споделени и аргументите на втория защитник на подсъдимия, с които се претендира обективна несъставомерност на деянието на подс. Й.. Противоправното поведение на пострадалия пешеходец не е непредвидимо обстоятелство, годно да изключи изцяло допуснатото от подсъдимия нарушение на режима на скоростта по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. То е правнозначим факт при индивидуализацията на наказанието на подс. Й.. Неоснователно е и твърдението за липсата на причинна връзка между деянието на подсъдимия и настъпилия съставомерен престъпен резултат по изложените по-горе съображения касателно значението на диагностицирането и лечението на пострадалия М. след пътния инцидент, протекло в болничното заведение, в което е настъпила и кончината му. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК: Наложеното на подс. Й. наказание за престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в“ НК е явно несправедливо. Решаващите съдилища формално са посочили смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, но не са ги оценили съобразно тяхната действителна тежест. Приносът на пострадалия пешеходец за настъпването на пътния инцидент при индивидуализацията на наказанието не е получил необходимата и вярна съдебна оценка на изключително по своя характер смекчаващо отговорността на подсъдимия Й. обстоятелство по смисъла на чл. 55, ал. 1 НК. Първата инстанция, позовававайки се на т. 6, б. „г“ от ТР № 2/2016 година на ОСНК, е приела, че с поведението си пострадалият Й. само „в известна степен е допринесъл за резултата“ поради допуснати от него нарушение на чл. 113 и чл. 114 НК. Макар и коректно в мотивите на първоинстанционния акт да е посочено и тези обстоятелства са възприети и от въззивния съд, че пешеходецът е нарушил задълженията си да преминава през пешеходни пътеки, да не спира без необходимост на платното на движение, да не преминава през ограждения и парапети, да не навлиза внезапно на платното за движение и че на 15 метра от мястото на пресичане е имало изграден пешеходен подлез, който е функционирал, оценката на личния принос на пострадалия в протеклия причинно-следствен процес е неправилна. Вън от вниманието на решаващите съдилища и неоценени съобразно действителната им тежест са останали фактът, че пострадалият М. е този, който с неправомерното си поведение на пешеходец е поставил началото на протеклия причинно-следствен процес, колебливото му и непредвидимо поведение на разделителната линия между двете платна за движение – обръщане с цел връщане обратно, тъй като не може да завърши предприетото неправилно пресичане поради трафика в противоположното платно за движение, престой за кратко време, последван от внезапно навлизане с две крачки напред и една встрани в платното за движение на подсъдимия при положение, че е имал видимост към него и е могъл да изчака преминаването му, така както е сторил с пропускането на лекия автомобил преди да предприеме фаталното за него пресичане на бул. „Сливница“. Оценката на всички тези обстоятелства сочи на изключителен принос на пострадалия за настъпването на пътния инцидент, който не може да послужи за оневиняване на подсъдимия Й., каквото е настоятелното искане на защитниците, но е основание за смекчаване на наложеното му наказание с приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, включително и с приложението на ал. 3 на същата разпоредба. Налагането на кумулативното наказание по чл. 343г НК се явява неоправдана по тежест наказателна репресия от гледна точка на установената по делото фактология и изключителния принос на пострадалия М. за настъпването на пътния инцидент, както и от гледна точка на това, че наложеното наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство ще лиши подсъдимия при конкретните икономически условия в страната от възможността да упражнява своята професия. Макар върховната инстанция да се съгласява в принципен план с въззивния съд, че упражняваната от подсъдимия професия предполага, когато той е водач, стриктно да съблюдава правилата за движение по пътищата, в ситуации като настоящата по делото, подсъдимият Й. не следва да бъде наказан по-строго от други водачи заради професията си, в какъвто смисъл защитата е разчела мотивите на ВАС, без да бъдат взети предвид останалите обстоятелства, които разкриват по-ниската степен на обществена опасност на деянието и дееца, както и смекчаващите отговорността му обстоятелства, коректно посочени от първата инстанция на л. 185 от мотивите, с които въззивният съд се е съгласил. Целите на наказанието по чл. 36 НК са напълно постижими с наказание на подсъдимия Й. лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, условно, с изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 НК от три години, без да бъде лишен от правото да управлява моторни превозни средства. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 138/27.09.2022 година по в.н.о.х.д. № 126/2022 година на Варненския апелативен съд и на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК намалява срока на наложеното на подс. К. П. Й. наказание лишаване от свобода от две години на една година и шест месеца и на изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 НК от четири на три години. ОТМЕНЯ наложеното на основание чл. 343г НК наказание лишаване от право да управлява за срок от четири години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.