5 решение по гр.д.№ 2796 от 2014 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение Р Е Ш Е Н И Е № 229 София, 10.11.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева Владимир Йорданов при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Теодора Гроздева гр.д.№ 2796 по описа за 2014 г. приема следното: Производството е по реда на чл.295 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 200 от 10.12.2013 г. по в.гр.д.№ 498 от 2013 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, с което е отменено решение от 11.06.2012 г. по гр.д.№ 217 от 2011 г. на Варненския окръжен съд в частта му, с която са отхвърлени искове с правно основание чл.108 от ЗС по отношение на помещения № 45 и № 47 и с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата 7140 лв. и вместо това е постановено ново решение за осъждане на [фирма] да предаде на Национална потребителна кооперация на слепите в България на основание чл.108 от ЗС собствеността и владението на помещение № 45 /битовка/ с площ от 13 кв.м. и помещение № 47 /санитарни помещения/ с площ от 7,35 кв.м., находящи се в сградата на [улица] [населено място] и да заплати на кооперацията обезщетение по чл.59 от ЗЗД в размер на 7 140 лв. за лишаването й от ползване на горепосочените помещения през периода от м.01.2006 г. до м.01.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяването на иска до окончателното й изплащане и 16 841,48 лв. разноски по делото. В жалбата се твърди, че решението на Варненския апелативен съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. В писмен отговор от 11.03.2014 г. и в писмена защита от 18.09.2014 г. пълномощникът на ответника Национална потребителна кооперация на слепите в България оспорва жалбата. Претендира за разноски по делото пред ВКС. С определение № 349 от 03.06.2014 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса: длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение, поради противоречие на това решение със задължителна практика на ВКС /решение № 251 от 11.10.2013 г. на ВКС, Първо г.о. по гр.д.№ 2062 от 2013 г. и решение № 740 от 26.10.2010 г. по гр.д.№ 1935 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК/, според която при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да се съобрази с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение. В настоящия случай, въпреки дадените от ВКС, Първо г.о. указания в отменителното му решение по гр.д.№ 2062 от 2013 г., при новото разглеждане на делото въззивният съд да се произнесе по възраженията на ответника за придобиване на имота по силата на договора за продажба от 07.12.1999 г. и по давност и по възражението за погасяване по давност на претенцията по чл.59 от ЗЗД, Варненският апелативен съд не е изпълнил тези указания: не се е произнесъл по първото от възраженията на ответника /че е собственик на процесните помещения на основание договора от 07.12.1999 г./, а по третото му възражение /за погасяване на претенцията по чл.59 от ЗЗС по давност на основание чл.111, б.”б” от ЗЗД фактически не е изложил никакви мотиви защо го счита за неоснователно. На основание чл.295 от ГПК настоящият състав на ВКС следва да се произнесе по съществото на спора. 1. Първият предявен иск с правно основание чл.108 от ЗС е основателен и като такъв следва да бъде уважен, тъй като от събраните по делото доказателства безспорно се установи наличието на трите предпоставки за уважаване на ревандикационния иск: ищцовата кооперация е собственик на процесните помещения /още през 1996 г. Н. е станала собственик на процесните имоти- помещения № 45 и № 47, находящи се в сградата в [населено място], [улица]- на основание чл.2, ал.3 от Закона за общинската собственост/, тези помещения се ползват понастоящем от ответното дружество и последното няма основание за това ползване. Неоснователно е възражението на ответника, че ищцовата кооперация не е собственик на процесните помещения на основание чл.2, ал.3 от З., тъй като липсвали доказателства тези помещения да са били изградени със средства на кооперацията и върху общинска земя. От заключението на вещото лице и от представените по делото писмени документи /акт за предаване на завършени строително-монтажни работи № 1 от 21.08.1968 г., генерална сметка за стойността на обекта, сметка за изплащане на строително-монтажните работи през м.03.1968 г. за обект „магазин на слепите на [улица], [жилищен адрес] сметка в Българска инвестиционна банка на инвеститора Н. потребителна кооперация на слепите за обект „магазин за трикотаж”, платежни нареждания на НПК на слепите за финансиране на магазина за м.12.1967 г., от 16.03.1968 г. и 09.04.1968 г. и за м.12.1968 г./ безспорно се установява, че много преди 13.07.1991 г. ищцовата кооперация е била инвеститор и съответно е изградила със свои средства върху общинска земя не само магазина, находящ се в [населено място], [улица] /в сградата на Ж. ”С.-Пощенец”/, но и намиращите се в същата сграда и на същия етаж клозети, баня и избени помещения, идентични с процесните помещения № 45 и № 47. Неоснователно е и възражението на ответното дружество, че има основание да ползва процесните помещения, тъй като е придобило правото на собствеността върху тях по силата на договора от 07.12.1999 г.: На първо място, договорът от 07.12.1999 г. касае имоти, които не са идентични с процесните: имоти, находящи се в [населено място], [улица] № 38, докато процесните имоти се намират на [улица] /което безспорно се установява от намиращите се на лист 15 и 16 от първоинстанционното дело схеми от кадастралната карта на града/. На второ място, дори и договорът от 07.12.1999 г. да касае процесните помещения, той не е довел до придобиване на правото на собственост върху тях от ответника [фирма], тъй като прехвърлителят по този договор [фирма] не е бил собственик на тези помещения към момента на продажбата: от 1996 г. тези помещения са собственост на Н. по силата на чл.2, ал.3 от З. и по делото липсват доказателства, а и твърдения на ответника, през периода след 1996 г. до продажбата на 07.12.1999 г. прехвърлителят по договора [фирма] да е придобил тези помещения от техния действителен собственик Н.. Вписването на договора от 07.12.1999 г. не води до придобиване на собствеността, тъй като вписването на договор за продажба на предприятие няма вещно-прехвърлително действие за имотите, които не са собственост на прехвърлителя по договора и съответно не са част от неговото търговско предприятие. Вписването на този договор не води и до противопоставимост на правата на [фирма] спрямо ищеца Н., тъй като в случая не се касае за придобиване от различни лица на един и същ имот от един и същи праводател /чл.113 от ЗС/ и тъй като вписването на договора от 07.12.1999 г. има само оповестително, но не и защитно действие по смисъла на чл.114, ал.1, б.”б” и б.”в”, изр.2 от ЗС и Правилника за вписванията. Неоснователно е и възражението на ответното дружество [фирма] за придобиване на двете процесни помещения на основание давностно владение, осъществявано през периода от 1996 г. /когато Н. е станала собственик на основание чл.2, ал.3 от З./ до 07.02.2011 г. /датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело/: От съдържащите се в преписката по узаконяване на извършеното в сградата преустройство /и по-конкретно от акт за узаконяване № 0-3 от 23.01.2004 г./ се установява, че процесните помещения са завладени от ответника и присъединени за обслужване на незаконно изградения в подземните складови помещения нощен клуб най-рано през 2002 г., а от този момент до предявяването на иска на 07.02.2011 г. не са изтекли 10 години, колкото е необходимия съгласно чл.79, ал.1 от ЗС срок на владение за придобиване на недвижим имот по давност. От показанията на разпитаните по делото свидетели Т. П., К. П. и С. Н. се установи, че ответникът е владял процесните помещения № 45 и № 47 още по-малко: според свидетелите П. и П., тези помещения са били завладени от ответника в началото на 2004 г., а според свидетелката Н. помещенията са се ползвали от наемател на ответника през периода от 2006 г. до 2011 г. Единствено свидетелят Д. Т. твърди, че ответникът владее процесните помещения още от 1999 г., но съдът не кредитира тези показания, доколкото те противоречат на съдържащите се в преписката по узаконяването на извършено преустройство писмени доказателства и на показанията на останалите трима разпитани по делото свидетели. Ответното дружество не е придобило собствеността върху процесните помещения по предвидената в чл.79, ал.2 от ЗС кратка 5-годишна давност, тъй като не е добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 от ЗС- не е установило владението си на основание, годно да го направи собственик. Както бе посочено по-горе, договорът от 07.12.1999 г. не е такова основание, тъй като процесните помещения не са предмет на този договор, а той е за други помещения, находящи се на друг адрес. 2. Основателен е и предявения иск по чл.59 от Закона за задълженията и договорите за осъждане на ответника да заплати на собственика сумата 7 140 лв. за лишаването му от ползване на процесните помещения през периода от м.01.2006 г. до предявяване на иска през м.01.2011 г.: Безспорно установено по делото е, че през целия горепосочен период процесните помещения са се ползвали от ответното дружество, което не е техен собственик. От лишаването й от възможността да ползва собствените си помещения през този период ищцовата кооперация е претърпяла вреди /пропуснати ползи/, а ответникът се е обогатил със сумата 7 140 лв. /определена в заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, което не е било оспорено от страните/. Поради това и на основание чл.59 от ЗЗД ответникът е длъжен да заплати на ищеца тази сума. Неоснователно е възражението на ответника, че предявеният иск с правно основание чл.59 от ЗЗД е неоснователен, тъй като претенцията не била изискуема, защото до датата на подаване на исковата молба ищецът не е отправял покана до ответника за заплащане на такова обезщетение. Покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на имот законът изисква само в хипотезата на ползване на съсобствен имот от един от съсобствениците /чл.31, ал.2 от ЗС/. В настоящата хипотеза, когато собствените на ищеца помещения се ползват неоснователно от несобственик, се касае за безсрочно задължение /обезщетение при неоснователно обогатяване/, за настъпване на изискуемостта на което законът не изисква отправяне на покана от кредитора. Неоснователно е и възражението на ответника за погасяване на претенцията по чл.59 от ЗЗД по давност на основание чл.111, б.”б” от ЗЗД в тригодишен срок поради следното: Претенцията по чл.59 от ЗЗД не е претенция за обезщетение от неизпълнен договор, нито претенция за периодични плащания, а за заплащане на едно общо обезщетение за неоснователно обогатяване, поради което тази претенция се погасява с общата 5-годишна давност по чл.110 от ЗЗД, а не с 3-годишната давност по чл.111, б.”б” или б.”в” от ЗЗД. Поради това правилно в обжалваното решение е прието, че за периода от м.01.2006 г. до м.01.2011 г. /5 години преди завеждане на иска/ тази претенция не е погасена по давност. С оглед на всичко гореизложеното крайното решение на Варненския апелативен съд е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Ответникът по жалбата Н. претендира за разноски, но не представя доказателства за направени такива разноски пред ВКС, поради което разноски не следва да му бъдат присъждани. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 200 от 10.12.2013 г. по в.гр.д.№ 498 от 2013 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.