Р Е Ш Е Н И Е
№ 227
гр. София, 25.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и шестнадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
и при участието на секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1405 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Й. Р. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. С. А., против въззивно решение № 233 от 26 юни 2015 г., постановено по в.гр.д. № 275/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Перник, в частта му, с която е потвърдено решение № 368 от 16 януари 2015 г., постановено по гр.д. № 553/2014 г. по описа на районния съд в гр. Радомир в частта му за отхвърляне исковете на Р. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука от 29 ноември 2011 г. за сумата над 8653,88 лева до предявения размер от 19500 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска, и за сумата над 2283,45 лева до предявения размер от 5145,35 лева, представляваща лихва за забава за периода 29 ноември 2011 г. – 27 юни 2014 г.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 436 от 4 май 2016 г. поради значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по обусловилия изхода на спора въпрос по приложението на чл. 200, ал. 4 КТ: следва ли заплатеното обезщетение по задължителната застраховка трудова злополука, сключена от работодателя, да се приспада от обезщетението, определено по иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. По този въпрос въззивният съд е приел, че от определения размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се приспадне обезщетението от 2346,12 лева, получена по застрахователен договор на работодателя, тъй като правилото на чл. 200, ал. 4 КТ не държи сметка кои вреди са репарирани – имуществени или неимуществени.
По поставения въпрос касационният съд намира следното:
Съгласно чл. 200, ал. 4 КТ, дължимото обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите, а дължимото обезщетение според определението на ал. 3 на същия член е разликата между причинената вреда – неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Следователно, дължимото обезщетение за вреди от трудова злополука, както е в процесния случай, се определя от сбора на претърпените имуществени вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди. Имуществените вреди се установяват по вид и размер и се кумулират, неимуществените вреди се определят по справедливост, и от получената обща сума се намалява полученото обезщетение и/или пенсията по общественото осигуряване. Последното намаляване на дължимото обезщетение според чл. 200, ал. 4 КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука” за сметка на работодателя при условията на чл. 57 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд. Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на застрахователното събитие (настъпването на трудовата злополука), е определена в застрахователния договор. В случай на изплатено обезщетение от набраните вноски, които работодателят е правел в интерес на работника или служителя, за настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с получената парична сума по застрахователния договор. Когато разпорежда, че по посочения начин се намалява „дължимото обезщетение”, законът не предвижда намаляването да се извършва само в случаите на предявени претенции само или и за имуществени вреди.
Предвид отговора на поставения въпрос, даденото от въззивния съд разрешение е съответно на смисъла на закона.
Касационната жалба е неоснователна.
Производството пред първоинстанционния съд е започнало по искова молба на И. Р. за осъждането по чл. 200 КТ на работодателя й да й заплати сумата от 19500 лева обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от претърпяна на 29 ноември 2011 г. в предприятието на ответника трудова злополука, настъпила при изпълнение на трудовите задължение на ищцата и довела до изрично описани наранявания, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и за заплащане на мораторна лихва за периода от 29 ноември 2011 г. до 27 юни 2014 г. в размер на 5145,35 лева. С отговора на исковата молба работодателят сочи, че на 4 февруари 2013 г. Д. АД е изплатило на ищцата сумата от 2346,12 лева обезщетение по сключена от работодателя задължителна застраховка „трудова злополука”, съгласно застрахователна полица № 711511133000001 от 19 май 2011 г. и поименно разписание на длъжностите, в сила от 1 май 2011 г.
По делото е установено, че по силата на допълнително споразумение от 18 ноември 2011 г. ищцата е заемала длъжността „настройчик металообработващи машини с ЦУ“ в звено “Металообработващи машини – А.“ в ответното дружество, считано от 21 ноември 2011 г. На 29 ноември 2011 г., при работа с предпазни ръкавици на хидравлична преса тип „абкант” с три ножа, подредени последователно, при огъване на „дъно“ на артикул „B.“, за целта на което се изисквало той да се придържа от двете страни с ръце, и при заявена положително готовност от страна на ищцата и вторият нож на машината да бъде спуснат, друга работничка на същата машина привела матрицата на машината в движение посредством крачен педал. Лявата ръка на ищцата останала в обсега на работната зона на машината и пръстите й били притиснати между ножа и матрицата. Вследствие на притискането е получено открито счупване на проксималните фаланги на трети и четвърти пръсти и медиалната фаланга на пети пръст и увреда на сухожилната разтеглица по гръбната страна на пръстите. Ищцата претърпяла спешна операция с наместване на счупванията, фиксиране на фрагментите с шест броя К. игли, зашиване на увредената сухожилна разтеглица и поставяне на гипсова имобилизация за период от 35 дни. Впоследствие били проведени курсове физиотерапия и рехабилитация. Ищцата била временно нетрудоспособна за общо 359 дни. След връщането си на работа по силата на допълнително споразумение ищцата е преназначена а длъжност „електромонтьор“ в звено „Ел. табла”.
Злополуката е призната за трудова.
Поради наличието на счупване на костите на увредените пръсти, болките за ищцата са били първоначално с голям интензитет, който намалял след извършването на операцията, а след утихването на болките ищцата изпитвала само изтръпвания на ръката. Установен е ограничен обем движение в ставите на четвърти и пети пръсти на лявата ръка, както и непълен захват на ръката при свиване на пръстите в юмрук. Според свидетелските показания, които отразяват преки впечатления и са последователни, след злополуката ищцата не е могла да извършва действия с лявата си ръка и в ежедневното си обслужване е разчитала на чужда помощ, като и в момента ищцата разчита на помощ в ежедневните ангажименти по отношение на домакинската работа в семейството. След завръщането й на работа не са забелязани промени в ищцата по отношение на нейното психично състояние, поведение и настроение.
Според сочената и представена от работодателя застрахователна полица (съгласно Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“, при застрахователя [фирма]), за риска „трудова злополука” са застраховани работниците и служителите при работодателя – 317 лица по поименен списък, със срок на застраховката, в рамките на който попада и датата на трудовата злополука. Покрити са рисковете „смърт от трудова злополука”, „трайна загуба на работоспособност от трудова злополука” и „временна загуба на работоспособност от трудова злополука”. Фактът на получаване на обезщетение от 2346,12 лева не е оспорен.
Основателността на иска по чл. 200 КТ за обезщетяване на вреди, настъпили от трудова злополука, предпоставя наличие на трудово правоотношение, претърпяна трудова злополука и настъпили за пострадалия вреди вследствие на злополуката. Разпоредбата на чл. 201 КТ урежда някои хипотези на намаляване отговорността на работодателя, а именно когато злополуката е причинена умишлено от работника или служителя или когато същият е допринесъл за нейното настъпване поради проява на груба небрежност, в който случай е налице съпричиняване на произтеклите от нея вреди. В този смисъл е наведено и възражение от ответника – работодател в отговора на исковата молба, според който поведението на ищцата, изразяващо се в задействане на машината без преместване на ръката от работната зона на ножа, представлява грубо нарушаване правилата за работа на такава машина. Същевременно в хода на съдебното дирене пред първата инстанция се установява, че работодателят не е изпълнил задължението си да осигури безопасни и здравословни условия на труд на ищцата, като не е провел задължително обучение за работа със съответния тип машина. В процеса не е установено към момента на злополуката работодателят да е установил норми за безопасност на работата, независимо от формалното издаване на заповед № 52 от 19 ноември 2010 г. за определени видовете обучения и видовете инструктажи. Даваните от опитните работници наставления за работа на машините не изпълняват изискванията на чл. 5 и сл. и чл. 10 и сл. от Наредба № РД-07-2 от 16 декември 2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Същевременно, според изслушано експертно заключение, машината, на която е настъпила трудовата злополука, не отговаря на нормативно установените изисквания за здравословни и безопасни условия на труд за такъв тип машина, визирани в чл. 6 от Наредба № 3 от 23.03.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при механично обработване на метали.
Посочените обстоятелства налагат извод за обоснованост на въззивното решение относно възприетите в него изводи за липса на проявена груба небрежност от ищцата. Последната, като понятие в гражданското право представлява поведение, свързано с неполагането на дължима грижа. Според трайното разбиране, застъпено в съдебната практика, работникът проявява груба небрежност в случай, че не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, както и при случаите (сравни например решение № 60 по гр.д. № 5074/2013 г., ІV г.о., ВКС), в които работодателят не е осигурил безопасни условия на труд или без да е проведен точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност при работа. Горните обстоятелства, както и фактът, че злополуката е настъпила само няколко дни след преназначаването на ищцата на нова длъжност и в друго звено на предприятието, отричат възможността ищцата да е проявила грижа, по-малка от очакваната и дължимата в подобна ситуация.
К. съд намира, че исковете са доказани в своето основание и определеното от въззивния съд обезщетение от 11000 лева съответства на критерия за справедливост. Посочената сума в достатъчна степен обезщетява преживените от ищцата болки и страдания, претърпяното от нея физическо увреждане и загубата на работоспособност. Съдът съобразява претърпените от ищцата болки и страдания при злополуката, наложилите се хирургични интервенции, оздравителния период и проведените в него рехабилитационни процедури, останалия непълен юмручен захват на лява ръка, неприятните изживявания във връзка с неспособността да се справя с ежедневните дейности, така както е правела това в миналото, пониженото самочувствие в резултат на загрозяващия вид на ръката, възрастта на ищцата. От друга страна следва да се вземат предвид ангажирането на ищцата година след трудовата злополука в работен процес в ответното дружество, макар на друга длъжност, като не се установява намаленият захват на ръката й да й е пречел да изпълнява трудовите функции до 13 февруари 2014 г., когато е било прекратено трудовото й правоотношение, както и намаляването интензитета на много силните болки още в деня на злополуката при извършване на операция за наместване на пръстите, в който момент също е прекратен и преживеният силен страх от загубване на трите пръста, а и е установено, че отрицателните преживявания не са довели до психическо или нервно разстройство, което по трайност и интензитет да сочи на извод за причинени вреди в по-голям размер.
С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационно ожалване, определеното като справедливо обезщетение в размер на 11000 лева следва да бъде намалено с плащането по застраховка „Трудова злополука“ в размер на 2346,12 лева, което е доказано от ответника. Едва пред въззивния съд ищцата твърди, че при направено възражение от страна на работодателя за намаляване на дължимото обезщетение с изплатено обезщетение по съответната застраховка, е било в тежест на работодателя да установи основанието на плащането и характеристиката му на погасяващо част от претенцията за неимуществени вреди. Извън обстоятелството, че оспорването е сторено след сроковете за това (със становище по отговора на исковата молба, т. ІІ.3, се иска едиствено неприемане като недопустимо на удостоверение за изплащане на обезщетение, защото то бил обезщетение за репарация на имуществени вреди, а предмет на делото била претенция за неимуществени вреди), то е и неоснователно. Макар да е вярно, че правопогасяващото възражение като защитен способ на ответника по иска има за предпоставка осъществяването на юридически факт, с който правната норма свързва погасяването на претендираното от ищеца субективно право, и този факт следва да бъде доказан от ответника, от представените по делото писмо от застрахователя и документ от онлайн-интернет банкиране (стр. 101 и 102 от първоинстанционното дело), при липса на оспорване на представения частен свидетелстващ документ, изходящ от застрахователя, е установено наличието на извършено плащане в полза на правоимащото лице (в този смисъл решение № 725 по гр.д. № 403/2010 г., ІІІ г.о., ВКС). Ако правоимащият твърди, че плащането има компенсационен ефект спрямо друго вземане, съществуващо между страните, това следва да бъде заявено чрез оспорване на подадения от ответника отговор на исковата молба или респ. на съответното процесуално действие, с което възражението на ответника е било заявено, и е в тежест на ищеца да бъде установено, след като от него той черпи права.
При този изход на спора на ответника по касация – [фирма], [населено място], представляван от адв. Г. А. и адв. А. Т. следва да бъдат присъдени разноските, сторени в настоящото производство според изготвен и представен списък в открито съдебно заседание на 19 септември 2016 г. К. съд намира възражението на процесуалния представител на касатора И. Р. за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева за основателно, тъй като сложността и обема на процесуалните действия на страната по защита на нейните интереси в производството не обуславят размер на адвокатско възнаграждение по-голям, от определения чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения минимум от 855,38 лева.
Подадена е и частна жалба от [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез адв. Г. А. и адв. А. Т., против определение № 695 от 14 септември 2015 г., постановено по в.гр.д. № 275/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Перник, с което е допълнено постановено по същото дело решение в частта за разноските, и ищцата И. Й. Р. е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 375,38 лева, представляваща направените от дружеството разноски за адвокатско възнаграждение по договор от 5 март 2015 г. за изготвяне на отговор на въззивна жалба, като за горницата над 375,38 лева до пълния претендиран размер от 1200 лева за адвокатско възнаграждение молбата на дружеството е отхвърлена като неоснователна. Този резултат е постигнат по съображения, че претендираното от дружеството – работодател адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед сложността на защитата по въззивната жалба на Р. и проведено едно съдебно заседание без събиране на нови доказателства извън тези, които вече са били събрани от районния съд в гр. Радомир, и от дължимата сума от 855,38 лева (предвид защитения интерес) е приспадната сумата от 480 лева направени разноски от Р. по защитата срещу жалбата на дружеството.
В частната жалба се изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че сумата от 1200 лева за адвокатско възнаграждение по договор от 5 март 2015 г. се явява прекомерно завишена с оглед сложността на защитата по въззивната жалба на Р.. Твърди се, че правната и фактическа сложност на делото обуславят по-високо възнаграждение. Посочват се големият обем релевантни факти, изложени във въззивната жалба на ищцата, състоящ се от осем групи обстоятелства, на всяка от които съответства голям обем доказателства за тяхното установяване и които са обсъдени подробно в отговора на въззивната жалба.
Частната жалба е неоснователна. Въззивният съд правилно е съобразил, че производството пред него е протекло в едно съдебно заседание, без събирането на нови доказателства или повтарянето на съдопроизводствени действия, порочно извършени от първоинстанционния съд. Аргументите, които жалбоподателят черпи от сложността на отговора на въззивната жалба и обема на аргументацията, нужна за осъществяването на надлежна защита по делото, не могат да обосноват по-висок размер на адвокатско възнаграждение, предвид избора на частния жалбоподател да коментира изводите на съда само в светлината на предпоставките за присъждане на справедливо обезщетение съобразно постановките на ППВС № 4/1968 г. С оглед изложеното частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното въззивно определение – потвърдено.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 233 от 26 юни 2015 г., постановено по в.гр.д. № 275/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Перник.
ОСЪЖДА И. Й. Р., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], ет. , ап., да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 855,38 лева разноски за производството пред ВКС.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 695 от 14 септември 2015 г., постановено по в.гр.д. № 275/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Перник.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |