Р Е Ш Е Н И Е № 300 гр. София, 15.07.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор КРАСИМИРА КОЛОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 832/2014 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на адв. К., защитник на осъдения И. Н. П., за възобновяване на ВНОХД № 113/2014 г. по описа на окръжен съд – гр. Хасково. С искането са възведени твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Релевирано е подробно мотивирано възражение за липса на мотиви, дължими от страна на въззивния съд по силата на чл. 339, ал. 2 от НПК, в частност относно субективната страна на престъплението по чл. 129 от НК, в извършването на което осъденият е бил признат за виновен. Посочено е, че Хасковският ОС не е отговорил на залегналата във въззивната жалба на подсъдимия П. аргументация за отсъствие на конкретика в мотивите на първоинстанционната присъда, определяща формата на вината на дееца. Тези оплаквания следва да се подведат под хипотезите на чл. 348, ал. 3 ,т. 2, пр. 1 и т. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НПК. В съдебно заседание на ВКС осъденият И. П. и неговият защитник не се явяват, редовно призовани. С писмена молба вх. № 1250 от 16.06.2014 г. на ВКС адв. К. е декларирал, че поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения. Представителят на ВКП дава заключение, че молбата на осъдения за възобновяване е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда № 85 от 08.11.2013 г. по НОХД № 144/2013 г. Димитровградският районен съд е признал подсъдимия И. Н. П. за виновен в това, че на 27.08.2012 г. в гр.Дим. причинил на Р. Н. Б. средна телесна повреда, изразяваща се в причиняване на постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, държащо се на травматична херния, и разстройство на здравето, временно опасно за живота, дължащо се на вътречерепна травма, поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. По въззивна жалба на подсъдимия И. П. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 113/2014 г. по описа на Хасковския окръжен съд (ХОС), като с решение № 51 от 15.04.2014 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил съдебния акт на районния съд – гр.Димитровград. Решението на ХОС не е подлежало на касационна проверка, като е влязло в законна сила от момента на постановяването му. Молбата на осъдения П. за проверка на наказателното дело по реда на възобновяването е подадена на 28.04.2014 г., поради което ВКС намери, че искането е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок срещу акт, подлежащ на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК съгласно чл. 419, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество, искането на осъдения И. Н. П. за възобновяване на наказателното производство е неоснователно. Първоинстанционният съдебен акт не страда от съществени недостатъци, които да са били пропуснати от въззивната инстанция при извършената в пределите на чл. 314 от НПК цялостна проверка. Вярно е, че Димитровградският РС е фокусирал вниманието си основно върху обосновката на отсъствието на параметрите на силно раздразнено състояние по смисъла на чл. 132 от НК в поведението на искателя, като само е маркирал вида на приетия умисъл. Не може да се приеме обаче, че в решението на втората инстанция липсва отговор на отправеното с въззивната жалба възражение за неяснота по въпроса защо РС – Димитровград е възприел наличието на пряк умисъл като форма на вината. На стр. 4 от решението на ХОС е отразено, че субективният момент при конкретното престъпно деяние може да бъде изведен от проявената упоритост на дееца, изразена в две поредни хвърляния на пострадалото момиче върху намираща се в близост пластмасова маса. За да се стигне до заключение за наличието или отсъствието на съответна форма на вината, решаващият орган всякога следва да подложи на внимателен анализ обективните прояви на извършителя. Такъв законосъобразен подход е използван и в процесния казус, като инстанциите по фактите задълбочено са обсъдили събраната по делото доказателствена маса, извеждайки въз основа на нея фактологията на престъпната дейност на осъдения П.. На тази база е формулирано и субективното отношение на дееца към реализираното от него поведение. Аргументацията на искането в обсъжданата насока не държи сметка за действително приетите от районния и окръжния съдилища фактически обстоятелства по отношение на посегателството срещу пострадалата Р. Б.. Тезата на молителя игнорира изцяло собственото му, предхождащо същинското деяние, провокативно поведение – неуважителното приканване на момичето да го придружи на неговата маса, предизвикателното му отношение към свидетеля К. П., реакцията му при нейния отказ, в резултат на което се е стигнало до физически сблъсък с пострадалата, довел до нараняването й. С настоятелни твърдения за проявена от пострадалата агресивност, защитата на осъдения се е концентрирала единствено върху момента, в който св. Б. е ударила осъдения по главата с бутилка от минерална вода. Пренебрегнато е обаче обстоятелството, че по това време осъденият П. се е намирал зад нея, бил я прихванал силно през кръста, като девойката се е съпротивлявала и се е опитвала да се освободи от захвата му. Именно тогава, в положение с гръб към него и притисната от него, тя е замахнала с бутилката назад и му нанесла удари. Той, от своя страна, я повдигнал от земята и двукратно я хвърлил върху намиращите се в близост пластмасови маса и столове, при което й били причинени съставомерните наранявяния – контузия на главата с вътречерепна травма и травматична вертикална херния на коремната стена. Така, с оглед цялостната картина на протеклата случка поведението на осъдения П. несъмнено обективира наличието на пряк умисъл за нараняване на потърпевшото момиче. Все в контекста на изложеното, настоящата инстанция не може да се солидаризира и със следващото възражение, залегнало в искането за възобновяване – за липса на всестранен и обективен доказателствен анализ, с което се претендира самостоятелно нарушение на чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК. Този довод е мотивиран отново с акцент върху „агресивното поведение” на пострадалата и необсъждането на част от свидетелските показания, изпълнението на които задължения от страна на съда според защитата би обосновало различни фактически изводи. Първостепенният съд е разграничил свидетелите в наказателното производство на три групи – подкрепящи обвинителната теза, подпомагащи защитната позиция на осъдения и лица с преки впечатления от обстановката непосредствено след процесното деяние, макар и неприсъствали на извършването му. Показанията на всяка от свидетелските групи са били пространно и подробно обсъдени, като законосъобразно в процедурен план са били кредитирани с доверие установените от пострадалата и седящите на нейната маса приятели факти за развоя на събитието. Втората инстанция мотивирано се е съгласила с извършения от първоинстанционния съд анализ и е споделила фактическите му констатации. Липсват основания да се подложат на съмнение доводите на съдебните инстанции, че присъстващите лица на масата на осъдения П. (различна от тази, на която се е намирала пострадалата) не са наблюдавали целенасочено и непрекъснато неговото поведение по време на престоя му при компанията на св. Б.. Свидетелите от групата на пострадалата обяснимо са имали най-точни, преки и цялостни впечатления от случилото се, тъй като инцидентът се е разиграл пред очите им. Обективният преглед на съдържанието на въззивния съдебен акт, както и на мотивите към първоинстанционната присъда, не подкрепя залегналите в искането за възобновяване възражения за липса на мотиви по отношение на относими към процесното деяние доказателствени източници. Решаващите съдилища са разяснили подробно позициите си и изрядно са спазили изискванията на чл. 305, ал. 3 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Във въззивното решение е изрично възпроизведена приетата от окръжния съд фактология, кореспондираща с направените и от първоинстанционния съд фактически констатации. В съдържанието на атакувания съдебен акт надлежно фигурира и юридическата му част със съответните правни изводи, които също се припокриват с правната аргументация на състава на Димитровградския районен съд. Обективното отсъствие на съществени непълноти в мотивировката на съдебните актове обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на инстанциите по фактите и да проконтролира правилността на вътрешното им убеждение. Изготвените съдебни актове гарантират и правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на съдилищата по фактите, въз основа на които е осъденият е бил признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение. Отделен е въпросът, че направеният от съдилищата анализ не се припокрива с тезата на осъдения П. и неговия защитник по отношение на начина, по който е протекъл инцидентът. Както вече бе отбелязано, защитната версия на осъдения пренебрегва и омаловажава фактите за неговото предходно предизвикателно поведение, които основателно са били изтъкнати и отчетени в мотивите на обсъжданите съдебни актове. В тях е възприето и убедително мотивирано фактическото положение, че действията на пострадалата Б. са имали отбранителен характер, обстоятелство, по отношение на което в искането се изразява подчертано несъгласие. След като обаче касационната инстанция не съзира процесуален порок в анализа и оценката на събраните по делото доказателства, конкретните изтъкнати от защитата данни от свидетелските показания, не следва да се обсъждат по същество. Това би означавало ВКС да се произнесе по фактическата необоснованост на съдебните актове, която не съставлява касационно основание и не подлежи на коментар както при касационната проверка, така и в производството по възобновяване на наказателните дела. Щом констатациите и изводите на инстанциите по фактите се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, правото на решаващите съдебни състави по вътрешно убеждение да вземат решенията си, като елиминират определени доказателствени средства и гласуват вяра на други, е суверенно и не може да бъде накърнено от субективното несъгласие на страните с крайните изводи на съдилищата. ВКС също не разполага с процесуална възможност да промени или замести вътрешното убеждение на въззивния съд, който се явява последната инстанция, обвързана с правомощието да оценява самостоятелно доказателствените материали по делото. В контекста на изложеното, ВКС не установи и нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, обуславяща възобновяване на наказателното производство. Неоснователно е и третото релевирано в искането на осъдения П. касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание по чл. 348, ал. 5, вр. ал. 1, т. 3 от НПК. В тази връзка в искането за пореден път се изтъква, че провокативното поведение на пострадалата е било неглижирано, като искателят счита, че това обстоятелство следва да бъде преценено на плоскостта на приложението на чл. 55 от НК. Макар възражението му поначало да се отнася към оплакването за нарушение на материалния закон, доколкото касае спазването на правилата при определяне на наказанието по Глава V от Общата част на НК, в искането на осъдения П. то е развито с оглед твърденията за необходимост от налагане на по-лека санкция. ВКС не намери основания за смекчаване на наложеното на дееца наказание – една година и шест месеца лишаване от свобода, отложено по чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, заради принос на пострадалата за възникването на инцидента, тъй като такава фактическа констатация законосъобразно не е била приета за установена от решаващите съдебни инстанции. При индивидуализацията на отмереното по отношение на осъдения П. наказание изчерпателно и всестранно е бил оценен комплексът от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, като са били отчетени относителната тежест и значение на всеки фактор. Въззивната инстанция е констатирала пълнота и вътрешна непротиворечивост в аргументацията на РС – Димитровград по въпроса за реализацията на наказателната отговорност на осъдения П., като с оглед приетите отегчаващи обстоятелства (упорството му, проявено при двукратното хвърляне на пострадалата; безпричинната агресия; липсата на ефективно противодействие от страна на момичето) не е намерила основателни причини за смекчаване на наказанието му. ВКС се солидаризира с този извод, като също не констатира предпоставките на чл. 348, ал. 5, т .1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК за корекция на наложеното наказание. То е адекватно на извършеното от дееца и основателно е прието, че ще допринесе в най-пълна степен за реализиране на визираните в чл. 36 от НК цели на наказанието. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. Н. П. за възобновяване на ВНОХД № 113/2014 г. по описа на ОС – гр. Хасково. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.