Р Е Ш Е Н И Е № 171 гр. София, 11.10.2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 647/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК по искане на главния прокурор на Република България за възобновяване на ВНЧД № 428/2014 г. по описа на апелативен съд–гр. Пловдив, отмяна на постановеното по него решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В искането на главния прокурор са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Твърди се, че АС–гр. Пловдив е нарушил закона, като го е приложил неправилно, смесвайки две различни процедури, а като се е произнесъл по въпроси, стоящи извън обсега на производството, с което е сезиран, е допуснал и съществено нарушение на процесуалните правила, нарушавайки процесуалните права на една от страните по делото – прокуратурата. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП поддържа искането по изложените в него съображения. Осъденият Т. А., редовно призован се явява, като лично и чрез защитника си оспорва искането като процесуално недопустимо и неоснователно по същество. Представя възражение и писмена защита, в които подробно мотивира съображенията си за недопустимост и неоснователност на искането. Защитникът на осъдения подчертава, че настоящото искане на главния прокурор за възобновяване на делото е второ по ред и е на същите основания, по които ВКС вече се е произнесъл, възобновявайки ВНЧД № 358/2012 г. по описа на АС–гр. Велико Търново и връщайки делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Това обстоятелство е оценено като процесуална пречка за ново разглеждане на делото по реда на възобновяването като извънреден способ за проверка, доколкото искането изхожда от същата страна, а съображенията на АС–гр. Пловдив за отказ от привеждане на чуждата присъда в изпълнение, с които се изразява несъгласие - идентични с тези на съда, постановил първото въззивно решение. С оглед тези съображения се моли искането да бъде оставено без разглеждане като недопустимо. Алтернативно във възражението и писмената защита се излагат доводи за законосъобразност на атакувания съдебен акт, който е съобразен със стандартите на българското и европейското законодателство за справедлив процес. Подчертава се, че в хода на наказателното производство срещу А. в Кралство Испания е погазено правото му да присъства и да се защитава лично срещу предявените му обвинения, с което е допуснато флагрантно нарушение на правото му на справедлив процес, дефинирано в чл.31 ал.4 от Конституцията на Република България и чл.6 ал.1 от ЕКПЧОС, която по силата на чл.5 ал.4 от КРБ е част от вътрешното ни право и с приоритет пред нормите на националното законодателство, които й противоречат. В рамките на процедурата по чл.44 ал.11 от ЗЕЕЗА във връзка с чл.457 ал.2 – ал.5 от НПК АС–гр. Велико Търново неколкократно е изисквал информация от испанските съдебни власти относно процедурата по призоваване на осъдения А., но такава не е получена. Именно поради липса на доказателства за спазване изискванията за справедлив процес, ВТАС е постановил отказ да приеме за изпълнение наказанието 10 /десет/ години „лишаване от свобода“, наложени на Т. А. от испанския съд, намалено на 8 /осем/ години по реда на чл.457 ал.4 от НПК. Същото е решението и на АС–гр. Пловдив, разгледал делото след възобновяването му от ВКС. Въз основа на тези доводи осъденият А. и защитникът му молят искането на главния прокурор да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното: По повод постъпила Европейска заповед за арест (ЕЗА), издадена от надлежния съдебен орган в Кралство Испания въз основа на окончателна присъда № 2/2005 г., съответно изпълнителна присъда № 30/2006 г. на Централен следствен съд № 3 Мадрид по отношение на осъдения Т. М. А. от [населено място], издирван за изтърпяване на наложено му от испанския съд наказание 10 /десет/ години „лишаване от свобода“, в ОС–гр. Велико Търново било образувано НЧД № 154/2011 г. С решението си по цитираното дело окръжният съд е отказал да изпълни ЕЗА на основание чл.40 ал.1 т.4 от ЗЕЕЗА като съобразил, че исканото за предаване лице е български гражданин и същото е декларирало в съдебно заседание желанието си да изтърпи наложеното му от испанския съд наказание в Република България. Предвид конкретното основание за отказ да се изпълни ЕЗА (чл.40 ал.1 т.4 ЗЕЕЗА), съдът на основание чл.44 ал.8 от ЗЕЕЗА е приел да се приведе в изпълнение наказанието „лишаване от свобода“, наложено от съда на молещата държава (Кралство Испания). Независимо от собствените си твърдения, че за влизането в сила на присъдата на испанския съд узнал на 23.03.2011 г. (датата на постановяване на обсъжданото решение на ОСВТ), осъденият Т. А. не обжалвал това съдебно решение, поради което същото влязло в законна сила на 29.03.2011 г. Преди изтичане на 6-месечния срок по чл.421 ал.3 от НПК същият депозирал искане за възобновяване на НЧД № 154/2011 г. по описа на ОСВТ, но особеният характер на производството по изпълнение на ЕЗА (за издирване, преценяване основанията за предаване и реализиране на самото предаване на лице с оглед осъществяване на правосъдие спрямо него), изключващ извънредния способ за проверка на влезлите в сила съдебни актове в тези производства, обусловил постановяването на отказ от образуване на производство по възобновяване поради неговата недопустимост (Разпореждане от 13.10.2011 г. на заместника на председателя на ВКС). След влизане в сила на решението на ОСВТ по чл.44 ал.8 от ЗЕЕЗА, в изпълнение на процедурата по чл.44 ал.10 – ал.12 от ЗЕЕЗА, Окръжният прокурор на ОП-гр. Велико Търново (прокуратурата по местонахождението на лицето) внесъл в ОС – гр. Велико Търново предложение по реда на чл.457 ал.2 – ал.5 от НПК за привеждане в изпълнение на наказанието 10 /десет/ години „лишаване от свобода“, наложено на осъдения А. в Кралство Испания с окончателна присъда № 2/2005 г., съответно изпълнителна присъда № 30/2006 г. на Централен следствен съд № 3 Мадрид, приетото за изпълнение с решението на ОСВТ, в сила от 29.03.2011 г. по НЧД № 154/2011 г. В рамките на същото производство, с Определение № 152 от 03.12.2012 г. окръжният съд по местонахождение на лицето (ОС–гр. Велико Търново) привел в изпълнение наказанието, наложено с присъдата на испанския съд, като приел, че престъплението по наказателния кодекс на Кралство Испания, за което А. е осъден съответства на това по чл.244 ал.1 от НК на РБ и с оглед разпоредбата на чл.457 ал.4 от НПК е определил осъденият да изтърпи 8 /осем/ години „лишаване от свобода“ при първоначален „строг“ режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.457 ал.5 от НПК съдът е зачел предварителното задържане на А. за периода от 22.10.2002 г. до 16.01.2004 г. от испанските власти и за времето, през което е бил задържан под стража в производството по ЕЗА на територията на Република България. По жалба на осъдения А. било образувано ВНЧД № 358/2012 г. по описа на Апелативен съд–гр. Велико Търново, който с Решение № 95 от 07.05.2013 г. отменил първоинстанционния съдебен акт и вместо него постановил, че не приема за изпълнение наказанието „лишаване от свобода“ в размер на 10 /десет/ години по присъда № 2/2005 г., съответно изпълнителна присъда № 30/2006 г. на Централен следствен съд № 3 Мадрид, намалено по реда на чл.457 ал.4 от НПК на 8 /осем/ години „лишаване от свобода“ по отношение на осъдения Т. М. А.. Основните аргументи, изложени в подкрепа на решението са свързани с извод за нарушено право на осъдения да присъства лично на съдебния процес, проведен в Кралство Испания, като в подкрепа на тезата за отказ от приемане за изпълнение на наложеното от испанския съд наказание на осъдения А. е посочено Рамково решение (РР) 2009/299/ПВР на Съвета на ЕС от 26.02.2009 г. за изменение на рамкови решения 2002/584/ПВР, 2005/214/ПВР, 2006/783/ПВР, 2008/909/ПВР и 2008/947/ПВР, с което се укрепват процесуалните права на лицата и се насърчава прилагането на принципа за взаимно признаване на решения, постановени в отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес. Цитираният съдебен акт, като неподлежащ на касационен контрол, влязъл в сила от датата на обявяването му. По искане на главния прокурор за възобновяване на ВНЧД № 358/2012 г. по описа на АС–гр. Велико Търново било образувано НД № 1679/2013 г. по описа на ВКС, НК, II НО. С Решение № 453 от 25.10.2013 г. касационната инстанция възобновила въззивното производство, отменила решението на Великотърновския апелативен съд и върнала делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Поради отвод на съдиите от АС–гр. Велико Търново, делото е разгледано от Пловдивския апелативен съд, който с Решение № 164 от 26.11.2015 г. по ВНЧД № 428/2014 г. отново отменил Определение № 152 от 03.12.2012 г. на Великотърновския окръжен съд и постановил отказ да приеме за изпълнение наказанието 10 /десет/ години „лишаване от свобода“ по присъда № 2/2005 г., съответно изпълнителна присъда № 30/2006 г. на Централен следствен съд № 3 Мадрид, намалено по реда на чл.457 ал.4 от НПК на 8 /осем/ години „лишаване от свобода“ по отношение на осъдения Т. М. А.. Мотивите на ПАС за това решение са аналогични на изложените от АС–гр. Велико Търново в решението му по ВНЧД № 358/2012 г., основани на прякото приложение на разпоредбите на цитираното РР на Съвета на ЕС. Решението на АС–гр. Пловдив е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. Искането на главния прокурор за възобновяване на наказателното дело е изпратено по куриерска фирма на 26.05.2016 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл.420 ал.1 от НПК в законоустановения от чл.421 ал.1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на проверка по реда на възобновяването по чл.419 ал.1 вр.чл.341 ал.1 вр.чл.457 ал.2 – ал.5 и ал.7 от НПК във вр.чл.44 ал.12 от ЗЕЕЗА. Настоящият състав на касационния съд не споделя доводите на защитата на осъдения А. за недопустимост на искането на главния прокурор за възобновяване на ВНЧД № 428/2014 г. на ПАС поради наличие на предходно произнасяне на ВКС по реда на възобновяването по същото дело и на същите основания. Цитираната във възражението и писмената защита съдебна практика визира случаи на отказ да се образува производство по възобновяване при наличие на предходно произнасяне на компетентния съд в такава процедура, с което искането е било оставено без уважение, а новото искане е на същото основание. В такава хипотеза няма спор, че постановеният първи по време съдебен акт в процедура по възобновяване влиза в сила поради липса на законова процедура за негова проверка и поставя край на висящността на процеса. Не такъв е случаят по настоящото дело. С решението си по НД № 1679/2013 г. състав на ВКС е възобновил производството по ВНЧД № 358/2012 г. по описа на Великотърновския апелативен съд и е върнал делото за ново разглеждане – т.е. възстановил е висящността на процеса с всички произтичащи от това последици, включително възможността постановеният окончателен съдебен акт, неподлежащ на касационно обжалване да бъде атакуван по реда на извънредния способ за проверка. Обратното означава да се препятства възможността за отмяна на неправилен съдебен акт, постановен при допуснати нови нарушения на закона и процесуалните правила в хода на новото разглеждане на възобновеното наказателно производство. Не това е смисълът на закона, който предвижда „извънредния“ способ за проверка на влезли в сила присъди, решения и определения с цел в правния мир да не остане неправилен съдебен акт. Разгледано по същество, искането на главния прокурор е основателно. Вярна е застъпената в искането теза за недопустимо смесване от страна на Пловдивския апелативен съд на две различни процедури, имащи различен предмет, в резултат на което с решението си е излязъл извън рамките на компетентността си, обсъждайки въпроси, свързани с изпълнението или отказа да се изпълни ЕЗА. В тази връзка следва да се подчертае, че изискванията за признаване и/или изпълнение в Република България на наложено в държава-членка на ЕС наказание „лишаване от свобода“ или на мярка, изискваща задържане, постановени в съдебен процес, на който заинтересованото лице не е присъствало, са коректно регламентирани в чл.40 ал.2 и чл.40а от ЗЕЕЗА, с които разпоредби е транспонирано във вътрешното ни законодателство Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета на ЕС от 26.02.2009 г. и по-конкретно в частта, касаеща изменение на Рамково решения 2002/584/ПВР, което има отношение към настоящия казус. Решението на законодателя да въведе европейските стандарти за изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ или друга мярка, изискваща задържане, наложени от компетентните съдебни органи в другите държави-членки в производство, проведено в отсъствие на заинтересованото лице именно в ЗЕЕЗА не е случайно. Процедурата по предаване въз основа на Европейска заповед за арест, регламентирана в Глава V от цитирания нормативен акт цели въвеждане на облекчен режим в сътрудничеството между държавите-членки на ЕС по наказателни дела и в частност при изпълнение на наложени с влезли в сила присъди наказания „лишаване от свобода“ или други мерки, изискващи задържане без да се минава през значително по-сложната процедура по признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд, уредена в НПК. Изграденото във висока степен доверие между съдебните системи на държавите-членки на ЕС позволява съдът на изпълняващата държава, компетентен да разгледа ЕЗА за предаване на осъдено лице за изтърпяване на наказание, да откаже изпълнението й при констатирана териториална обвързаност на исканото лице с тази държава-членка, като приеме наказанието или мярката да се приведе в изпълнение на нейна територия. Именно тази хипотеза е залегнала в основанието за отказ да се изпълни ЕЗА по чл.40 ал.1 т.4 от ЗЕЕЗА. Отказът на това основание обаче има за последица задължителното провеждане на последващата процедура по чл.44 ал.8 – ал.12 от ЗЕЕЗА. Тя се осъществява в рамките на самото производство по ЕЗА, защото без нейното финализиране ще липсва решение по искането за изпълнение на Европейската заповед за арест – макар да е налице произнасяне за отказ да бъде изпълнена, щом основанието за това е приемането за привеждане в изпълнение на самото наказание (или мярка), за изтърпяване на което се иска лицето, то процедурата по ЕЗА следва да се счита за приключила след влизане в сила на съдебния акт за привеждане в изпълнение на приетото наказание (или мярка). Така създадената правна уредба дава основание да се приеме, че в хипотезата на отказ да се изпълни ЕЗА на основание чл.40 ал.1 т.4 от ЗЕЕЗА се развиват две производства – първото по разглеждане на ЕЗА и второ – по привеждане в изпълнение на приетото наказание (или мярка). Тези производства са обвързани до степен, че правят второто от тях безпредметно при липса на първото, което дава основание да се говори за „производство в производството“ Панова, П. Европейската заповед за арест С.: Сиела, 2009 г., с.160 - 162 . Независимо от тази обвързаност обаче, всяко едно от тези производства има свой предмет. Производството по изпълнение на ЕЗА е това, в рамките на което следва да бъдат обсъдени предпоставките за изпълнението й, както и наличието или липсата на основания за отказ да бъде изпълнена. Именно в това производство е следвало да бъдат разгледани възраженията за накърняване правото на лично участие на осъдения А. в наказателния процес срещу него, проведен в Кралство Испания и съответно да се направи преценка за отказ да се изпълни издадената срещу него ЕЗА при липса на представена допълнителна информация за процедурата по информирането му за процеса или да се изиска гаранция за повторно разглеждане на делото по същество с негово участие, включително с представяне на нови доказателства и възможност за отмяна на първоначалната присъда. Вярно е, че съдът, разглеждащ искането за изпълнение на ЕЗА следва да следи за всички основания за отказ – задължителни и факултативни. Самите наименования на двете групи основания сочат, че при наличие на някоя от първите, съдът е длъжен да откаже изпълнението на ЕЗА, докато при вторите (факултативните) преценката за това дали да се изпълни или да се откаже изпълнението на ЕЗА е в компетентността на решаващия съд след преценка на регламентираните в закона предпоставки. В настоящия случай възможността изпълнението на издадената срещу осъдения А. ЕЗА да бъде отказано поради разглеждане на наказателното дело в Кралство Испания без личното му участие е била осуетена от личната му декларация, че желае да изтърпи наказанието си в Република България. Причините, поради които осъденото лице не се ползва от възможността да иска преразглеждане на задочното производство с негово участие са лични и не подлежат на преценка от решаващия съд. Становището си обаче досежно отказа за изпълнение на ЕЗА на основание приемане да се приведе в изпълнение наказанието в Република България, исканото за предаване лице може и следва да вземе само в рамките на производство по изпълнение на ЕЗА – т.е. първото от двете производства в процедурата по 44 ал.8 – ал.12 от ЗЕЕЗА. След влизането в сила на решението по чл.44 ал.8 от ЗЕЕЗА, с което се отказва изпълнението на ЕЗА поради приемане за изпълнение в РБ на наказанието, наложено от издаващата държава на исканото за предаване лице, същото не може повече да претендира нарушение на правото му на справедлив процес поради разглеждане на делото без негово участие. Второто по ред производство – това следващо влизането в сила на решението по чл.44 ал.8 от ЗЕЕЗА има за предмет само и единствено решаване въпросите по чл.457 ал.3 – ал.5 от НПК, свързани с установяване наказуемостта на престъплението, за което исканото лице е осъдено в издаващата ЕЗА държава-членка по българското наказателно законодателство, привеждане размера на приетото за изпълнение наказание „лишаване от свобода“ в съответствие с предвидения в НК на РБ максимално допустим такъв, както и замяната му с друго по вид наказание, ако за престъплението по българския наказателен закон не се предвижда наказание „лишаване от свобода“. Наред с конкретизиране по вид и размер наказанието, което осъденото лице следва да изтърпи в Република България, съдът следва да определи първоначалният режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ и вида затворническо заведение, в което да се осъществи това, да приспадне времето, през което лицето е било задържано в държавата, в която е постановена присъдата, както и периода на задържането му в процедурата по ЗЕЕЗА. Сред въпросите, които съдът в процедурата по чл.44 ал.11 и ал.12 от ЗЕЕЗА следва да реши не попадат такива, свързани с оценка на наказателното производство, проведено в издаващата ЕЗА държава-членка, в рамките на което с окончателна присъда е наложено наказанието, приетото за изпълнение в Република България. Както бе посочено по-горе, този въпрос е включен в предмета на производството по изпълнение на ЕЗА, което е първо по ред и резултатът от което предопределя провеждането на производството по привеждане на наказанието в изпълнение. Ето защо, като е пристъпил отново към обсъждане законосъобразността и справедливостта на наказателния процес, проведен срещу осъдения А. в Кралство Испания, Пловдивският апелативен съд е излязъл извън рамките на своята компетентност. Така е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.348 ал.3 т.1 вр.ал.1 т.2 от НПК, ограничавайки процесуалните правила на една от страните в производството – прокуратурата, към която е отправил процесуално некоректни упреци за нарушаване нормите на националното и европейско законодателство, свързани с гарантиране личното участие на осъдения А. в съдебните заседания на испанския съд. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за възобновяване на наказателното производство по ВНЧД № 428/2014 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, отмяна на постановения по него съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, тъй като съществените процесуални нарушения са допуснати в стадия на въззивното производство. Водим от горното и на основание чл.425 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ВНЧД № 428/2014 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. ОТМЕНЯ решение № 164 от 26.11.2015 г., постановено по ВНЧД № 428/2014 г. по описа на АС–гр. Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд от стадия на съдебното заседание пред въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.