5 Р Е Ш Е Н И Е № 232 София, 29 юни 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание, проведено на 11 април, двехиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Даниела Околийска в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова изслуша докладваното от съдията П. Петков наказателно дело № 1334 / 2011 година Касационното производство е образувано по депозиран протест от прокурор при Апелативна прокуратура – Велико Търново, против решение № 25 от 27. 01. 2011 год., постановено по ВНОХД № 381 / 2010 год. по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново, с което е била частично отменена присъда № 48 от 06. 10. 2010 год. постановена по НОХД № 500 / 2010 год. по описа на Окръжен съд – гр. Русе, в частта й в която е било постановено възлагане на възпитателна работа с подс. Г. Й. Г. и Л. Н. Ш. на служители при ОД на МВР – гр. Русе и потвърдена в останалата си част. В касационният протест по същество се релевират доводи за наличие на касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като се прави искане атакуваното решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Против решението на Апелативен съд – Велико Търново е депозирана и касационна жалба от подс. Л. Н. Ш. в която се релевират доводи за наличие на касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1, като са прави искане от касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 3 във вр. с ал. 2, т. 2 от НПК. Подсъдимият Г. Й. Г. не се явява и не се представлява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Частният обвинител С. М. Л. не се явява и не се представлява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Като съобрази депозираните протест и жалба, доводите на страните и след проверка на делото, Върховният касационен съд, I-во наказателно отделение, достигна до следните изводи: С присъда № 48 от 06. 10. 2010 год. постановена по НОХД № 500 / 2010 год., състав на Окръжен съд – гр. Русе, е признал подс. Г. Й. Г. за виновен в извършване на престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК, като при условията на чл. 58а във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, му е наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от две години и шест месеца, изпълнението на което е било отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от четири години и шест месеца и е била възложена възпитателната работа с подс. Г. на служители на ОД на МВР - гр. Русе по местоживеене. Със същата присъда и подсъдимият Л. Н. Ш. и бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр.с чл. 20, ал. 2 във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК, като при условията на чл. 58а, във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от две години, изпълнението на което е било отложено съобразно чл. 66, ал. 1 от НК, с изпитателен срок от четири години и е била възложена възпитателната работа с подс. Г. на служители на ОД на МВР - гр. Русе по местоживеене. Присъдата е била протестирана от прокурор при Районна прокуратура – гр. Русе, командирован в Окръжна прокуратура – гр. Русе касателно размера и начина на изтърпяване на наложените на подсъдимите наказанияи и обжалвана от подс. Г. и подс. Ш. с искане за постановяване на оправдателна присъда, алтернативно приложение на закон за по – леко наказуемо престъпление – чл. 142а, ал. 1 от НК. С решение № 25 от 27. 01. 2011 год., постановено по ВНОХД № 381 / 2010 год. по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново, горепосочената присъда е била отменена в частта в която е било постановено възлагане на възпитателна работа с подс. Г. Й. Г. и Л. Н. Ш. на служители при ОД на МВР гр. Русе по местоживеене, като е била потвърдена изцяло в останалите си части. Касационната инстанция намира, релевираните както в касационния протест, така и в касационната жалба на подс. Ш. доводи, за неоснователни, поради отсъствие на допуснати от инстанциите по същество, в частност от въззивната инстанция, касационни нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, в претендираното им съдържание, вложено в касационните протест и жалба. Това е така поради следните съображения: Съдебното производство по НОХД № 500 / 2010 год. по описа на Окръжен съд – гр. Русе, е било разгледано по реда на глава 27-ма от НПК, инициирано от подсъдимите и тяхната защита. Първоинстанционният съдебен състав е приел, че самопризнанията на подс. Г. и Ш. се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства и е постановил определение по смисъла на чл. 372, ал. 4 от НПК, като с постановената си присъда е признал подсъдимите за виновни в извършване на деянието за което им е било повдигнато обвинение, а именно, по чл. 142, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр.с чл. 20, ал. 2 във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК. Въззивната инстанция е приела за установена фактическа обстановка припокриваща се с тази установена от първоинстанционния окръжен съд. За разлика от първата инстанция, обаче е достигнала до други съждения досежно възможната правна квалификация на осъщественото от подс. Г. и Ш престъпно деяние. Правилно въззивната инстанция е приела, че всяко принудително отвеждане на пострадалия от мястото където се намира, е точно отвличане по смисъла на НК, а то винаги съдържа и лишаване от свобода, защото лишава от възможността пострадалия сам да избира своето местопребиваване. При тези съображения и при констатацията, че принудителното отвеждане на пострадалия, тоест, отвличането е с цел да бъде бит и малтретиран (което се е и случило), за да върне или заплати стойност на определена вещ и пр., правилно е заключил, че дори и да е спорна правната квалификация по чл. 142 от НК, то деятелността на подсъдимите не може да бъде квалифицирана само по чл. 142а, ал.1 от НК, каквото е било искането на защитата. Това е така, защото би останала ненаказана упражнената принуда при лишаването от свобода, респективно принудата пострадалият да претърпи отвеждането му на посоченото място, деятелността, насочена към собствеността и прочие. Тоест, най – малко са спестени, посочените и от въззивния съд правни квалификации, а прецизирането на последните, в никакъв случай не е в полза на обвинените лица. Неоснователността на поддържаното и сега искане, деятелността на подс. Ш. да бъде квалифицирана по чл. 142а, ал.1 от НК, се разкрива и в друг аспект. Признатите от подсъдимите факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, недвусмислено установяват, че реално извършеното покриващо понятието „противоправно лишаване от свобода”, по същество би изпълвало квалифициращия признак по чл. 142а, ал. 4, пр. 1 и 2 от НК - по начин мъчителен и опасен за здравето на пострадалия – частния обвинител С. Л.. Тази законова разпоредба обаче, в относимата си редакция, в санкционната й част, е изцяло съизмерима към тази, за която подсъдимите неправилно са били осъдени. Както дотук бе посочено, деянието извършено от подсъдимите не може и не следва да бъде квалифицирано като престъпление по смисъла на чл. 142а, ал. 1 от НК, поради и което доводите изложени в касационната жалбата на подс. Ш. се явяват изцяло неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Не е налице и претендираното от държавното обвинение касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Наложените на подс. Г. и Ш. наказания, макар и неперфектно, са определени при условията на чл. 58а във вр.с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като е приложен по – благоприятния за дейците наказателен закон. Доводите изложени в касационния протест по същество са били наведени и пред въззивната инстанция, която законосъобразно в изпълнение на задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК е изложила необходимите съждения защо намира първоинстанционния акт в протестираната му част за правилен и законосъобразен. Действително в настоящият случай не е налице несъответствие между наложените на подс. Г. и Ш. наказания и конкретно извършените от тях престъпления. Законосъобразно инстанциите по същество са достигнали до извода, че освен наличие на формалните предпоставки за приложението на института на условното осъждане, с оглед по - пълното постигане целите на специалната превенция, не е необходимо и наложително подсъдимите да бъдат изолирани от обществото, т.е., да изтърпят ефективно наложените им наказания. Ето защо Върховният касационен съд, първо наказателно отделение приема, че определеното и наложено на подсъдимите наказание не се явява в колизия с критериите вложени в разпоредбата на чл. 348, ал. 5 от НПК. Поради всичко гореизложено и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, I-во наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 25 от 27. 01. 2011 год., постановено по ВНОХД № 381 / 2010 год. по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново, с което е била частично отменена присъда № 48 от 06. 10. 2010 год. постановена по НОХД № 500 / 2010 год. по описа на Окръжен съд – гр. Русе. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: