Р Е Ш Е Н И Е   № 240   гр. София, 07.04.2010 г.   Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и десетата година, в състав:                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАШЕВА                                               ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА                                                                         МИМИ ФУРНАДЖИЕВА   при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3299 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Г. И. Г. от гр. С., приподписана от адв. В, против въззивното решение № 24 от 5 февруари 2008 г., постановено по в.гр.д. № 669 по описа на окръжния съд в гр. С. за 2007 г., с което е оставено в сила решение № 544 от 5 юли 2007 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. С. за 2005 г. Касационният контрол е допуснат поради наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК по правния въпрос какво е значението на незавършената процедура по отчуждаване на имота по отношение на материалноправната легитимация на ищеца при ревандикационния иск. По поставения въпрос касаторът сочи, че правото на собственост се доказва с документи за собственост, но и следва да се преценява дали при отнемане на владението на имота са спазени изискванията на законите, действали към този момент. Ответникът О. С. не дава отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК. С решението си въззивният съд приел, че процесният имот е бил отчужден от праводателя на ищеца и бил включен в рамките на по-голям имот, обособен за изграждането на физкултурен комплекс; ответникът владее имота на основание отчуждаването през 1953 г.; претенцията за възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ по ЗТСУ и т.н. не е била уважена; в имота има изградени съоръжения; промяната в статута на терена не е ново основание за възстановяване на собствеността. Според представените с касационната жалба решения, гражданският съд не е задължен да зачете констатациите на административния съд по жалба срещу мълчалив отказ на областен управител да се произнесе по искане по ЗОСОИ (решение № 3* по гр.д. № 2* по описа на ІV ГО за 2004 г.). Решение № 23 по гр.д. № 121 по описа на ОСГК за 1959 г. е неприложимо по поставения въпрос, тъй като разрешава спорове във връзка с процедура по отменения Правилник за държавните имоти. Решение № 904 по гр.д. № 1* по описа на І ГО за 2003 г. също е неприложимо по процесния въпрос, тъй като разисква възраженията, които ответникът по иск по чл. 108 от Закона за собствеността (а касаторът е ищец) следва да предяви срещу претенциите на ищеца. По подобна причина неприложимо е и решение № 1* по гр.д. № 982 по описа на ІV ГО за 1992 г., защото разискваният в него проблем е различен – действието на дворищната регулация и ефекта на погрешното записване в разписния лист по отношение на собствеността. На последно място, решение № 335 по адм.д. № 428 по описа на ІІІ ГО за 1993 г. не може да бъде предмет на преценка в настоящото производство, тъй като даденото с него разрешение не е сторено в рамките на гражданскоправен спор, поради което и не създава съдебна практика в смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК. При условията на чл. 291 т. 3 от ГПК, съдът намира, че разрешението в решение № 3* по гр.д. № 2* по описа на ІV ГО за 2004 г. е неприложимо към разглеждания случай. Това е така, защото в двата съдебни спора предмет на преценка са били различни по характер реституционни процедури от една страна, а от друга страните са твърдели различни правопораждащи факти за възстановяването на собствеността. Реституцията на недвижими имоти, отчуждени по благоустройствени закони - ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, се осъществява чрез изпълнение на определена административна процедура за възстановяване правото на собственост. Тя е необходима, защото при тази реституция се засягат актове на благоустройствената администрация, което налага предварителна преценка от предметна компетентност за наличие на условията, предвидени в чл. 1 от реституционния закон от оторизирания административен орган и съответно съдебен контрол при негов отказ да реституира имота. Възстановяването на собствеността на отчуждени по благоустройствени закони недвижими имоти настъпва след издаването на съответен административен акт за реституция, респ. заместващо го съдебно решение, без които бившият собственик или неговите наследници не могат да се легитимират активно по предявения иск за собственост. Същевременно съобразно § 1 от ПЗР на Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти, добавящ нови основания в чл. 2 от ЗВСОНИ, се връщат имоти, които са били отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и от народните съвети в периода от 9.09.1944 г. до 1989 г. Това възстановяване става по силата на самия закон, както при всички хипотези по ЗВСОНИ. Реституционното основание по този ред обхваща хипотезите, при които имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на национализационен или благоустройствен закон, а е бил завзет от държавата или процедурата за отчуждаване не е била спазена, при което той не може да бъде реституиран като отчужден по някой от визираните в чл. 1 и чл. 2 от ЗВСОНИ и чл. 1 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ... изчерпателно посочени нормативни актове. Ако е разглеждана подобна хипотеза то незавършената процедура по отчуждаване на процесния имот дава материалноправна легитимация на собственика на имота да предяви ревандикационен иск, без да е необходимо приключването на друга административна, респективно – съдебна, процедура. Касационната жалба е неоснователна. В исковата си молба касаторът твърди, че по силата на наследствено правоприемство е собственик на процесния имот, който през 1956 г. бил отнет, но процедурата по отчуждаване не е била приключила. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, защото касаторът е собственик на имота по силата на наследяването, а процедурата по отчуждаване не е завършена; върху имота няма изградено съоръжение. Процесуалният представител на касатора Г. Г. – адв. П, в съдебно заседание и в писмени бележки поддържа, че върху имота липсва изградено каквото и да е съоръжение, а върху имота е признато правото на собственост от общинската служба по земеделие; общината е била длъжна да докаже, че отчуждаването на имота е приключило по действащите към съответния момент нормативни актове. По делото е установено, че наследодател на касатора през 1929 г. се снабдил с нотариален акт за собственост върху имот, закупен на публичен търг, от около два декара в м. „Я”, при съседи Д. Т. , Ю. Ц. , И. П. и И. К. През 1953 г. била издадена заповед за отчуждаване и били оценени частните имоти, отчуждени за физкултурен комбинат, между които и нива на Г. И. По ревандикационния иск на касатора срещу общината и при посочените обстоятелства касаторът поддържа, че, поради незавършеността на процедурата по отчуждаване, практически имотът му е бил ненадлежно отнет, поради което по силата на закона е настъпил реституционният ефект на чл. 2 ал. 2 от ЗВСОНИ. Така материалноправната легитимация на ищеца би била установена. В случая обаче твърдението е неоснователно. Към момента върху имота има изградени сгради, съоръжения и комуникации – футболно игрище, паркинг, подземни комуникации и празно пространство, което е установено чрез две експертизи пред първостепенния съд. Безспорно е още, че касаторът поискал от кмета на общината възстановяване на собствеността по административен ред по ЗВСНОИ по ЗТСУ и др., но кметът отказал реституцията поради извършване на фактическо строителство в изпълнение на мероприятието, за което е отчужден имотът. По жалба на касатора срещу отхвърляне на молбата му за отмяна на отказа на кмета на общината, Върховният административен съд приема, че фактическото строителство, за което е отчужден имотът, е започнало, което е достатъчно основание да се приеме, че отчуждаването не може да бъде отменено. Този спор е развит между страните по настоящото дело. В жалбите си както пред окръжния съд, така и пред ВАС, касаторът Г. изрично е изтъквал, че върху имота му не е осъществявано строителство в изпълнение на отрежданията по плана. С ревандикационния иск се посочва ново основание за реституция, а чрез касационната жалба касаторът иска да преодолее констатираното в мотивите на решението по административното производство наличие на отрицателна предпоставка за възстановяването на собствеността по реда на чл. 2 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., като за тази цел се изтъкват и разрешенията в посочените решения на ВКС. Касационният съд приема, че между страните по спора вече е установено, че отчуждаване на процесния имот е осъществено. Затова твърдение на касатора за незавършеност на отчуждителната процедура не може да бъде успешно поддържано, поради което той не може да се легитимира като собственик на имота към момента на сезирането на съда с осъдителния иск за собственост. Липсата на първата предпоставка за основателността на ревандикационния иск прави ненужно обсъждането на правното основание на ответната страна да владее имота, макар владението върху него за ответника да е безспорно. Ответникът не претендира разноски по реда на чл. 78 ал. 3 от ГПК, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 24 от 5 февруари 2008 г., постановено по в.гр.д. № 669 по описа на окръжния съд в гр. С. за 2007 г.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: