1
Р Е Ш Е Н И Е
№. 119
София, 18 юли 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ЛАДА ПАУНОВА
при секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора от ВКП Божидар Джамбазов
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 419/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. В. Н., чрез защитника му адв. Й., срещу въззивно решение № 222 от 16.02.2016г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по внохд № 250/15г.
В жалбата се изтъкват всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК, като се правят съответните искания в условията на алтернативност, а именно за оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или приложението на чл.66 от НК. В нея се съдържат и доводи за необоснованост на атакувания съдебен акт, които не могат да бъдат предмет на разглеждане от касационната инстанция, тъй като необосноваността не е сред касационните основания, визирани в НПК.
В съдебното заседание пред ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата.
Представителят на ВКП изразява становище, че жалбата следва да бъде оставена без уважение. Счита, че материалният закон е приложен правилно, както и че наказанието е справедливо с оглед множеството квалифициращи деянието елементи и настъпилия резултат.
Повереникът на частните обвинители Д. П., С. Н., М. С., Д. Н. и Н. Н., адв. Б., моли жалбата на подсъдимия, като неоснователна, да бъде оставена без уважение.
Подсъдимият И. Н. заявява, че не е напускал произшествието и не се е укривал. Моли за условно наказание.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда № 48 от 06.11.2013г., постановена по нохд № 698/13г., Окръжен съд – Плевен е признал подсъдимият И. В. Н. за виновен в това, че на 04.11.2012г. при управлението на л.а. /марка/ с /ДК №/ , на път III-3006, при км 5+816, до портала на фирма [фирма], [населено място] нарушил правилата за движение – чл.20, ал.1 и ал.2 пр.2 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на П. Н. С. и средна телесна повреда на Д. В. П., изразяваща се в трайно затруднение движението на левия крак, поради което и на основание чл.343, ал.4, вр. ал.3, б „б“, вр. чл.342, ал.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години. На основание чл.58а, ал.1, вр. чл.373, ал.2 от НПК намалил размера на така определеното наказание с една трета - на две години лишаване от свобода. На основание чл.66 ал.1 от НК отложил изтърпяването на наложеното наказание за срок от три години. На основание чл.343г от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. Подсъдимият е признат за невинен в това да е извършил горното деяние при управление на автомобила с несъобразена скорост, в нарушение на чл.20, ал.2, пр.1 от ЗДП, както и при квалифициращите обстоятелства по чл.343, ал.3, пр.1, 2, 3 и 5 от НК, поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдан по обвинението в тази част.
С въззивно решение № 17 от 05.02.2014г., постановено по внохд № 319/13г., Апелативен съд – Велико Търново изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като признал подсъдимия Н. за невиновен в това да е допуснал нарушение по чл.20, ал.1 от ЗДП и го оправдал по това обвинение. Потвърдил присъдата в останалата й част.
С решение № 175 от 07.05.2014г., ВКС, II н.о. е отменил въззивното решение и първоинстанционната присъдата и е върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на ОС– Плевен.
С присъда № 58 от 26.09.2014г., постановена по нохд № 682/2014г., ОС–Плевен е признал подсъдимия И. Н. за виновен в това, че на 04.11.2012г., около 18:20ч, на път III-3006, при км 5+816, до портала на фирма [фирма] - [населено място], при управлението на МПС – л.а. /марка/ с /ДК №/, нарушил правилата за движение по ЗДвП – чл.20, ал.2 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на П. Н. С. и средна телесна повреда на Д. В. П., изразяваща се в трайно затруднение движението на левия крак, като деянието е извършено в пияно състояние – алкохол 1,3 промила на хиляда и деецът е избягал на местопроизшествието, поради което и на основание чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.„а“ и б.„б“, вр. ал. 1, б.„б“ и б.„в“, вр. чл.342, ал.1 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, като на основание чл.58а, ал.1 от НК намалил наложеното наказание с една трета – на две години лишаване от свобода, като на основание чл.66, ал.1 от НК отложил изпълнението на наложеното наказание с петгодишен изпитателен срок, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.343г от НК съдът е лишил подсъдимият от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по деловодните разноски.
С въззивно решение № 1 от 23.01.2015г., постановено по внохд № 303/14г., АС – Велико Търново отменил изцяло първоинстанционната присъда и върнал делото за ново разглеждане на ОС – Плевен от друг състав.
С присъда № 40 от 28.05.2015г., постановена по нохд №164/15г., ОС – Плевен е признал подс. И. В. Н. за виновен в това, че на 04.11.2012г., около 18:10ч, на път III-3006, при км 5+816, до портала на фирма [фирма] - [населено място], при управлението на МПС - марка /марка/ с /ДК № /, нарушил правилата за движение по ЗДП – чл.20, ал.2 от този закон, и по непредпазливост причинил смъртта на П. Н. С. и средна телесна повреда на Д. В. П., изразяваща се в трайно затруднение движението на левия крак, като деянието е извършено в пияно състояние – алкохол 1,3 промила на хиляда, установено по надлежен ред и деецът е избягал от местопроизшествието – престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, пр. 1, 2 и 3, б.„а“ и „б“, вр. ал.1, б. „б“ и б.„в“, вр. чл.342, ал.1 от НК, поради което и на основание чл.54 от НК го осъдил на четири години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване, в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.343г от НК съдът е лишил подсъдимият от право да управлява МПС за срок от пет години. Произнесъл се е и по деловодните разноски.
С обжалваното понастоящем пред касационната инстанция въззивно решение № 222 от 16.02.2016г. на АС – Велико Търново по внохд № 250/15г. е потвърдена присъда № 40 от 28.05.2015г., постановена по нохд № 164/15г. по описа на ОС – Плевен.
Касационната жалба е неоснователна.
Оплакването на касатора за допуснати от Апелативен съд – Велико Търново съществени процесуални нарушения обобщено се аргументира с твърдението за нарушения при оценката на доказателствената съвкупност, довело до неправилност в установяването на фактическите положения, което от своя страна е обусловило неправилно приложение на материалния закон. Тези оплаквания са неоснователни. Въззивната инстанция изцяло е инкорпорирала възприетата от първия съд фактическата обстановка, като е констатирала правилност относно дейността му по оценка и анализ на доказателствата и доказателствените средства и в акта си е дала убедителни отговори на всички възражения на защитата и подсъдимия, касателно твърдения за противоречия в доказателствената съвкупност.
По отношение на заявените нарушения на материалния закон, на първо място следва да се отбележи, че не е налице хипотезата на чл.15 от НК досежно случайното деяние. Първото условие за невиновно поведение съгласно тази разпоредба е задължението водачът да се съобрази с определени предписания на правилата за движение при управление на моторно превозно средство/МПС/, за да не е длъжен да предвижда настъпването на възможни общественоопасни последици. Следващо условие е да са налице обстоятелства, при които водачът е бил поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати общественоопасните последици. Възведеното срещу подсъдимия обвинение е за нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДП, който дефинира съобразената скорост и задължава водачите на пътни превозни средства (ППС), в пределите на разрешената такава, да отчитат редица обстоятелства и в частност конкретните условия на видимостта, така че избраната от тях скорост да им позволява спиране пред всяко предвидимо препятствие. Движещото се пред лекия автомобил на подсъдимия Н. и в неговата лента на движение ППС с животинска тяга /конска каруца/ е било предвидимо препятствие на пътя. На подсъдимия му е било известно, че в този район се движат велосипеди и каруци, видно от обясненията, които е депозирал пред първата инстанция. Назначените и изслушани по делото тройни автотехнически експертизи /АТЕ/ - две в досъдебното производство и една в съдебното производство пред първата инстанция, дават основание да се направи извода, че след като се е движел на къси светлини, за да може да спре преди мястото на удара, подсъдимият е следвало да възприеме скорост на движение под 60,16 км/ч, при реално изчислена такава на 69,23 км/ч, а при по-голяма контрастност - движение на дълги светлини, подсъдимият е имал техническата възможност да възприеме каруцата на достатъчно разстояние и при движение със скорост 69,23 км/ч, както и възможност да спре преди мястото на удара. С оглед на изложеното, настъпилият съставомерен резултат е в пряка причинна връзка с допуснатото от страна на подсъдимия Н. нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДП, поради което не е налице случайно деяние и разпоредбата на чл.15 от НК е неприложима. Извън това следва да се отбележи, и че законосъобразно въззивният съд е констатирал, че св. С. С., като водач на ППС с животинска тяга, не спазил изискванията на чл. 71 от ЗДП и подзаконовата разпоредба на чл. 15 от Правилника за прилагане на закона, задължаващи водачите на ППС с животинска тяга и участници в движението да го снабдят с два бели или жълти светлоотразителя отпред, два червени светлоотразителя отзад, а при движение през нощта и при намалена видимост - отзад вляво светещо тяло, излъчващо бяла или жълта добре различима светлина, което също е допринесло за ПТП и тежкия съставомерен резултат.
На второ място, неоснователно е и възражението на подсъдимия и защитата му за нарушение на закона с приемането от страна на съдилищата, в частност – на въззивния съд, на квалифициращия признак „бягство от местопроизшествието“. Апелативният съд е изложил убедителни съображения за наличието на този признак /л. 63 от въззивното дело/, подкрепяйки ги и с позоваване на задължителните указания, дадени в Постановление № 1 от 17.01.1983г. по н.д. № 8/82 г. на Пленума на ВС по въпроси на престъпленията по транспорта /т. 4, б. „и“ от него постановлението/, поради което не е необходимо преповтарянето им. Настоящата инстанция намира за необходимо да отбележи само, и че в случая са без значение мотивите на подс. Н. за напускане мястото на инцидента, тъй като самият факт на това му действие, без уважителна причина за това/такава не е установена по делото/, представлява бягство, което обстоятелство обуславя приемането на квалифициращия признак „бягство от местопроизшествието“. Подсъдимият Н. е възприел удара и без да спре и да се позаинтересува какво се е случило продължил към дома си, прибрал автомобила в гаража и след това отишъл в РУП – /населено място/.
Не е основателно и възражението за явна несправедливост на наказанието, претендирано и пред въззивната инстанция, която обосновано не го е възприела. В касационната жалба се твърди, че въззивният съд е подценил и игнорирал характера и значимостта на смекчаващите отговорността обстоятелства /чисто съдебно минало, добри характеристични данни, трудова ангажираност, съдействие за разкриване на обективната истина от страна на подсъдимия, независимо че същият е напуснал местопроизшествието, както и приноса за настъпване на ПТП и съставомерния престъпен резултат на водача на превозното средство с животинска тяга/, които според защитата са многобройни и изключителни и обуславят приложение на чл.55 от НК. С оглед изложеното в жалбата като доводи досежно касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК не е взето предвид и че в процесния случай се касае само за едно нарушение на ЗДП от подсъдимия. На тази основа защитата на подс. Н. счита, че с оглед ниската лична обществена опасност на дееца следва да бъде отдаден приоритет на личната превенция и на основаниe чл.66 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода да бъде отложено.
Въззивният съд е извършил преценка на степента на обществената опасност на личността на подсъдимия, определяйки я като ниска, предвид отчетените - чисто съдебно минало, добри характеристични данни, трудова ангажираност и последващото поведение на подсъдимия въпреки бягството от местопроизшествието, свързано с оказано съдействие на разследващите органи за разкриване на обективната истина. Независимо от посочените смекчаващи обстоятелства, обаче, поведението на подс. Н. като водач на МПС в конкретно изследваната обстановка е с висока степен на укоримост, изводима от механизма на реализиране на ПТП, макар и само в рамките на един текст от ЗДП.
По отношение на приетия като смекчаващо обстоятелство от първата инстанция и препотвърден от въззивната инстанция принос за настъпване на ПТП от страна на водача на превозното средство, ВКС не може да съгласи, че това е смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй като по делото е установено, че не починалият пострадал П. С., а свидетелят С. С. е управлявал каруцата, а П. С. е стоял от лявата му страна. Действията, вменени в задължение на трето лице – в случая на водача на каруцата С. С., а именно да спазва изискванията на ЗДП и Правилника за приложението ми, конкретизирани по-горе, допринасят за настъпването на вредоносния резултат, но за настъпването на общественоопасните последици липсва виновно поведение на загиналия П. С., което да бъде взето предвид от съда при определяне вида и размера на наказанието в посока на смекчаване на последното.
Неправилно контролираната инстанция е изключила от кръга на отегчаващите обстоятелства данните за предходни две нарушения на разпоредбите на ЗДП, за които подсъдимият е бил санкциониран по административен ред. Позовала се е на отстояние от десет години помежду им и факта, че през този период подс. Н. е имал правомерно поведение като водач на МПС, но е пренебрегнала обстоятелството, че второто нарушение е извършено през 2011г., само една година преди настоящото деяние.
Горните констатация, преценени в контекста на обществената опасност на деянието и дееца, не води до друг извод освен този, че при условията на чл.54 от НК контролираната инстанция е отмерила законосъобразно и справедливо по размер наказание лишаване от свобода, като правилно е приела, че не са налице предпоставки за приложението на чл.55 от НК. Наличните смекчаващи обстоятелства, изключая приноса за настъпване на ПТП, изброени по-горе, нито са подценени, нито надценени. Те са мотивирали съдилищата да приемат за справедливо едно наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода, чийто размер е между минималния и средния за съответната норма от НК. Същите не сочат на многобройност или изключителност, поради което е неприложима разпоредбата на чл.55 от НК.
При индивидуализацията на наказанието, съдилищата не са пренебрегнали и завишената степен на обществена опасност на деянието, на която сочат трите квалифициращи признака - смърт и телесна повреда, управление на МПС в пияно състояние и бягство от местопроизшествието, както и стойността на алкохолната концентрация в кръвта на подсъдимия водач.
Определеното наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода е съответно на генералната и специална превенция.
При горните констатации е безпредметно обсъждането на алтернативното искане, касаeщо института на условното осъждане, тъй като не са налице формалните юридически предпоставки за приложението на чл.66 от НК. Настоящата инстанция напълно споделя изводите на въззивния съд, че за постигане целите по чл.36 от НК наказанието следва да се изтърпи ефективно, отчитайки тежестта на извършеното и степента му на обществена опасност.
Доводи за явна несправедливост относно наказанието лишаване от правоуправление не се правят.
Предвид изложеното, съставът на касационната инстанция намира, че не са налице сочените в жалбата касационни основания, поради което атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 222 от 16.02.2016г., постановено по внохд № 250/2015 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |