Р Е Ш Е Н И Е № 71 гр. София, 03 юли 2020 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 130 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. И. А. срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 256 от 18.12.2019, постановено по ВНОХД № 319/19, с което е потвърдена присъда на Русенски окръжен съд № 17 от 24.06.2019 г, по НОХД № 609/18. С първоинстанционната присъда подсъдимият жалбоподател е признат за виновен, както следва: 1/ в това, че в периода от 17.10.2017 г до 19.12.2017 г, в [населено място], чрез използване на положение на зависимост: в качеството си на преподавател по физическо възпитание и спорт, при условията на продължавано престъпление, се съвкупил с лице, ненавършило четиринадесетгодишна възраст: с тринадесетгодишната Д. О. Р., родена на 5.06.2004 г, като извършеното не съставлява престъпление по чл. 152 НК, с оглед на което и на основание чл. 151, ал. 2, т. 1, пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на шест години „лишаване от свобода”, 2/ в това, че в периода от месец април 2013 г до 24.08.2013 г, в [населено място], чрез използване на положение на зависимост: в качеството си на преподавател по физическо възпитание и спорт, при условията на продължавано престъпление, е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление, по отношение на лице, ненавършило четиринадесетгодишна възраст: с тринадесетгодишната М. Ш. Н., [дата на раждане] г, с оглед на което и на основание чл. 149, ал. 2, т. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на пет години „лишаване от свобода”, 3/ в това, че в периода от 9.06.2017 г до 16.10.2017 г, в [населено място], чрез използване на положение на зависимост: в качеството си на преподавател по физическо възпитание и спорт, при условията на продължавано престъпление, е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление, по отношение на лице, ненавършило четиринадесетгодишна възраст: тринадесетгодишната Д. О. Р., родена на 5.06.2004 г, с оглед на което и на основание чл. 149, ал. 2, т. 4, пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на шест години „лишаване от свобода”. На основание чл. 23 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание: шест години „лишаване от свобода”, увеличено на осем години „лишаване от свобода”, на основание чл. 24 НК, за изтърпяването на което е определен първоначален „строг” режим. На основание чл. 59 НК, е зачетено и приспаднато предварителното задържане на подсъдимия, считано от 9.02.2018 г до влизане на присъдата в сила. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъден да заплати на гражданския ищец М. Ш. Н. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 10 000 лв, заедно със законните последици. С първоинстанционната присъда съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Правото на защита на подсъдимия е нарушено още на фазата на досъдебното производство, като нарушението се изразява в липсата на надлежно формулиране на обвинението. Допуснато е нарушение на правото на защита и с отказа на съда да събере поискани от подсъдимия и защитата доказателства. Решението не е изготвено съобразно изискванията на чл. 339 НПК. Не е даден отговор на многобройните възражения срещу обосноваността и правилността на първоинстанционната присъда. Допуснато е нарушение на принципа за равенство на гражданите пред закона, както и на принципа за разкриване на обективната истина. Налице е непоследователност и разминаване в изложението на въззивното решение. Въззивният съд е преписал мотивите на първата инстанция и е посочил, че ги споделя, без да изпълни процесуалното си задължение за цялостна проверка на обжалваната присъда. Осъждането почива на манипулирани доказателства, не е изяснено кой е магистратът, давал съвети на св. Н., както и не е взето отношение по въпроса, че е имало неправомерна полицейска намеса в хода на разследването на досъдебната фаза. Неправилно е отказано събирането на писмени доказателства относно извънкласните ангажименти на подсъдимия, събирането на които би опровергало обвинителната теза. Не са получили надлежен отговор възраженията относно приетото от съда, че са ползвани профили в социалните мрежи, чрез които подсъдимият е комуникирал с пострадалите. Материалният закон е приложен неправилно. Въззивният съд е разсъждавал, че деянието е извършено по отношение на непълнолетни лица, а осъждането се отнася до малолетни лица. Липсва елементът от обективна страна „използване на положение на зависимост”, поради което неправилно е приложен материалният закон. В писмената защита на подсъдимия са изложени и съображения, че е незаконосъобразно произнасянето по гражданската отговорност. Наложеното наказание е завишено и оттам, явно несправедливо. То подлежи на смекчаване до размер, позволяващ приложението на чл. 66 НК, респективно, условното осъждане следва да намери приложение. Не е отдадено дължимото значение на добрите характеристични данни, събрани за подсъдимия, в личен и професионален аспект, не е отчетено чистото му съдебно минало, не е съобразено, че е баща на малолетно дете, за чиято издръжка и отглеждане полага грижи. Не са налице условията на чл. 24 НК, поради което посочената разпоредба следва да бъде отменена. С жалбата се правят алтернативни искания: за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия, за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, за намаляване на наказанието, за приложение на чл. 66 НК, за отмяна приложението на чл. 24 НК. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият се присъединява към становището на своите защитници. Заявява, че не е извършил инкриминираните деяния, че е осъден неправилно и следва да бъде оправдан. Частният обвинител и граждански ищец М. Н. или неин представител не се явяват и не изразяват становище по жалбата. Частният обвинител непълнолетната Д. Р., действаща лично и със съгласието на своите роделите И. и О. Р., или неин представител не участват в касационното производство и не вземат становище по жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Неоснователно се сочи, че е допуснато нарушение на правото на защита, изразило се в неясно и неточно формулиране на обвинението, попречило на подсъдимия да се защити адекватно. На първо място, следва да се има предвид, че по настоящето дело е проведено разпоредително заседание, в хода на което този въпрос е бил обсъден и е получил надлежен отговор. Съгласно чл. 248, ал. 3 НПК, пред контролните инстанции / въззивна и касационна / не могат да бъдат правени възражения за допуснати съществени процесуални нарушения, касаещи досъдебната фаза, които не са били направени в разпоредителното заседание или са приети за несъществени. Поради изложеното, възражението в тази насока, направено с касационната жалба, е недопустимо и като такова няма да бъде обсъждано по същество. На следващо място, не може да бъде споделен довода, че въззивният акт е изготвен в отклонение от изискванията по чл. 339 НПК. В мотивите към решението се съдържа отговор на възраженията срещу правилността и обосноваността на първоинстанционната присъда, който имплицитно се включва в изложението на фактическите и правни изводи, обусловили извода, че осъдителната присъда е правилна. В този смисъл, не може да бъде възприето, че апелативният съд е пренебрегнал задълженията си по чл. 314 НПК, а напротив, изпълнил ги е, като към аргументите на първата инстанция е добавил свои собствени такива, с което е изразил процесуалната си позиция по изхода на делото. Неоснователно се сочи, че мотивите на решението възпроизвеждат тези на първата инстанция, без излагане на собствени съображения. Такива се съдържат във въззивния акт, а това, че са в същия смисъл като съображенията на окръжния съд, произтича от становището на съда, че проверяваната присъда е правилна и следва да бъде потвърдена. Що се отнася до възражението, че в решението е употребен изразът „непълнолетни лица”, това е направено при обсъждане на крехката възраст на пострадалите, при което понятието „непълнолетие” е използвано в широк смисъл. При обсъждане на правната квалификация съдът е внесъл уточнението, че се касае за „малолетни лица”, с което е направил разграничението между термините „непълнолетни” и „малолетни”. Не представлява процесуално нарушение, довело до нарушение на правото на защита и на принципа за разкриване на обективната истина, отказът на съда да събере поискани от подсъдимия и неговата защита доказателства, поради следното: Не всеки отказ за събиране на доказателства представлява процесуално нарушение, а само този, който е попречил за разкриване на обективната истина. Съдът разполага със суверенното право да решава дали наличната доказателствена съвкупност е достатъчна за правилното решаване на делото и когато положителният извод в тази насока е верен, отказът на съда да събере нови доказателства е законосъобразен. В случая, преценката на въззивната инстанция, че делото е изяснено, е правилна, поради което и отказът да бъдат събрани поисканите доказателства не представлява процесуално нарушение. По делото са приложени писмени доказателства, установяващи трудовата ангажираност на жалбоподателя в инкриминирания период / учебни занятия и провеждане на занимания по свободно избираема дисциплина /. Изяснено е и това, че подсъдимият е участвал и в други учебни модули, извън задълженията си като преподавател по физическо възпитание и спорт. В тази насока са неговите обяснения и показанията на св. Д., с която е работил по съвместен проект. Обсъдено е възражението, че множеството му ангажименти са изключвали възможността да извърши инкриминираните деяния. В отговор е посочено, че възражението е неоснователно, тъй като е изяснено, че деянията са осъществени в извънработно време, респективно, във време, когато деецът не е имал алтернативна заетост, в каквато насока са показанията на пострадалите свидетелки. Вярно е становището на съда, че не се е налагало да бъде разпитан като свидетел другият учител по физическо възпитание и спорт / Г. Г. /, тъй като обстоятелството, за което е поискан: какъв е бил режимът за влизане във физкултурния салон, е изяснено от показанията на св. Н. и св. Р.. На следващо място, не може да бъде споделен довода, че е допуснато нарушение на принципа на равенство на гражданите пред закона. Извън декларативното оплакване в тази насока, липсата на аргументи, които да го подкрепят, представлява пречка за настоящата инстанция да ги обсъди и да вземе становище по тяхната основателност. Независимо от това, доколкото равенството се отнася до основен принцип на процеса, визиран в чл. 11 НПК, следва да се отбележи, че при служебно запознаване с материалите по делото, настоящият състав не намери основание да счете, че е допуснато такова нарушение. Това е така, защото органите на досъдебното производство и съдебните състави, разгледали делото като първа и въззивна инстанция, стриктно са спазвали процесуалните права на жалбоподателя като обвиняем и подсъдим. Прецизно са анализирани обясненията на подсъдимия, оборващи обвинителната теза, като същите са отхвърлени при излагане на убедителни съображения за тяхната недостоверност поради опровергаването им от кредитираните доказателствени източници, състоящи се главно от показанията на пострадалите лица. Неоснователно се твърди, че преди да бъде разпитана, св. Н. е получила съвет от действащ магистрат. Изяснено е, че тя е била в депресивно състояние, провокирано от връзката й с подсъдимия, което я е подтикнало да сподели преживяното със свой познат, чийто баща е действащ магистрат. Свидетелката не е осъществила лична среща с бащата на своя познат, а чрез него е получила издание на Наказателния кодекс, откъдето се е информирала за съставите на престъпленията против половата неприкосновеност. В този смисъл, неоснователно е възражението, че показанията на свидетелката са повлияни от съвет, получен от действащ магистрат. Съдът се е отнесъл критично към частта от показанията на св. Н., касаеща опитите й да посегне на живота си, и макар и да не ги е отхвърлил като недостоверни, е оправдал подсъдимия по това обвинение, по съображения, че липсва необходимата пряка причинна връзка между блудствените действия и последвалия опит за самоубийство. По делото обаче е установено, че в резултат на създадените отношения с жалбоподателя, свидетелката е била доведена до емоционален и психически срив, обусловил суициднити й опити, което, макар и да не се отразява на правната квалификация, има своето правно значение при индивидуализация на наказанието. На следващо място, не може да бъде споделен довода за полицейска намеса върху досъдебната фаза на разследването. Касае се за декларативно оплакване, към което не са изложени аргументи, а и по делото липсват доказателства за неговата основателност. Вярно е, че при първото й призоваване, св. Н. е отрекла да е имала интимни отношения с подсъдимия, но е изяснена причината за това, а именно: Първоначалната й позиция се е дължала на нестабилното й емоционално състояние, при което доминиращо място е заемало чувството за срам и усещането, че е била използвана за задоволяване на сексуалните нагони на възрастен мъж, който умело е успял да я манипулира за продължителен период от пет години. Решението й да свидетелства се дължи на осъзнаването, че е необходимо да каже истината, за да спести на други момичета унижението и разочарованието, които е изживяла, осъзнавайки, че отношенията й с подсъдимия са били аморални, неестествени и противозаконни. С оглед на изложеното, вярно е становището на съда, че показанията на св. Н. са правдиви и могат да бъдат ползвани при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. На следващо място, не може да бъде споделено възражението, касаещо анализа на доказателствата и доказателствените средства. Доказателствената дейност на съда е съобразена с процесуалните изисквания по чл. 14 НПК и с правилата на формалната логика, което гарантира правилността на изведените фактически изводи. Вярно са интерпретирани показанията на пострадалите Д. Р. и М. Н., които се вписват напълно във фактическите данни, изводими от другите доказателствени източници. Показанията на св. Р. са подкрепени от показанията на св. И. Р. и св. О. Р., от изводите на СМЕ, установила дефлорация с давност, съответстваща на заявеното от свидетелката, от веществените доказателства: катинар с надпис „Обичам те”, с инициали „Д и И”, поставено на кея в [населено място], картички с любовно съдържание, малка възглавничка с мече с надпис „Заедно”, изписано на английски език, синджир с висулка сърце. В подкрепа на казаното от св. Р. са заключенията на техническите експертизи, за разменените съобщения по социалните мрежи, в които жалбоподателят е имал създадени за целта профили. Изяснено е, че съобщенията по „Вайбър”, че „иска да я целува”, „че му липсва”, „че я обича”, са получени от телефонния номер, ползван от подсъдимия, и той е лицето, което ги е изпратило на Д.. Съдът е обсъдил нейните показаният и в аспекта на СПЕ, установила, че при освидетелстваната е налице съответствие между вербално и невербално поведение, че липсва фантастно мислене, че въпреки възрастта й, е налице психическа годност, която й позволява правилно да възприема и възпроизвежда преживените събития. Аргумент в насока на добросъвестност и правдивост на показанията й може да бъде изведен от факта, че тя е съобщила детайли за колата на подсъдимия, за местата, на които са се срещали, за неговия дом, за разпределението на стаите и интериора, за декорациите в жилището, които е видяла, когато е била там. В унисон с показанията й е заключението на графологичната експертиза, че саморъчният текст в картончета, с надпис „Обичам те”, „Многоо”, и върху катинар с надпис „Обичам те”, е написан от подсъдимия. В насока на обвинителната теза са и показанията на св. Й. и св. П., узнали от жалбоподателя, че е имал „флирт” с ученичката Р.. В синхрон със заявеното от Д. са показанията на нейните родители, с които момичето е споделило, независимо от предупреждението на подсъдимия, че отношенията им трябва да бъдат поверителни, защото, в противен случай, той „ще влезе в затвора”. Установено е, че свидетелите И. и О. Р. първоначално са уважили молбата на Д. да не се разгласява случая, но до разкриване на истината се е стигнало поради неадекватното поведение на подсъдимия по време на случайната му среща в МОЛ-а на [населено място] със семейство Р.. Те са отказали да разговарят с него, но той е бил настоятелен, тъй като не е бил наясно с намеренията им и се е стремял непременно да проведе разговор с тях, довело до скандал на обществено място, станал достояние на училищното ръководство. От събраните гласни доказателствени средства, изводими от показанията на пострадалите и тези на св. С., с която също е имало създадени интимни отношения, за което не е повдигнато обвинение, е изяснено, че подсъдимият е имал изграден модел на въздействие по отношение на своите жертви, а именно: Деецът се е насочвал към малолетни момичета, с неукрепнала психика и незавършено личностово развитие, към които е проявявал интерес, изразяващ се в обръщане на специално внимание, проява на чувство за хумор, последвано от размяна на телефонни номера, флирт и ухажване, след което е пристъпвал към полови действия без съвкупление, прераснали в любовни отношения на сексуална основа. Първоначално срещите между подсъдимия и пострадалите са се провеждали в стаята за учителя към физкултурния салон, при осигурено от дееца уединение чрез заключване с катинар на входната врата, водеща към салона, последвани от срещи в неговия автомобил, в Градската градина, в Лесопарк „Л.”, в жилището му / по времето, когато фактическата му съпруга е отсъствала от дома /. Установено е, че свидетелката е създала любовна връзка с жалбоподателя, тъй като е получавала неговите уверения, че е „специална” и „единствена” за него, че е готов да напусне фактическото си семейство / съпруга и син / и да замине с нея в чужбина, където да устроят общ живот. Уверението, че фактическото му семейство за него няма значение, е дадено на двете пострадали момичета / Р. и Н. /, а преди това и на св. С., към която също е било отправено предложение за създаване на съвместен живот. Степента на обществена опасност на деянието, предмет на осъждането, с пострадал св. Н., допълнително се завишава от обстоятелството, че деецът се е възползвал от трудния житейски период, през който е преминавала свидетелката, произтекъл от влошените отношения между родителите й и последвалия им развод. Подсъдимият е успял да я убеди, че той е единственият човек, който я разбира и подкрепя, който може да я напътва като „родител”, с което е успял да спечели нейното доверие и същевременно да създаде у нея силни чувства на любов и привързаност. От нейните показания е установено, че тя до такава степен се е чувствала свързана с него, че дори техните отношения са се превърнали в отношения между „господар и роб” / по думите на свидетелката /, което трайно се е отразило на нейното психическо и емоционално състояние. Впоследствие свидетелката е осъзнала, че между нея и подсъдимия не е имало любов, че „всичко е било лъжа”, че той е поддържал връзка и с друго момиче / св. Д. Р. /. Неоснователно се сочи, че не е установено кой стои зад профилите „К.”, „М. П.” и „Д.”. Изяснено е, че това е подсъдимият, което следва както от гласните доказателства, изводими от показанията на пострадалите, така и от заключенията на експертизите, изследвали разменените съобщения. За това, че зад профила „К.” стои подсъдимият, са показанията на св. И. Р., установила, че познава номера на мобилния телефон, от който е писано в профила „К.”, а той принадлежи на жалбоподателя. От съдържанието на съобщенията и снимките свидетелите Р. се усъмнили, че „К.” е момиче на възрастта на дъщеря им, а след настояване от тяхна страна да разберат истината, се информирали, че зад този профил стои подсъдимият. В подкрепа на обвинителната теза са и показанията на св. Р., св. Д., св. Т.. Последната като директор на училището е повлияла на жалбоподателя да подаде молба за напускане и лично я е депозирала в Регионалното управление на образованието, [населено място], след което е подала сигнал в полицията, по повод на който е образувано настоящето наказателно производство. С оглед на изложеното, настоящата инстанция споделя изводите на въззивния съд, че са събрани несъмнени и категорични доказателства за авторството на инкриминираните деяния в лицето на подсъдимия, откъдето следва, че и осъждането му почива на стабилна доказателствена основа, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. Липсата на нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК изключва процесуалната необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Подсъдимият е бил преподавател по физическо възпитание и спорт и неговите отношения с пострадалите момичета са били повлияни, от една страна, от тяхната незряла възраст, и, от друга страна, от особеното му качество като техен учител, към когото са изпитвали уважение и доверие. Деецът се е възползвал от своето качество, за да въздейства върху неукрепналата психика на малолетни лица, което е изиграло решаваща роля при вземане на решението им да участват доброволно в сексуалните отношения със своя учител. Ето защо, вярно е становището на съда, че е налице квалифициращият елемент: „използване на положение на зависимост”, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. Налице са и останалите елементи от съставите на престъпленията, за които жалбоподателят е осъден и наказан, при условията на чл. 23 НК: извършени са блудствени действия спрямо малолетни момичета и престъпно съвкупление с едното от тях, което не съставлява изнасилване по чл. 152 НК, осъществени при условията на продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 НК. С оглед на изложеното, ВКС намери, че материалният закон е приложен правилно, което изключва възможността за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия, при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Липсва и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Верни са изводите на въззивната инстанция, че наказанието следва да бъде определено при превес на отегчаващите обстоятелства, поради следното: Касае се за деяния с изключително висока степен на обществена опасност, която произтича от настъпването на вредни последици за психическото и сексуално развитие на жертвите, за преодоляването на които е необходимо полагането на сериозни усилия, включително оказване на специализирана медицинска помощ. Степента на обществена опасност на деянието допълнително се завишава от данните за създадената интимна връзка с непълнолетната св. Н., за което не е повдигнато обвинение. От друга страна, качеството на субекта на престъплението: учител, призван да обучава и възпитава подрастващи и да им даде вярна посока в живота, е самостоятелно отегчаващо обстоятелство, с важно значение при преценката на справедливостта на наказанието. Освен това, вредните последици от деянието, настъпили по отношение на св. Н., са с висок интензитет, което произтича от изпадането й в депресивно състояние и правените от нея опити за самоубийство. Друго отегчаващо обстоятелство е това, че престъпното поведение на подсъдимия е било превърнато в начин на живот, тъй като създаването на сексуални отношения с невръстни момичета е било практика още на предходното му работно място / в „Техникума по химия”, [населено място] /, което сочи на трайна престъпна упоритост, датираща от дълъг период от време. Въззивният съд е отчел като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало на жалбоподателя, трудовата му ангажираност, семейния му статут / глава на фактическо семейство, баща на малолетно дете /, поради което неоснователно се сочи, че на изброените обстоятелства не е отдадено дължимото значение. В същото време, броят и тежестта на отегчаващите обстоятелства обуславят извода, че наказанието следва да бъде определено около и над средния размер, предвиден в закона, каквото правилно становище е изразил въззивният съд. На следващо място, верен е изводът, че определеното по реда на чл. 23 НК наказание шест години „лишаване от свобода” следва да бъде увеличено с две години, на основание чл. 24 НК. В тази насока е релевантна тежестта на цялостната престъпна дейност на подсъдимия, характеризираща се с множество отегчаващи обстоятелства и със сериозно засягане на защитените обществени отношения, от която / престъпна дейност / са настъпили вредни последици за пострадалите, които са били лишени от възможността да постигнат хармонично личностово и сексуално съзряване. На следващо място, увеличеното наказание осем години „лишаване от свобода” ще отговори на целите по чл. 36 НК, да бъде изпълнена генералната превенция и специалната такава. В тази насока е от значение следното: Генералната превенция би се постигнала, тъй като подобни противозаконни прояви биха били пресечени още в техния зародиш. Би била постигната и специалната превенция, да бъде поправен и превъзпитан подсъдимият, у когото е формиран траен престъпен модел на въздействие спрямо възрастово незрели хора, който модел се нуждае от корекция. С оглед на изложеното, определеното за изтърпяване наказание се явява съобразено с критерия за справедливост, залегнал в чл. 348, ал. 5 НПК, поради което същото не следва да бъде редуцирано до по-нисък размер. Ето защо, не може да бъде уважено искането за смекчаване на наказанието, респективно, за неговото свеждане до размер, позволяващ приложението на чл. 66 НК, а оттам, не може да бъде удовлетворено и искането за условно осъждане. По отношение на доводите, касаещи гражданската отговорност следва да се има предвид следното: Касационната жалба се подава в срока по чл. 350, ал. 2 НПК и същата следва да обхване всички оплаквания на жалбоподателя, имащи отношение към основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. По настоящето дело, са подадени касационни жалби от защитниците на подсъдимия, но в тях не се съдържа оплакване, насочено към произнасянето по гражданската отговорност, а такова се прави в писмената защита, подадена след изтичане на срока за обжалване. Ето защо, така релевираното оплакване, касаещо произнасянето по гражданската отговорност, е недопустимо и не може да бъде разгледано по същество. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а въззивният акт следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 256 от 18.12.2019 г, по ВНОХД № 319/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: