Р Е Ш Е Н И Е № 247 гр. София, 22 юли 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесети май две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора И. Чобанова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 812 по описа за 2013 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия М. В. А. против въззивно решение № 81/11.03.2013 г. на Софийски апелативен съд, НО, 6-ти състав, постановено по ВНОХД № 56/2013 г., с което е била изменена присъда № 400/28.12.2011 г. на СГС, НО, 17-ти състав по НОХД № 5550/2010 г. С тази присъда подсъдимият М. В. А. е бил признат за виновен за престъпление по чл. 199 ал.1, т.4, вр. чл. 198 ал. 1, вр. чл. 29 ал. 1, б. „б” от НК за това, че на 03.03.2007 г., в гр.С.,[жк], [жилищен адрес] в ап. 46 при условията на опасен рецидив отнел от владението на А. Т. М. движими вещи – пари на стойност 500 лв., с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 5 години и 6 месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Уважен е бил предявения от А. М. граждански иск за сумата от 500 лв., както и в тежест на подсъдимия са били присъдени разноските по делото. С въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка, Софийският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда като е намалил размера на отнетата сума на 430 лв. и е оправдал подсъдимия за разликата до 500 лв., както и е намалил размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди на 430 лв. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС от подсъдимия лично и от защитника му, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. По същество се твърди, че осъждането на подсъдимия е било основано единствено върху показанията на пострадалия св. М., които не са били подкрепени от други доказателства за вида и начина на упражняване на принудата, както и за размера на отнетата сума, като същевременно неоснователно са били игнорирани обясненията на подсъдимия за причините и условията за възникване на конфликта помежду им. Иска се отмяна на въззивното решение в осъдителната му част и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд или неговото изменение в частта относно наказанието. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По своето естество изложените в жалбата оплаквания се свързват с обосноваността на въззивния акт, което не е самостоятелно касационно основание. Касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, като проверката относно правилното приложение на материалния закон се извършва на плоскостта на установените такива от инстанциите по същество, стига при формиране на вътрешното убеждение да не са били допуснати процесуални нарушения. Преценките относно достоверността, надеждността и достатъчността на конкретни доказателства да обусловят един или друг фактически извод, са изразна форма на това убеждение и също не подлежат на касационен контрол, ако почиват на съвкупна оценка на доказателствените материали, изложени са конкретни и убедителни съображения поради какви причини се кредитира една група доказателствени източници, а други не и това кореспондира на действителното им съдържание. Следвайки този подход, ВКС не намери основание да сподели възраженията на касатора за неправилно осъждане по повдигнатото обвинение. Прегледът на въззивните мотиви сочи, че обстоятелствата, свързани с правилното изясняване на авторството и начина на извършване на деянието са били проверени обективно и в тяхната цялостност. Оценката на доказателствените източници е проведена задълбочено и не се наблюдават съществени непълноти или превратни интерпретации. Показанията на св. М. са били поставени в основата на осъдителните заключения, но това не е било направено произволно, а след изследване на тяхната последователност и вътрешна логичност, както и съпоставка с други данни, изведени от доказателствената съвкупност, които са подробно посочени. Тезата на подсъдимия, че той не е отнемал парични средства от св. М., а го е ударил в отмъщение за накърнената чест на св. В. – негова фактическа съпруга, спрямо която пострадалият е проявил непристойно поведение, за което разбрал след като си тръгнали от дома му и затова се върнал там, е била проверена и отхвърлена като недостоверна, като в тази посока са изложени подробни съображения. Измежду посочените, от съществено значение е явното им несъответствие не само с показанията на св. М. (който непосредствено след осъщественото нападение в дома му е сезирал полицейските органи) и на св. М. (полицейският служител, озовал се на сигнала и възприел състоянието на св. М., който му е разказал какво се е случило, кой е извършителят и къде може да бъде намерен, което и е довело до залавяне на подсъдимия кратко време след това), поведението на А. при залавянето му (направил опит да избяга), но и със заявеното от св. В. при разпитите й в с. з. и на ДП (вж. л. 24-27 от НОХД и л. 22 от ДП – разпит от 03.03.2007 г.). В различие от подсъдимия (твърдял, че е упражнил насилието след като той и св. В. са напуснали дома на пострадалия и при последващото му връщане, предприето с цел да си отмъсти) тя пък е сочила, че това се е случило докато още са били в дома му, след което дори последвало извинение от св. М.. Съответно, изтъкваната причина за връщане на подсъдимия в дома на пострадалия очевидно е имала защитен характер и с основание не е била кредитирана. Няма място за възраженията за неустановеност на причинените на пострадалия увреждания в областта на лицето. И по този въпрос въззивният съд е изложил съображения и те съответстват на соченото от св. М., М. и констатациите на СМЕ. Без основание са и оплакванията за неустановеност на сумата, предмет на грабежа. Вярно е, че единствено пострадалият е сочил да му е била отнета сумата около 500 лв., но доколкото неговите показания са били безпротиворечиви и последователни, не е имало причина и в тази им част да бъдат кредитирани. Свидетелската му годност, с оглед пияното му състояние, също е била установена по надлежен ред със СПЕ, чието заключение е било прието без никакви възражения. Въззивният съд се е занимал и с паричната сума, открита при обиска на подсъдимия (340 лв.), като с основание е приел, че съответствието й с общата сума, получена като възнаграждение от него и св. В. (очевидно 371 лв., след като е кредитирал показанията на св. А. във връзка с изготвената от него бележка на л. 31 от ДП по молба на св. В.), не опровергава отнемането на сумата от 500 лв. от св. М.. По този въпрос ВКС намира, че въззивните мотиви, а и тези на първата инстанция, са могли да бъдат по-точни и изчерпателни. Паричните средства, споменати от пострадалия, са били в купюри от 50, 20 и 10 лв. и те съвпадат с такива, намерени в подсъдимия при задържането му. Това е станало кратко време след подаване на сигнала за грабежа, но все пак достатъчно, за да има възможност да се разпореди с част от отнетата сума. Извън това, в подкрепа на извода, че намерената в подсъдимия сума от 340 лв. не е идентична на полученото от него и св. В. възнаграждение, допълнителни аргументи са могли да бъдат изведени и от нейните приобщени показания на ДП (вж. протокол за разпит от 03.03.2007 г. - л. 22 от ДП), съобразно които тя е споменала с какви налични средства е разполагал подсъдимия към този момент (с по-малко от 100 лв.) и по какъв начин се е разпоредила със своята част, респ. колко са и останали и къде ги е държала (60 лв. в дома й). Изложеното дотук очертава, че при оценката на доказателствената съвкупност не са били допуснати процесуални нарушения, които да поставят под съмнение изводите за виновност на подсъдимия. Въз основа на установените факти материалният закон е бил приложен правилно с осъждането му за инкриминираното му деяние (с корекцията на въззивния съд), по който въпрос не се излагат възражения и поради това не се дължи конкретен касационен отговор. Доводът за явна несправедливост на наказанието също е неоснователен. При отмерването му в рамките на 5 години и 6 месеца лишаване от свобода или незначително над минимума по чл. 199 ал. 1, т. 4, вр. чл. 198 ал. 1 от НК, правилно е отчетена индивидуалната тежест на конкретно извършеното от подсъдимия деяние, очертано от негова специфика, която добре е съпоставена с обема и значението на констатираните по делото отегчаващи и смекчаващи обстоятелства. В последната категория въззивната инстанция основателно е включила и продължителността на наказателното производство (5 години), констатирайки, че значението й е намерило отражение при определяне на наказанието. В касационната жалба не се изтъкват, а и липсват други обстоятелства със смекчаващо значение, които да не са били съобразени от апелативния съд и да налагат намаляване на наказанието. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 81/11.03.2013 г. на Софийски апелативен съд, НО, 6-ти състав, постановено по ВНОХД № 56/2013 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.