4 Р Е Ш Е Н И Е № 434 гр. София, 14 януари 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на десети декември, две хиляди и петнадесетата година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Цветинка Пашкунова ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев Мая Цонева при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора Пенка Маринова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №1522 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия Н. И. В. срещу решение №294 от 12.10.2015 г., постановено по ВНОХД №583/2015 г., по описа на Апелативен съд- гр. София, с която е потвърдена изцяло присъда, постановена на 20.04.2015 г. по НОХД №43/2015 г. по описа на Окръжен съд- гр. Благоевград, с което подсъдимият В. е признат за виновен в това, че на 02.11.2014 г., около 20 часа в [населено място], на [улица]е отнел чужди движими вещи на обща стойност 415 лева от владението на В. Д. Д., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила и грабежа представлява опасен рецидив, като на основание чл.199, ал.1, т.4, във вр. с чл.198, ал.1 НК и чл.54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години, което следва да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим в затвор. В касационната жалба се сочат касационните основания по чл.348 ал.1, т.2 и т.3 НПК. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуални правила като не е допуснал до разпит свидетеля Я. и е лишил подсъдимия от възможността да бъдат ползвани като доказателство показанията му. Като такова нарушение се сочи и това, че въззивният съд е кредитирал протокола за разпознаване, като поддържа, че при извършването на това действие по разследването са допуснати нарушения, свързани със съпоставените, наред с подсъдимия лица. С касационната жалба са отправени оплаквания и за нанесен на подсъдимия побой от полицейски служители, както и се моли да бъде отбелязано обстоятелството, че до разпита на пострадалата предмета на престъплението не е бил открит. В жалбата се поддържа, че отмереното на В. наказание е явно несправедливо, но не се сочат конкретни доводи, относими към това касационно основание. Прави се искане, след като бъде допуснат до разпит и изслушан свидетеля Я., да бъде постановена изцяло оправдателна присъда. В хода на касационното производство защитникът поддържа жалбата, като възпроизвежда отразените в нея оплаквания. Представителят на държавното обвинение дава становище касационната жалба да бъде оставена без уважение. Поддържа, че правилно въззивният съд не е уважил искането за преразпит на свидетеля Я., като подробно и вярно е посочил причините да не уважи това искане. Прокурорът поддържа, че правилно е кредитиран протокола за разпознаване, с който пострадалата е разпознала подсъдимия като извършител на престъплението, като твърди, че при извършване на това действие по разследването не са допуснати нарушения на процесуални правила. По отношение на размера на наложеното на В. наказание твърди, че същото е правилно определено и е справедливо. Подсъдимият В. моли да бъде отменено наказанието му. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон: Касационният съд прие, че предходните съдебни състави са обсъдили задълбочено и вярно доказателствените материали, събрани в хода на производството и въз основа на тях правилно са установили фактите, имащи значение за правилното решаване на делото. Категорично не може да бъде възприето оплакването, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуални правила, като не е допуснал до повторен разпит свидетеля Я.. Този свидетел е бил разпитан в хода на първоинстанционното производство и е депозирал показания, които са обсъдени. В показанията си той не дава информация да е бил съпричастен с извършването на престъплението или да знае кой е негов автор. Правилно въззивният съд е приел, че разпита на Я. не би допринесъл за изясняване на делото и не може да послужи за установяване на факти, различни от установените. Касационната инстанция е имала повод в множество свои решения да посочи, че въззивният съд (като последна инстанция по фактите) има задължение да ги установи, като събере всички възможни, допустими и релевантни към изхода на делото доказателства. Това задължение следва да бъде изпълнено само и единствено когато фактите по делото не са установени или не са изяснени в достатъчна степен. В случаите когато фактите са изяснени от първостепенния съд (както е в това производство) за въззивния съдебен състав не съществува задължение да събира нови доказателства или извършва проверка на вече събрани такива, като преценката за това принадлежи единствено и само на съответния решаващ съдебен състав. В този смисъл са решения по НД 26/2011 г. І НО, НД 66/99 г. ІІ НО, НД 522/99 г. ІІ НО, НД1504/2011 ІІ НО и други. Касационният съд не възприе и оплакването, че неправилно въззивният съд е ценил протокола за разпознаване на лице, с което пострадалата Д. е разпознала като извършител на престъплението подсъдимия В.. При прегледа на обсъждания протокол се установява, че той съдържа всички необходими реквизити и при извършване на действието по разследване е спазен императивния ред, установен в разпоредбата на чл.171 НПК. Правилно въззивната инстанция е преценила, че погрешното отразяване на ЕГН на част от предоставените за разпознаване лица не може да бъде формално основание изготвения протокол да не бъде кредитиран, респективно доказателствената му стойност да не бъде ценена. Не може да бъде възприето и оплакването, че в непосредствено преди и по време на извършване на разпознаването са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, като в началото на действието подсъдимият е бил сам в помещението, а впоследствие са били вкарани три лица, които видимо се различават от него. От показанията на свидетелите К. и Т., а и от тези на пострадалата Д., се установява, че последната по несъмнен и категоричен начин е разпознала подсъдимия В. и безусловно го е посочила като извършител на престъплението. Няма доказателства тя да е изпитала колебание или несигурност, като първите двама свидетели са дали показания, че непосредствено след като е възприела подсъдимия (заедно с три други лица) тя е изпитала изразила бурни емоции и е била сигурна, че той е извършител на посегателството срещу нея. Не на последно място трябва да бъде отразено и това, че при извършване на разпознаване на живо лице за разследващите органи не съществува задължение да предоставят напълно идентични, а единствено сходни лица, тъй като първото нито се изисква от закона, нито е обективно възможно на практика. В заключение следва да бъде посочено и това, че по делото не съществуват доказателства (извън обясненията на подсъдимия), които да опровергават показанията на посочените по- горе свидетели и да разколебават обвинителната теза по отношение на авторството на инкриминираното деяние. Предвид изложеното, касационната инстанция прецени, че в хода на воденото наказателно производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК и атакувания съдебен акт не следва да бъде отменен на това основание. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: Касационната инстанция прецени, че в касационната жалба не са отразени никакви доводи, подкрепящи оплакването, свързано с касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК. Доколкото съдържанието на жалбата по отношение на това основание не съответства на изискванията на чл.351 НПК и за касационната инстанция не е в сила служебното начало, съдът не намира за необходимо да отговаря изчерпателно защо не приема отмереното наказание за явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК. Единствено следва да се посочи това, че не са налице основания за допълнително намаляване на наказанието, наложено на подсъдимия (определено при приложение на разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 НК), тъй като определянето на по- леко наказание би било несъответно на обществената опасност на В. и тази на извършеното престъпление, както и не би гарантирало постигане на целите на чл.36 НК. Ето защо касационната инстанция прие, че наложеното наказание е законосъобразно определено, съответно на извършеното престъпление и същото не следва да бъде редуцирано. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №294 от 12.10.2015 г., постановено по ВНОХД №583/2015 г., по описа на Апелативен съд- гр. София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.