Р Е Ш Е Н И Е
№ 60252
Гр. София, 11 април 2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
МАРИЯ МИТЕВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП П. МАРИНОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 849/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба на частните обвинители Л. М. И., П. Й. П., лично и като законен представител на малолетния Г. А. П. и Ц. Г. Г., чрез упълномощения повереник адв. Р. М. срещу въззивно решение № 197/ 14.06.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 415/2021 г., по описа на Софийски апелативен съд, в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. С жалбата на частните обвинители се прави искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с цел увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание – основно и допълнително и за ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В подкрепа на направеното искане са изложени подробни мотиви, преимуществено в подкрепа на довода за явната несправедливост на наложеното наказание. Защитата счита, че въззивният съд е направил неправилна оценка на обстоятелствата от значение за обществената опасност на извършеното деяние и за личната обществена опасност на подсъдимия като деец, които са завишени, като е игнорирал значението на съществени отегчаващи обстоятелства или ги е подценил и неправилно е оценил други за смекчаващи, независимо, че отегчават положението на дееца. Намира, че младата възраст на подсъдимия и неопитността му като водач на МПС, както и малкия брой административни наказания по ЗДП неправилно са интепретирани в съдържателен план и в тази връзка оценени като смекчаващи факти, без да се отчете действителното им значение за наказателната отговорност на подсъдимия. Повереникът на частните обвинители сочи, че изцяло извън вниманието на въззивния съд е останалата младата възраст на пострадалия, която е следвало да се оцени като отегчаващо обстоятелство спрямо извършеното от подсъдимия деяние, / цитира съдебна практика на ВКС в подкрепа на тезата си / както и намира, че продължителността на наказателното производство накърнява в еднаква степен правата и на частните обвинители, както и тези на подсъдимия, поради което не следва да се отчита изцяло в негова полза. Обществената опасност на деянието определя за завишена с оглед броя, характера и вида на допуснатите нарушения на пътното законодателство, като сочи, че с оправдаването на подсъдимия за нарушението по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП е нарушен и материалния закон.
В заключение се твърди, че с прилагането на института на условното осъждане спрямо подсъдимия не могат да бъдат постигнати целите на наказанието по чл.36 от НК, като постигането на генералната превенция може да се осъществи с отмяната на чл.66, ал.1 от НК и по този начин да се постигне предупредителната и възпираща роля на наказанието. В аналогичен смисъл излага и доводи за увеличаване на наказанието лишаване от права, което самостоятелно не би допринесло за поправянето на дееца.
Срещу касационната жалба на частните обвинители, в срока по чл.351, ал.4 от НПК е постъпило писмено възражение от защитника на подсъдимия, адв. Я., в което се излагат доводи за неоснователност на същата и се моли за оставяне в сила на решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно. Наложеното на подсъдимия наказание се намира за справедливо, като становището на въззивния съд за приложението на чл.66, ал.1 от НК се счита за основано на правилно формираното му вътрешно убеждение по фактите на обвинението, поради което не се налага ревизирането му от ВКС.
Пред ВКС частните обвинители Л. М. И., и Ц. Г. Г. се явяват лично. Представляват се от упълномощения повереник адв. М., която се явява и за частния обвинител П. Й. П., лично и като законен представител на малолетния Г. А. П., която е редовно уведомена и не се явява пред касационната инстанция. Повереникът адв. М. поддържа касационната жалба по изложените в същата съображения и с направеното искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, поради несправедливо определено наказание, в занижен размер и чрез прилагане на института на условното осъждане. Акцентира върху неправилно приетите за смекчаващи обстоятелства по делото, подробно описани в жалбата, които са довели до налагане на несправедливо наказание, в разрез с целите на специалната и генерална превенция.
Прокурорът от ВКП пред настоящата касационна инстанция застъпва становище, че жалбата на частните обвинетели е допустима, но е неоснователна и следва да се остави без уважение. Застъпва становището, че подсъдимият правилно е бил оправдан за нарушението по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП, тъй като не се намира в причинна връзка с вредоносния резултат. Наложеното наказание оценява за справедливо отмерено, чрез допуснатото увеличение от въззивната инстанция на размера на лишаването от свобода и счита, че отлагането на неговото изтърпяване не е в разрез с изискванията на закона за постигане целите на генералната и специална превенции.
Подсъдимият П. пред ВКС се представлява от упълномощения защитник, адв. Я., която моли да се остави без уважение жалбата на частните обвинители като неоснователна, по изложените във възражението срещу нея съображения и да се потвърди решението на въззивния съд. Сочи, че застъпваната от частните обвинители позиция за управление от подсъдимия на автомобила в пияно състояние противоречи на предявения от частните обвинители и уважен от застрахователя граждански иск за обезщетение за вреди от процесното деяние. Счита, че по делото е установено съпричиняване от страна на пострадалия в значителна степен, поради допуснатите от него множество нарушения при движението му по извънградски път без съответното обозначение. Счита, че продължителността на наказателното производство е прекомерна и правилно е отчетена в полза на подзащитния й.
Подсъдимият П., в последната си дума пред ВКС моли да се потвърди решението на апелативния съд, като изразява съжаление за случилото се и твърди, че се разкайва за деянието си.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на частните обвинители доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 36/12.10.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 430/2018 г., по описа на Софийски окръжен съд, пети наказателен състав подсъдимият М. Д. П. е признат за виновен в това, че на 02.11.2014 г., около 20.50 часа, на общински път /път/ в зоната на километър 3-ти + 330 метра, в землището на [населено място], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка “марка”, модел „модел“ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на „фирма“ в посока от /населено място/ към [населено място] е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДП, чл.70, ал.1 от ЗДП, чл.123, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост е причинил смъртта на А. Г. П. и деецът е избягал от мястото на произшествието, поради което и на осн. чл.343, ал.3, пр.3, б“б“, вр. чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години, като на осн. чл.66, ал.1 от НК изтърпяването на наказанието е отложено с изпитателен срок от пет години, като е оправдан по обвинението за допуснато нарушение по чл.20, ал.2, изр. 2 от ЗДП.
На осн. чл.343г от НК подсъдимият П. е лишен от право да управлява МПС за срок от три години.
С присъдата на окръжния съд подсъдимият П. е осъден да заплати направените по делото разноски в полза на държавното и частно обвинение и съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото.
С въззивно решение № 197/14.06.2021 г. на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, 2- ри състав, постановено по в.н.о.х.д. № 415/2021 г., присъда № 36/12.10.2018 г. на Софийски окръжен съд по н.о.х.д. № 430/2018 г., е изменена в частта относно наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, което е увеличено от две на три години и подсъдимият е оправдан за извършено нарушение по чл.123, ал.1, б.“а“ до б. „д“ от ЗДП. В останалата част присъдата е била потвърдена.
Касационната жалба на частните обвинители, чрез техния повереник е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна.
Касационната проверка на въззивното решение не намери за основателно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, като не се установи същото да е определено в нарушение на изискванията на разпоредбата чл.348, ал.5 от НПК.
Независимо от наведените в цялост касационни основания, жалбата на частните обвинители е аргументирана преимуществено с доводи в подкрепа на явната несправедливост на наложеното наказание, като се оспорва справедливостта на определения размер на основното и допълнителни наказания и приложението на чл.66, ал.1 от НК по отношение на наказанието лишаване от свобода.
Настоящото съдебно производство по делото е проведено като диференцирана процедура под формата на съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 от НПК. Подсъдимият П. е признал фактите по обвинението и се е съгласил за установяването на тези факти да не се събират доказателства в съдебната фаза на процеса, а съдът е одобрил признанието на подсъдимия по реда на чл.372, ал.4 от НПК и е постановил, че при постановяването на присъдата ще се ползва от признатите факти, без да събира доказателства в тяхна подкрепа. Като последица от признанието на фактите по обвинението, наказателната отговорност на подсъдимия е реализирана при условията на чл.58а от НК, в хипотезата на ал.1 от текста, чрез редукция с една трета на определеното от съда наказание от три години лишаване от свобода, което след редукцията е фиксирано на две години. По въззивен протест на прокурора и жалба на частните обвинители наказанието на подсъдимия е било увеличено в частта относно лишаването от свобода, което е изменено на четири години и шест месеца, след редукцията по чл.58а, ал.1 от НК – фиксирано в размер на три години.
В касационната жалба на частните обвинители се атакува оправдаването на подсъдимия за допуснато нарушение по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП, което се ползва и като аргумент в подкрепа на искането за увеличаване на наложеното от въззивния съд наказание. ВКС намира оплакването от жалбата на частните обвинители за неоснователно. Апелативната инстанция е изложила подробни съображения в подкрепа на становището си по възприемане на изводите на първия съд за това, че нарушението по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП не е допуснато от подсъдимия, поради обективна невъзможност да възприеме пострадалия пешеходец своевременно като предвидимо препятствие, за да е задължен да намали скоростта си и в случай на необходимост да спре пред него. Тази невъзможност е била обусловена от движението на водача без включени светлини, което е самостоятелно нарушение по чл.70, ал.1 от ЗДП и се явява специален състав спрямо състава на нарушението по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП, който е общ състав на нарушение, поради което кумулативната даденост на двата състава по ЗДП е изключена. Подсъдимият е признат за виновен относно извършено нарушение по чл.70, ал.1 от ЗДП, което е в причинна връзка със смъртта на пешеходеца, настъпила след удар с автомобила, поради което оправдаването му по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП като общ състав на нарушение спрямо специалния чл.70, ал.1 от ЗДП е закономерна последица от осъждането му за второто нарушение.
При тези данни материалният закон е приложен правилно и не са налице основания за промяна на въззивното решение в тази му част.
По явната несправедливост на наказанието:
ВКС намира, че наказанието на подсъдимия П. е правилно отмерено от въззивния съд, който е увеличил размера на основното наказание лишаване от свобода, определено от първата инстанция, след като е извършил собствена оценка на касаещите вината на дееца обстоятелства, на базата на която е допуснал и извършеното увеличение. Съдът е приел за правилно становището на окръжния съд, че наказателната отговорност на подсъдимия следва да се реализира при условията на чл.58а, ал.1 от НК и спрямо него не са налице законови основания за прилагане на привилегированата разпоредба на чл.55 от НК, тъй като наличните смекчаващи обстоятелства не могат да се оценят като многобройни, както и липсва изключително по характер смекчаващо обстоятелство и едновременно с това минимално предвиденото в закона наказание за извършеното деяние не е несъответно спрямо тежестта на деянието.
За да увеличи размера на основното наказание апелативният съд правилно е отчел високата лична обществена опасност на подсъдимия като фактор от значение за справедливостта на наказанието лишаване от свобода, наложено от първия съд, което е оценил като несъответно на тежестта на извършеното деяние. САС е изложил подробни аргументи в посока съдебното минало на дееца и липсата на настъпила реабилитация по право за предходното му осъжданена „обществено порицание“ , като е коригирал изводите на първия съд за това, че подсъдимият е с чисто съдебно минало и това е факт в негова полза. Отделно е съобразил вида на наложените на П. административни наказания по ЗДП, а именно шофиране след употреба на алкохол и без свидетелство за правоуправление на МПС, които факти е отчел в негова тежест и като фактор за увеличаване на размера на основното наказание, определено от окръжния съд.
Правилни са съображенията на САС, че краткият стаж на дееца като водач на МПС и неговата неопитност представляват обстоятелство със смекчаващ отговорността му характер, поради което не се възприемат за основателни доводите на частното обвинение в обратна насока. Съображенията от жалбата на частните обвинители в тази връзка се отнасят до това, че липсата на административни нарушения на подсъдимия е поради краткия му стаж като водач на МПС и не могат да се разглеждат в негова полза. Това безспорно е така, но изводите на САС са мотивирани не от липсата на наложени административни наказания по ЗДП, а от кратката продължителност, през която подсъдимият е упражнявал дейността по управление на МПС, което е обективен фактор и се установява от материалите по делото. Следва да се отчете, че съдът е възприел комплексен подход при оценката на подсъдимия като водач на МПС, от една страна е отчел неголемия му опит да упражнява този вид правоспособност, като едновременно с това е посочил, че краткият му стаж като водач на МПС го задължава да управлява автомобила с повишено внимание и стриктно да спазва правилата за движение, което той не е изпълнил. Следователно въззивният съд не може да търпи упрек за това, че неправилно е оценил обстоятелствата, свързани със стажа на подсъдимия като водач на МПС като обстоятелство от значение за наказателната му отговорност, поради пълното отчитане на всички фактори и правилната им оценка за размера на наложеното наказание.
В жалбата на частните обвинители се оспорва становището на съда, че подсъдимият е личност с добри характеристични данни и това представлява смекчаващ отговорността му факт, като се излагат доводи в насока наложените административни санкции за управление на МПС след употреба на алкохол и отказът му да се подложи на кръвно изследване за наличие на алкохол във връзка с процесното престъпление. Възраженията на частните обвинители не се възприемат за основателни. Въззивният съд е изследвал детайлно личността на подсъдимия, както относно предходната му съдимост и наложени административни наказания, така и по отношение на характеристичните му данни. Административните санкции на дееца са отчетени на самостоятелно основание като отегчаващ факт, като такъв е оценен и отказът му даде кръв за изследване по повод процесното произшествие и тези две обстоятелства са взети предвид като аргументи за увеличаване на основното наказание. Характеристичните данни на подсъдимия, на които се е позовал съдът и които са оценени положително не включват горните обстоятелства, а се базират на семейното му положение, трудова ангажираност и липса на други противообществени прояви за продължителния период на наказателното производство, поради което оценката им е обективна и се възприема от ВКС за правилна. Доводите от жалбата на частните обвинители, че младата възраст на пострадалия представлява отегчаващ деянието факт са принципно правилни, но относителната им тежест в цялостния комплекс от обстоятелства, релевантни за наказателната отговорност на дееца сочи, че не могат на самостоятелно основание да наложат извод за несъответно нисък размер на наложеното наказание, респективно да доведат до отмяна на въззивното решение с цел увеличаване на наложената санкция. В заключение, правилно при отмерването на съответното наказание, въззивният съд е аргументирал размера на увеличената санкция с това, че средния размер от девет години лишаване от свобода за извършеното престъпление е прекомерно висок, съотнесен към значителното съпричиняване от страна на пострадалия и младата възраст на дееца, оцененени съвкупно с критичното му отношение към деянието, поради което е увеличил наказанието на четири години и шест месеца лишаване от свобода / редуцирано на три години, на осн. чл.58а, ал.1 от НК /, с което е определил напълно адекватен размер на санкцията спрямо извършеното престъпление.
Аналогични аргументи могат да бъдат изведени и в насока неоснователността на жалбата по отношение искането за увеличаване на размера на допълнителното наказание, лишаване от право за управление на МПС, което е увеличено на четири години и шест месеца, с една година и шест месеца над лишаването от свобода, като преценката за съответност на наказанията по чл.49, ал.3 от НК е спрямо размера на редуцираното наказание, а не на това преди редукцията по чл.58а, ал.1 от НК.
В жалбата на защитата се атакува и приложението на института на условното осъждане. Аналогични доводи по прилагането на чл.66, ал.1 от НК са били изложени и във въззивната жалба на частното обвинение, които са получили прецизен отговор в решението на въззивния съд, като съображенията в тази връзка изцяло се споделят от касационната инстанция.Въпросът с изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е самостоятелен въпрос, който следва да бъде решен първоначално при съобразяване на обстоятелството налице ли са законовите предпоставки за това и при положителен отговор, чрез преценка дали приложението на чл.66, ал.1 от НК ще способства за постигане целите на наказанието по чл.36 от НК относно специалната и генерална превенция. В конкретния случай приложението на чл.66, ал.1 от НК е било допустимо, поради наличието на изискуемите формални предпоставки в тази разпоредба. Независимо от тази формална предпоставеност на института на условното осъждане, правилно съдът е подложил на самостоятелна преценка и второто обстоятелство от значение за приложението на чл.66, ал.1 от НК, а именно дали целите на наказанието по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати по този начин. В подкрепа на положителния си отговор САС е отчел проявеното критично отношение на подсъдимия към извършеното, изразеното съжаление и негативното въздействие на пътния инцидент върху него, за които е посочил, че се отчитат като съществен фактор в насока липсата на необходимост от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. По отношение прилагането на условното осъждане като ефективен способ за постигане на генералната и специална превенция, съдът се е позовал и на значителното съпричиняване от страна на пострадалия за настъпването на пътния инцидент, чрез извършеното от него нарушение по чл.108, ал.1 от ЗДП, без което произшествието не би настъпило, което безспорно има косвена тежест за преценката по чл.66, ал.1 от НК, в каквато насока е и задължителната съдебна практика на ВКС /ТР № 2 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2/2016 г., ОСНК/. В същата насока следва да се отчете и продължителността на наказателното производство, не по вина на подсъдимия, която намалява необходимостта от ефективно изтърпяване на санкцията за постигане както на индивидуалната, така и на генералната превенция на наказанието. В заключение, изводът на апелативния съд, че за постигане целите на наказанието по чл.36 от НК не е необходимо същото да се изтърпи ефективно е правилен и съответен на тежестта на деянието, поради което претенцията на частните обвинители за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане с цел отмяна на прилагането на чл.66, ал.1 от НК не може да бъде удовлетворена, поради липса на предпоставките по чл.348, ал.5, т.2 от НПК спрямо определеното на подсъдимия П. наказание лишаване от свобода.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 197/ 14.06.2021 г., по в.н.о.х.д. № 415/2021 г., по описа на Софийски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: