Р Е Ш Е Н И Е № 18 гр. София, 09 януари 2024 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди и двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретар Елеонора Михайлова, при участието на прокурора Антоанета Близнакова, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 474 по описа за 2023г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на подсъдимата Н. Т. М. срещу въззивно решение № 23/03.02.2023г. по ВНОХД № 149/2022г. на Пловдивски апелативен съд, втори наказателен състав, с което е изменена присъда № 260076/01.12.2021г. по НОХД № 1215:2020г. на Пловдивски окръжен съд, наказателно отделение. От така постановеното изменително решение подсъдимата е останала недоволна,, като чрез защитата си е подала касационна жалба, в която се претендира наличието и на трите касационни основания. По отношение на твърдението си за нарушаване на процесуалните правила от съществен характер защитата се аргументира с наличието според нея на непълни или частични мотиви,като ги приравнява на пълна липса на мотиви. Посочва се, че съдилищата са приели, че подсъдимата М. е извършила деянието по чл.255, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1, пр. 1, т.6, т. 7, вр.чл. 26, ал. 1 от НК единствено до размера на сумата от 33819,14 лв., като за останалата част от сумата до 59314, 94 лева тя е била оправдана, като липсвал и протест по отношение на оправдателния диспозитив. Твърди се пълна липса на мотиви защо се приема давностния срок следва да тече от 12.07.2016г., като към този момент подсъдимата била заплатила сумата от 70 232, 94 лв.. От една страна се приемало, че е основателно обвинението за сумата от 33919,14лв. и в същото време се приемало, че давността започва да тече от момента, когато е заплатила цялата сума, за която й е било повдигнато обвинение. Позовава се на реално извършени доставки от контрахента на подсъдимата – „И. ойл 2008“ Е., като по този начин той се бил задължил съобразно ЗДДС да внесе начисления данък добавена стойност. И в тази връзка се посочва, че липсвали мотиви – от кой момент следва да се начислява давностния срок съобразно чл.81, ал. 3, вр.чл.80, ал.1 , т. 4 от НК. Съвсем накратко и схематично било посочено, че погасяването на сумите по първото обвинение, видно от справка на л.148, том първи от съдебното производство пред първата инстанция, било приключило на 12.07.2016г. и съответно оттогава започвал да тече давностния срок. Защитата се оплаква от липса на аргументация защо посочената дата се приемала за значима и защо оттогава се изчислявал давностния срок. От една страна подсъдимата била оправдана за сумата над 33 919, 14лв., от друга страна въззивната инстанция приемала за начало на давностния срок моментът на възстановяване на цялата сума по обвинението. Защитникът твърди, че не можело да се установи каква точно сума е следвало да внесе подсъдимата, тъй като била оправдана за част от деянията по обвинителния акт. Това водело според защитата до невъзможност да се изчисли точния момент на изчисляване на давностния срок – трябвало да се знаят точно колко лихви е следвало да се начислят на сумата, за която подсъдимата е осъдена и съответно към кой период като ден и месец през 2016г. Според защитата единствения начин да бъде правилно и законосъобразно изчислено каква точно сума е следвало да бъде внесена от подсъдимата и към кой момент е била възстановена, съответно кой е бил моментът , който би следвало да се брои за начало на давностния срок, е да се отмени въззивното решение и делото да се върне на контролирания съд за провеждане на съдебно следствие и назначаване на допълнителна съдебносчетоводна експертиза. Това се налагало, тъй като въззивният съд се бил произнесъл при липса на мотиви, ограничило съществено процесуалните права на подс. Н. М. – тя не можела да разбере поради каква причина застъпената защитна теза за изтекла погасителна давност не била възприета. По отношение оплакването за нарушение на закона защитата твърди, че обезпечителните мерки са равноценни на плащането и заместването, тъй като гарантирали още към 2014г. интересите на взискателя. Наложените обезпечения били за значително по-голяма сума от дължимата по обвинението, което наложило запорът върху част от вещите да бъде вдигнат. Защитата признава, че не можело да бъде поставен „абсолютен знак за равенство между обезпечението и възстановяването на щетите“. От друга страна, защитата твърди, обезпечаването в конкретния случай, е с имущество, което надхвърля с почти 40 000лв. задължението на подс. М.. Относно позоваването на ТР № 26.01.04.1960г. по н.д. № 17/196г. на ОСНК - ВС на Р. България защитата заявява, че е останало неясно защо не може да се приложи по аналогия това решение по отношение и на обезпечаването и заместването на щетите. Според нея давностния срок следвало да се изчислява от момента на обезпечаване на причинените вреди (т.е. за фиска, бел. на съда) през 2014г., а не от момента на плащането през 2016г. По силата на тези доводи давностния срок в размер на 7, 5 години за наказателно преследване бил изтекъл, а делото в тази следвало да се прекрати. Поддържа искането си за отмяна на решението, като делото да се върне на апелативен съд – Пловдив за ново разглеждане от друг състав. Алтернативно иска прилагане на изтекла давност за наказателно преследване, с прекратяване на делото в тази част. По отношение на наказанието за второто деяние иска в такъв случай прилагане на чл.78а от НК. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание дава становище за неоснователност на касационната жалба. Въззивното решение отговаряло на процесуалния стандарт на чл.33 от НПК, доказателствата в пълен обем били обсъдени, липсвали игнорирани или превратни тълкувани. Било установено, че фактурираните сделки не били извършвани, фактурите представляват документи с невярно съдържание. След като липсвали реални доставки, то за получателя не възниквало правото на данъчен кредит. Със сключването на тези сделки и подадените справки-декларации за инкриминираните периоди е потвърдена неистина от страна на подсъдимата. В годишната данъчна декларация по чл.92 от ЗКПО също била потвърдена неистина от страна на подс. М.. По отношение на твърдението за изтекла погасителна давност прокурорът счита, че не са налице основания по чл.24, ал.1, т. 3 от НПК по отношение и на двете деяния по чл.255 от НК. Твърди, че между обезпечаването и възстановяването на щетите нямало равенство, от материалите по делото било видно, че възстановяването на щетата е станало на 12.07.2016г. по първото обвинение и на 10.04.2017г. по второто, като от тези дати следва да се изчислява срока по чл.81, ал.3, вр. чл.80, ал. 1, т. 4 от НК. Заявява, че твърденията за явна несправедливост на наложеното наказание са неоснователни, наложеното наказания по съвкупността било справедливо, в съответствие с чл.36 от НК. Счита, че не е възможно приложението на чл.78а от НК. Подсъдимата, редовно призована, явява се лично и се представлява от защитник. Последният поддържа изцяло касационната си жалба, като моли съдът да се съобрази с изложените в нея доводи за липса на мотиви на първо място, на второ - изтекла предвидена в закона давност. Пледира алтернативно на основното искане за връщане на делото за ново разглеждане на второстепенния съд за приложение на института на давността за първото обвинение и съответно на чл.78а от НК относно второто. В реплика на прокурора отбелязва, че в касационната жалба няма позоваване за явна несправедливост на наложеното наказание. Подсъдимата в лична защита поддържа тезата на защитника си, като заявява, че е изтеглила кредит преди 2014г., за да погаси задълженията си по ревизионен акт и имала обезпечение с автомобилни средства през 2014г. на стойност 130 000 лева. Претендира изтекла давност съобразно заявеното от защитникът й. При последната си дума си подс. М. заявява, че просто иска да се уважи молбата й. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С първоинстанционната присъда № 260076/01.12.2021г. по НОХД № 1215:2020г. на Пловдивски окръжен съд, наказателно отделение, подсъдимата М. е била призната за виновна в извършване на престъпления по чл.255, ал.4, вр.ал.3, вр.ал.1 – ва , т.2, пр.1 – во, т.6 и т.7, вр.чл. 26, ал. 1 от НК за периода от месец декември 2007г. до 13.01.2012г. в [населено място], както и по чл.255, ал.1 , т.2, пр.1 – во от НК, извършено на 28.03.2014г. По първото обвинение при условията на чл.55, ал. 1, т.2, б. „б“ от НК и било наложено наказание от една година пробация с двете задължителни мерки, като е оправдана по обвинението с доставчик „И. ойл 2008“ Е. и за сумата от 20 75.79 лв., тоест за сумата над 33 819. 14лв. По второто обвинение при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК съдът е наложил наказание от десет месеца лишаване от свобода. Приложен е чл.23, ал.1 от НК, като е определено за изтърпяване общото и най-тежко наказание от 10 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Присъдени са и деловодните разноски в тежест на подсъдимата. С атакуваното по касационен ред въззивно решение № 23/03.02.2023г. по ВНОХД № 149/2022г. на Пловдивски апелативен съд, втори наказателен състав първоинстанционната присъда е изменена. Подсъдимата е призната за невиновна и е оправдана по обвинението за деяние през месец юли на 2010г. и по сделка с доставчик „И. ойл 2008“ Е.,с инкриминирана сума от 481б60 лв. като неследващ се данъчен кредит. Съдът е преквалифицирал деянието, извършено на 28.94.2014г. в [населено място], от такова по чл. 255, ал.1, т.2, пр. 1 - во от НК в такова по чл.255, ал.4, вр.ал.1, т.2, пр. 1- во от НК , като е наложил наказание при условията на чл.55, ал.1, т.2, б. „б“ от НК от 6 месеца пробация при наличие на двете задължителни мерки. Съдът е изменил присъдата и при приложението на чл.23 от НК, като е наложил общото и по-тежко наказание от една година пробация при двете задължителни пробационни мерки. Първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата част. Касационната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирано лице, каквото е защитникът на подсъдимия. След като я разгледа по същество, съставът на ВКС намери че жалбата се явява неоснователна. По делото не се спори по установените факти. Фокусът на оплакването е в допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в липса на отговор от страна на въззивната инстанция на направени възражения с идентичен характер като пред касационния състав, което защитата приравнява на липса на мотиви. Следващото оплакване е по приложението на закона и неприлагането на изтекла давност поради обстоятелства, които защитата съотнася към възстановяване или заместване на причинените фискални вреди. Няма спор по наложеното наказание, в противовес на твърдението на държавния обвинител. Касационният състав по първото оплакване намери, че въззивната инстанция е дала пространен отговор, съобразен със закона и съдебната практика. Самият защитник не оспорва изложените доводи. Всъщност се иска допълнително и разширено тълкуване на разпоредбата на чл. 255, ал.4 от НК, която изисква внасяне в бюджета на необявеното и/или неплатеното данъчно задължение ( доколкото се твърди, че не обявено и съответно не е платено) заедно с лихвите. Съдът пространно е отговорил, позовавайки се на неизменната съдебна практика и конкретно на ТР № 26/01.04.1960 по н.д. № 17/1960г. на ОСНК на ВС. Защитата не оспорва и тези изводи, оплакването се състои в липсата на отговор защо се приема конкретната крайна дата на възстановяване на данъчното задължение. Касационният състав приема, че това възражение не се явява основателно. Съдилищата са дали косвен и правилен отговор с позоваването на ППВС № 3/27.06.1970г., изменено и допълнено с ППВС № 9/10.12.1975г. и ППВС № 7/26.07.1987г., по н.д. № 7/87г. Приели са, че липсват доброволни действия по възстановяване на дължимата сума по данъчното задължение, а това възстановяване се дължи на изпълнителни действия по инициатива на кредитора, в случая данъчните власти. Настоящият съдебен състав се съгласява с тези доводи. Посочената съдебна практика се отнася до т.н. присвоителни престъпления, но в същината си третира въпроса за възстановяване или заместване на дължима сума, като е без значение дали тя е по деликт с присвоително основание или данъчно задължение. Няма никакво правно основание да се приеме, че това възстановяване ( законовият термин е „внасяне в бюджета“) се дължи на доброволни действия от страна на длъжника,, в случая подсъдимата. Поставя се въпросът, можело ли е това да стане по нейна воля, след като е била налице обезпечение. Съдилищата са дали верен отговор по начало, че обезпечението във вид на запор на движими вещи не може да удовлетвори изискването на закона за внасяне в бюджета. И защитата всъщност се е съгласила с тези доводи. Вярно е, че обезпечението е надвишавало данъчното задължение, но също така е вярно, че подсъдимата е можела да се разпореди, доброволно и по свое желание, с нейните собствени (или на фикционалния собственик, юридическото лице) средства в полза на кредитора, независимо от наложения запор. Това обаче не е сторено, поради което защитната теза за допълване на хипотезите на „внасяне в бюджета“, чрез разширяване на обема им с наложеното обезпечение, не може да бъде възприета. Не може да се възприеме и липса на мотиви относно това невъзприемане от страна на инстанциите по същество. Те са дали косвен отговор, като е обсъдено приложението на привилегирования състав поради настъпилото внасяне в бюджета. Логично са обосновали защо не приемат наличието на доброволно възстановяване на сумите по данъчното задължение и също така законосъобразно, с оглед своите процесуални правомощия и компетентност, са възприели обвинителната теза за такова доброволно възстановяване. В действителност не е възможно съдилищата да утежняват наказателноправното положение на подсъдимите лица, без да имат съответните прокурорски действия и активност. А в случая те са точно в обратната посока. И в този смисъл са приели оспорваната дата за внасянето на задължението в бюджета. Оплакването за нарушение на закона също е неоснователно, като то се развива на същата плоскост и неприлагане на института на давността за наказателно преследване. Искането за прилагането му не може да бъде удовлетворено, тъй като не държи сметка за същността на запорираното имущество. То във всеки един момент е собственост на подсъдимата М. и дори чисто хипотетично до момента на постъпването на задължението в бюджета не може да бъде прието, че е нечия друга собственост. Логичен е извода, че запазването на собствеността опровергава тезата, че е възможно да се приравни обезпечаването на внасяне в бюджета на данъчното задължение,т.е., че те са равнозначни, за да се приложи привилегирования състав по НК. Изводът е само един и той е, че материалният закон е приложен правилно. След като това не е възможно и по силата на неприемливостта на претенциите по ангажираните касационни основания, касационната жалба следва да се отхвърли като неоснователна, доколкото давността за наказателно преследване не е изтека към настоящия момент. При приемането за неоснователни оплакванията по двете касационни основания, съдът намери, че въззивното решение следва да се остави в сила изцяло. С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 23/03.02.2023г. по ВНОХД № 149/2022г. на Пловдивски апелативен съд, втори наказателен състав. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.