Решение по т.д.№ 2697/2019 год. на ВКС-ТК, І т.о. 6 Р Е Ш Е Н И Е № 129 София, 02.02.2021 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и двадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Кристияна Генковска Мадлена Желева при участието на секретаря Петя Петрова, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 2697 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кремио”ЕАД срещу Решение № 1923 от 26.07.2019 год. по т.д.№ 5690/2016 год. на Софийския апелативен съд. С него е обезсилено Решение № 1367 от 28.06.2018 год. по т.д.№ 6307/2016 год. на Софийския градски съд и е прекратено производството по предявеният от „Кремио”ЕАД срещу I.C.B.C. s.r.o. - Република Чехия („Ай Си Би Си”ООД) установителен иск за дължимостта на суми, произтичащи от договори за международна продажба на стоки, за които по реда на чл.625 ГПК е издадена европейска заповед за плащане. Твърдението по касационната жалба е, че въззивното решение е неправилно – чл.281 т.3 ГПК, поради неправилната преценка на САС относно характера на иска. Касаторът счита, че препращането на Регламент № 1896/2006 год. към националното производство следва да се тълкува като препращане към заповедното, а не към осъдителното такова. Аргументирал се е с аналогия на двете производства – подаденото възражение не прекратява процедурата по европейска заповед за плащане; държавната такса се довнася; правната логика изисква продължаване на производството по издаване на европейска заповед за плащане, в противен случай то би се обезсмислило; ищецът-касатор е изпълнил указанията на съда по чл.625 ал.1 ГПК, издал разпореждането. Искането е за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от САС или евентуално от СГС. Подробни съображения са изложени в писмена защита. Направено е искане за присъждане на разноски. Последователно подържаното становище на ответната страна с отговора по чл.287 ал.1 ГПК и в о.с.з. е, че касационната жалба е неоснователна. Счита за правилна преценката на САС, че искът е осъдителен, предвид обстоятелството, че европейската заповед за плащане не съставлява изпълнително основание, ако срещу нея е подадено възражение. Касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК за произнасяне по въпроса: Какъв е характерът на иска по чл.626 ГПК – осъдителен или установителен и как се развива производството при подаване в срок на възражение по чл.16 от Регламент /ЕО/ № 1896/2006 год. на ЕП и Съвета? Като взе предвид становищата на страните и на основание чл.290 ал.2 ГПК извърши проверка на обжалвания въззивен акт, ВКС-Търговска колегия, приема следното: Производството е по реда на Гл.LVIII ГПК. Ищецът „Кремио”АД е сезирал Софийски градски съд с иск за установяване дължимостта на сумата 24417.84 евро, дължима от I.C.B.C s.r.o. („Ай Си Би Си”ООД) по две фактури от 2014 год. и 3070.96 евро – обезщетение за забава при плащането на сумите по главницата, за които вземания е била издадена европейска заповед за плащане. Предвид постъпилото от ответника възражение, производството по дължимостта на сумата е пренесено пред българския съд. Искът е предявен като установителен. Спор относно допустимостта на иска и компетентността на Софийски градски съд да разгледа делото в първоинстанционното производство не е възникнал. Оспорването на ответника в производството пред СГС е било по същество т.е. по дължимостта на вземанията, като е направено и възражение за прихващане. Първоинстанционният съд е приел, че предявеният от „Кремио”ЕАД иск е частично основателен, зачитайки направеното възражение за прихващане. Установил е, че задължението, за което е издадена европейската заповед за плащане е до размера на 19402.84 евро за главниците по 2 бр. фактури и до размера на 3070.96 евро - общо дължимо обезщетение за забава при плащането. Сезиран с въззивните жалби и на двете страни по спора, съответно в частта с която исковете са уважени и в частта, с която са отхвърлени, съставът на САС е указал на ищцовата страна да обоснове правния си интерес от предявяването на установителен иск. След изявлението на „Кремио”ЕАД, че подържа иска именно като установителен, въззивният съд с обжалваното решение е приел, че Софийски градски съд се е произнесъл по недопустим установителен иск, тъй като искът по чл.626 ГПК следва да бъде осъдителен. Мотивирал се е с това, че след като е подадено възражение, европейската заповед за плащане не съставлява изпълнителен титул и дължимостта на вземането следва да бъде предмет на осъдителен, а не на установителен иск. Поради това е обезсилил първоинстанционния акт и е прекратил производството по него. По поставения правен въпрос. С чл.12 ал.4 б.”в” на Регламент № 1896/2006 год. е предвидено пренасяне на спора пред гражданския съд в случай на подадено възражение срещу издадена европейска заповед за плащане (ЕЗП). Използваният термин е „редовен граждански процес” пред компетентния съд на държавата-членка по произход. Правилото на Регламента е частично възпроизведено в чл.626 ГПК, предвиждащ продължаване на производството пред родово и местно компетентния български съд, без българският законодател да дефинира понятието „редовен граждански процес”. Тази непълнота допуска различно тълкуване – дали производството следва да се развие по общия ред на Част ІІ ГПК – Общ исков процес или по реда на изпълнителното производство - Част V, Гл.ХХХVІІ ГПК – Заповедно производство. Следва да се отбележи, че заповедното производство по ГПК, както и производството по ЕЗП би могло да се развие и по общия ред и по особения ред на търговските спорове в зависимост от това дали вземането произтича от търговска сделка или не. Т.е. процесуалният въпрос за приложимост на правилата на общия исков процес или на особения процес по търговски спорове (Част ІІІ, Гл.ХХХІІ ГПК) не е спорен. Приложими са общите или особените правила в зависимост от материалноправната характеристика на спора граждански/търговски. При съпоставката на същинското производство по ЕЗП, по Регламент № 1896/2006 год. ведно с целите и мотивите за въвеждането му, съдържащи се в преамбюла от една страна и националната ни правна уредба за събирането по съдебен ред на относително безспорни парични вземания от друга, най-близката процесуална аналогия действително е със заповедното производство. И в двата случая, спорното исково производство е факултативно с оглед изхода от първата фаза – оспорена ли е издадената по заявление на кредитора заповед за плащане, съдържаща изпълнителен титул. Т.е. и в двата случая се касае за несъвършено двуфазно производство в съотношение обуславящо/обусловено. Обусловена е втората (искова) фаза, която е в зависимост от провеждането на първата и то, ако тя е приключила с издаването на осъдителен акт и той е оспорен своевременно. В случай, че е налице отказ за издаване на заповед за изпълнение/плащане или издадената заповед не е своевременно оспорена от длъжника, спорно производство по установителен иск не се развива. Действително, към момента на настоящето производство е налице различие между заповедното производство по ГПК и заповедното производство по Регламента, както правилно е констатирал САС. Различието се състои в това, че с изменението на чл.416 ГПК от 2009 год. българският законодател изрично посочи запазването на изпълнителната сила на заповедта (вкл. на тази по чл.410 ГПК не подлежаща на незабавно изпълнение) и в случаите на подадено възражение, като условие за привеждането и в изпълнение е приключването на исковото производство. Първоначалната редакция на чл.416 ГПК бе сходна до голяма степен с разпоредбата на чл.12 ал.4 б.”б” от Регламент № 1896/2006 год. Общото препращане към редовния граждански процес, съдържащо се в б.”в” на чл.12 ал.4 на Регламента до голяма степен бе симетрично с ГПК, който не съдържаше квалификация на иска. Едва с изменението с ДВ бр.42/2009 год. искът беше квалифициран като установителен и то в случаите по чл.415 ал.3 вр.ал.1 т.1 и 2 ГПК. Поради изложеното по-горе, становището на настоящия съдебен състав по поставения правен въпрос е, че исковото производство по чл.626 ГПК при подадено в срок на възражение по чл.16 от Регламент № 1896/2006 год. срещу издадена европейска заповед за плащане се развива по правилата на заповедното производство по Гл.ХХХVІІ ГПК с отчитане спецификите на ЕЗП, като не е необходимо търсенето на пълен идентитет на реквизитите в двата случай. Препращането в Регламента е към процесуална аналогия с националния закон, а не към процесуален идентитет. Оттук произтича и отговорът на първия елемент от посочения правен въпрос, а именно какъв е характерът на иска. Искът, основан на европейска заповед за плащане, следва да бъде заявен като осъдителен именно предвид изпълнителната сила на решението по него, а не на ЕЗП, чиято изпълнителна сила не остава в латентно състояние до приключването на исковия процес по подаденото възражение. Това не променя характеристиката му на обусловен и факултативен, съобразно характеристиката посочена по-горе. Когато заявеният петитум е установителен, а обстоятелствената част на исковата молба се основава на вземане, за което е издадена европейска заповед за плащане, в този случай се касае за несъответствие по смисъла на чл.127 ал.1 т.4 и т.5 ГПК обуславящо прилагането на чл.129 ал.2 ГПК. По основателността на жалбата. Становището на настоящата съдебна инстанция е, че преценката на САС относно характера на иска е правилна. Заявеният петитум следва да бъде осъдителен. Правилно е констатирал с Определение № 1126/29.03.2019 год., че следва да бъдат дадени указания на страната относно характера на иска. Неправилно, обаче, съдът е указал на „Кремио”ЕАД да уточни правния си интерес от провеждането на установителен иск т.е. извършил е проверка и е дал указания по чл.130 ГПК. Такова указание касае допълването на обстоятелствената част на исковата молба. Допълването с обосновка на правен интерес в случая би било ирелевантно, тъй като не би могло да промени характера на иска. Указанието е следвало да бъде по чл.129 ал.2 ГПК – да се укаже на ищеца да приведе петитума на исковата молба в съответствие с обстоятелствената и част – т.4 на ТР № 1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС, която е запазила значението си и при действието на ГПК-2007 год. В случай, че ищецът не отстрани несъответствието, първоинстанционното решение подлежи на обезсилване, а исковото производство – на прекратяване. Това разбиране на ВКС е последователно и то намери приложение при разглеждането на предявените по реда на чл.422 ГПК искове преди измененията с ДВ бр.42/2009 год. С оглед спецификата на заповедното производство и разпоредбата на чл.417 ГПК предвиждаща предварителното издаване на изпълнителен лист, чрез съдебната си практика ВКС наложи разбирането, че и в хипотезите и на чл.410 ГПК и на чл.417 ГПК искът предявен по реда на чл.422 ГПК е установителен и ако бъде предявен като осъдителен, касае се за нередовност на исковата молба и на страната следва да се укаже да приведе петитума в съответствие с обстоятелствената и част. Както в националното производство, така и в производството по ЕЗП, извън компетентността на заповедния съд е посочването на характеристиката на иска, който следва да бъде предявен. Ако в акта му се съдържа такова посочване, то не е обвързващо. Предвид изложеното, съдебният състав счита, че въззивното решение ще следва да бъде отменено и делото – върнато на въззивния съд от стадия по чл.267 ГПК с оглед прилагането на т.4 ТР № 1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС по отношение на исковата молба. При новото разглеждане и на основание чл.294 ал.2 ГПК въззивният съд ще следва да се произнесе и по разноските пред настоящата инстанция. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ Решение № 1923 от 26.07.2019 год. по т.д.№ 5690/2016 год. на Софийския апелативен съд. ВРЪЩА делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.