Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 163
гр. София, 20.04.2022 г.


Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5003/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Б. Р. срещу въззивно решение № 264 от 30.07.2021г., постановено по в. гр. д. № 939/2021 г. на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 260069 от 24.11.2020 г., поправено с решение № 260057 от 26.04.2021 г., постановени по гр. д. № 390/2020 г. на Айтоския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователен предявеният от касатора против Ю. С. С. и А. А. С. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за предаване владението върху площ от 68 кв. м от УПИ *, кв. 32, по плана на [населено място], [община], разположена между регулационната линия и съществуващата на място ограда между УПИ * и съседния УПИ * от кв.32 по плана на селото.
По делото е установено от фактическа страна, че с договор от 15.06.1987 г. на Б. Р. Р. е отстъпено правото да построи жилищна сграда в държавен парцел * от кв.32 по плана на [населено място], с площ от 500 кв. м. Въз основа на отстъпеното право на строеж и разрешение за строеж от 15.12.1988 г. същият е построил двуетажна жилищна сграда, правото на собственост върху която той и съпругата му са прехвърлили на ищеца в първоинстанционното производство Е. Б. Р. с договор за дарение от 21.11.2019 г. /нот.акт № 55/2019 г./, като дарителите са си запазили пожизнено правото на ползване върху имота. Ответниците се легитимират като собственици на жилищна сграда в съседния УПИ *, построена по силата на отъпено им от държавата право на строеж през 1984 г.. Същите ползват процесните 68 кв.м, които са част от УПИ * съгласно първия действащ регулационен план на селото от 1975 г.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след влизане в сила на § 42 ПЗРЗИДЗОС /1999г./ двата урегулирани поземлени имота са преминали в собственост на общината, а ищецът и ответниците са ползватели на незастроените части от двата имота в техните регулационни граници съгласно чл. 15, ал. 3 ЗС /отм./. Прието е също, че това акцесорно и следващо суперфицията право на ползване няма характеристиките на владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС и не може да се защитава като такова, поради което е направен решаващ извод за неоснователност на предявения иск. Посочено е, че искът за предаване ползването на спорната част от имота не е разгледан от първоинстанционния съд и въззъвният съд не би могъл да се произнесе по него, нито да инициира производство по чл. 250 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния въпрос: Може ли носителят на осъществено вещно право на строеж върху държавна (общинска) земя, учредено съгласно чл. 15, ал. 3 /отм./, да защити нарушеното си право като предяви ревандикационен иск по чл. 108 ЗС съгласно чл. 111, ал. 1 ЗС срещу всяко лице, което държи незастроената част от недвижимия му имот.
Ответниците по жалбата Ю. С. С. и А. А. С. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Във връзка с посочения въпрос касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с ТР № 4/20215 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че искът по чл.108 ЗС може да бъде предявен и срещу държателя на несобствената вещ и че съгласно чл. 111, ал.1 ЗС на виндикация подлежат не само вещите, но и другите ограничени вещни права, вкл. сервитутите, като и че съдебното решение по тези искове трябва да съдържа два диспозитива – един за принадлежността на правото на собственост, съответно за титулярството на ограниченото вещно право, и втори – за съществуването на притезанието за предаване на владението или на правомощието за упражняване на съответното ограничено вещно право. Счита, че е налице противоречие и с решение № 348 от 17.03.1992 г. по гр. д. № 1876/1991 г. на ВС, ІV г. о., и решение № 461 от 27.04.2012 г. по гр. д. № 1316/2010 г. на ВКС, І г. о., с които е прието, че правото на ползване върху терена на държавния парцел е акцесорно на отстъпеното право на строеж върху него и се простира в рамките на урегулирания парцел, като границите на последния определят пределите на ограниченото вещно право, чиято защита се търси с петиторния иск.
В случая въззивният съд не е взел друго становище по тези въпроси, а е приел, че страните по делото не са владелци по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС на незастроената част от терена, а са негови ползватели, поради което ищецът не може да претендира предаване на владението върху спорната част от имота, респ. че искът му за предаване на ползването върху нея не е разгледан от първоинстанционния съд. Освен това посочената практика на ВС и ВКС не се отнася до настоящата хипотеза, при която вещното право на ползване върху построената в държавния /сега общински/ поземлен имот жилищна сграда, която понастоящем е собственост на ищеца, принадлежи на трети лица, поради което противоречие с нея не е налице, нито касаторът сочи конкретно в какво се изразява то. Ето защо релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК липсва. Основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК не се релевират от касатора и също не са налице.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сумата 700 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение № 264 от 30.07.2021г., постановено по в. гр. д. № 939/2021 г. на Бургаския окръжен съд.
О с ъ ж д а Е. Б. Р. да заплати на Ю. С. С. и А. А. С. сумата 700 лв. /седемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: