Р Е Ш Е Н И Е
№ 35
гр. София, 12 май 2021 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети февруари, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА
ЧЛЕНОВЕ:АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурор Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдията Каракашева дело № 904/2020 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано по протест на прокурор от АП-София и жалби на подсъдимия Т. Ц. Т., подадена чрез защитника му адв.П. П. и на частните обвинители В. А. Б. и Д. И. А., подадена чрез повереника им –адв.С. Ч. срещу решение № 10271/30.07.2020г. на Апелативен съд – София, постановено по в.н.о.х.д. № 100/2020 година.
С протеста е изразено несъгласие с частта от присъдата,с която подсъдимият П. е признат за невиновен и оправдан по възведеното му обвинение, като е заявено наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК.Процесуалноправната незаконосъобразност на оспорената част от присъдата е аргументирана с допуснати нарушения по чл.13 и чл.14 от НПК, довели до опорочаване на вътрешното убеждение на въззивния съд.Поддържа се непълноценен и избирателен доказателствен анализ, при който са игнорирани част от доказателствените материали. Материалноправната незаконосъобразност е аргументирана с неправилното приложение на чл.15 от НК.Отправеното искане е за отмяна на въззивният съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
С жалбата на частните обвинители В. А. Б. и Д. И. А., подадена чрез повереника им –адв.С. Ч., е изразено несъгласие с частта от присъдата, с която подсъдимият Т. е оправдан за това, да е управлявал л.а. /марка/ със скорост над 103 км/ч, както и с тази, в която подсъдимият П. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение.Изложените подробни съображения се съотнасят към касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК.Наложеното на подсъдимия Т. наказание е определено като занижено и в този смисъл като явно несправедливо, което ангажира касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.Отправеното искане е идентично с това на държавното обвинение.
С депозираната от защитника на подсъдимия Т., адв.П. жалба са ангажирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК.Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения е аргументирано с нарушения на разпоредбите на чл.282, чл.283 и чл.284 от НПК.Изготвените по делото експертизи не са прочетени преди приобщаването им.Същото нарушение е допуснато и при приобщаване на писмените доказателства по делото.Веществените доказателства не са предявени на страните.В мотивите към обжалваната част от присъдата не е извършен пълен и всестранен анализ на доказателствата по делото.Аналитичната дейност на въззивния съд е схематична, неубедителна и повърхността и в този смисъл несъответна на указаното в чл.105, ал.2 от НПК.Налице е противоречие между диспозитив и мотиви, изразяващо се в разминаване в словното и цифрово посочване на текста на чл.21, ал.2 от ЗДвП.Материалният закон е приложен неправилно, тъй като доказателствата по делото обосновават приложение на чл.343а, ал.1, б.“г“ от НК.Явната несправедливост на наложеното наказание е защитена с това, че извън вниманието на въззивния съд са останали обстоятелства, които допълнително смекчават отговорността на подсъдимия.Основното искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.Алтернативните претенции са за преквалифициране на инкриминираната престъпна деятелност по привилегирования състав на чл.343а, ал.1, б.“г“ от НК или за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода, който следва да бъде определен на три години, като намери приложение чл.66, ал.1 от НК и изпълнението на така наложеното наказание бъде отложено за максималния срок от пет години.
На съдебно заседание пред ВКС, представителят на ВКП не поддържа протеста.Счита, че не са налични касационните основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК.Определя като неоснователна жалбата на подсъдимия Т..Пледира за потвърждаване на въззивното решение.
Повереникът на частните обвинители Б. и А., адв.С. поддържа подадената жалба с изложените в нея оплаквания и искания.Оспорва жалбата на подсъдимия Т..Въвежда доводи, според които въззивният съд е изложил противоречиви фактически и правни изводи, приемайки, от една страна, че скоростта, с която се е движел подсъдимия Т. е била от порядъка на 131 км/ч, а от друга-оправдавайки го, за това, да е управлявал автомобила със скорост над 103 км/ч.Явната несправедливост на наложеното на подсъдимия Т. наказание аргументира с високата степен на обществена опасност на деянието и тежестта на същото, като в тази насока се позовава на приетото в решение №60/16.06.2020г. по н.д. №133/2020г., ВКС, ІІІ НО.
Защитникът на подсъдимия Т., адв.М., на съдебно заседание поддържа подадената жалба с изложените в нея съображения и отправени искания.Акцентира върху поведението на подсъдимия П., което е в нарушение на правилото за движение по пътищата, установено в чл.37, ал.1 от ЗДвП.В тази насока се солидаризира със съображенията, изложени в особеното мнение на член на въззивния съдебен състав, според което, подсъдимият П. е следвало да бъде признат за виновен по възведеното му обвинение.Ако се сподели тезата за съпричиняване на съставомерния резултат, това би рефлектирало и върху индивидуализацията на наказанието на подсъдимия Т., в посока намаляване на същото.В аспекта на заявения довод, ангажиращ касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК акцентира върху оказаната помощ от страна на подсъдимия Т. на пострадалите Д. А. и В. А., както и върху това, че пострадалият В. Д. не е изпълнил законовото си задължение на пасажер в автомобила да бъде с поставен предпазен колан.Същевременно, подсъдимият П. не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл.137д от ЗДвП, като водач на пътно превозно средство, да укаже на пасажерите в управляваният от него автомобил да поставят предпазните си колани.Последното обстоятелство, в съчетание с предходно посочените, а също и с факта, че на подсъдимия Т. е вменено само едно нарушение на правилата за движение по пътищата, следва да доведе до смекчаване обема на наказателна репресия, упражнен по отношение на Т..
В своя лична защита подсъдимият Т. поддържа изложеното от защитника си.
Защитникът на подсъдимия П., адв.Б. е подал писмено възражение, съгласно възможността, указана в чл.351, ал.4 от НПК, в което оспорва протеста и жалбата на частното обвинение.Счита, че АС-София е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила.
Подсъдимият П., в своя лична защита, поддържа изложеното от защитника си.
В правото си на реплика адв.С. сочи, че формата на вината на подс.Т. е самонадеяност.Относно подсъдимия П. сочи, че ако, след като е преминал едната пътна лента, е завъртял главата си надясно, под ъгъл от 28градуса, е щял да възприеме приближаването по пътното платно на автомобила, управляван от подс.Т. и да пропусне същия.
В правото си на дуплика, адв.Б. заявява, че когато подсъдимият П. е предприел маневрата завой наляво, управляваният от подсъдимия Т. автомобил не е бил в полезрението му, което е безспорно установено по делото.ЗДвП и по-конкретно чл.37 от същия не съдържа изискване за водача, предприел коментираната маневра да следи и пътния участък, находящ се в полезрението му под посочения ъгъл от 28 градуса, още повече, че при този ъгъл няма визуализация на страничните огледала.
В правото си на последна дума подсъдимият Т. моли за справедливо наказание.
В правото си на последна дума подсъдимия П. моли да бъде оправдан.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, намира протеста и жалбите за подадени в законоустановения срок, от страни, имащи право на протест/жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК на касационна проверка, поради което са допустими.Разгледани по същество - същите са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
С присъда №22 от 25.09.2019г. по н.о.х.д.№257/2018г., ОС Враца е признал подсъдимия Т. Ц. Т. за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“, пр.1, вр. ал.1, б.“в“ от НК, за това, че на 28.07.2017г., около 21,55ч. в [населено място], при управление на МПС, движейки се по [улица], посока изхода на [населено място] към [населено място], на кръстовището между [улица]с [улица], със собственият си лек автомобил /марка/, модел /модел/ с рег.№ /рег. №/, в нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП със скорост от 131,62км/ч /при ограничение от 40км/ч/, с предна челна част на автомобила ударил в дясната странична част, в областта на предна и задна врата, извършващия маневра „Завой наляво“ за навлизане по [улица]лек автомобил, марка „марка“, модел /модел/, с рег.№ /рег. №/, собственост и управляван от И. Р. П. от [населено място], и от това по непредпазливост, причинил смъртта на В. П. Д. и две средни телесни повреди на лицата Д. И. А. и В. Р. А., като при условията на чл.54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от шест години, което да изтърпи при първоначален ОБЩ режим.
На основание чл.343г във вр. с чл.37, ал.3, т.7 от НК наложил на подсъдимия Т. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от осем години, считано от момента на отнемане на свидетелството за правоуправление.
Разпоредил се с веществените доказателства по делото и възложил разноските по последното /в т.ч. и направените от частните обвинители такива за адвокатско възнаграждение/ в тежест на подсъдимия Т..
Със същата присъда признал подсъдимия И. Р. П. за невиновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“, пр.1, вр. ал.1, б.“в“ от НК, за това, че на същите дата и място, при управление на МПС лек автомобил „марка“, модел /модел/, с рег.№ /рег. №/, при извършване на маневра „Завой наляво“, да е нарушил чл.37, ал.1 от ЗДвП и да не е пропуснал насрещно движещият се лек автомобил /марка/, модел /модел/ с рег.№ /рег. №/, собственост и управляван от Т. Ц. Т., в резултат на което да е причинил по непредпазливост смъртта на В. П. Д. и две средни телесни повреди на лицата Д. И. А. и В. Р. А., като на основание чл.304 от НПК го оправдал по възведеното му обвинение.
По протест на прокурор от ВОП и жалба на частното обвинение, с които е изразено несъгласие с оправдателната част на присъдата и по жалба на защитника на подсъдимия Т., с която е изразено несъгласие с осъдителната част на същата, било образувано в.н.о.х.д. № 100/20г. по описа на Апелативен съд-София, приключило с въззивното решение – предмет на настоящия касационен контрол, с което първоинстанционната присъда била потвърдена, с изключение на частта, в която подсъдимият Т. е признат за виновен, че е управлявал посоченият по-горе лек автомобил със скорост над тази от 103км/ч.Въведените от жалбоподателите пред въззивния съд доводи, а така също и отправените искания, са идентични с изложените в касационните протест и жалби, инициирали настоящото производство.
На първо място, доколкото с протеста и с жалбите, подадени и от частното обвинение и от подсъдимия се оспорва доказателствената дейност на въззивният съд, което разкрива оплакване за допуснато нарушение по чл.348,ал.1,т.2 от НПК, именно то изисква приоритетност на разглеждането му, защото от неговата основателност зависи дали ще бъдат поставени на обсъждане аргументите на касаторите за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното на подс.Т. наказание.Наред с това , поддържаното основно искане в жалбата на подсъдимия Т. – за преквалифициране на деянието на този подсъдим по привилегирования състав, визиран в чл.343а, ал.1, б.“г“ от НК, може да бъде разгледано само при правилно изяснени фактически положения, а именно те са предмет на недоволство, доколкото се претендира, че част от тях са установени въз основа на неправилно кредитиране на доказателствените източници; при игнориране на последните или при недостатъчно съобразяване с тях.
С тези уточнения е ясно, че касационният състав дължи произнасяне първо по заявените процесуални недостатъци в доказателствената дейност на контролираният съд, като възможната касационна намеса, съгласно посочения обхват по чл.347,ал.1 от НПК е ограничена в рамките, очертани от подкрепящите данни, с които оплакванията са аргументирани.
І.1.По протеста и жалбата на частното обвинение, с които се оспорва аналитичната дейност на въззивния съд, поставена в основата на извода за оправдаване на подсъдимия П.:
Конкретното оплакване по този пункт, въведено в протеста и в жалбата на частното обвинение ,е аргументирано с игнориране на констатациите, обективирани в т.2 и т.4 на тройната автотехническа експертиза, назначена и изготвена в хода на първоинстанционното съдебно следствие.
Оплакването е неоснователно.Частта от тройната съдебно-автотехническа експертиза, с която държавното и частното обвинение аргументират оплакванията си е съобразена от въззивния съд, който на стр.20-22 от мотивите към решението е направил подробен анализ на доказателствата, относими към поведението на подсъдимия П. като водач на л.а. „марка“ в контекста на вменената му съпричинителска дейност с водача на л.а.“марка“-подс.Т..Следва да се подчертае, че въззивният съд е направил всестранен и задълбочен анализ на всички доказателствени източници, като е обосновал фактическите си изводи въз основа на обективна оценка на всеки един от тях. Внимателният прочит на въззивния съдебен акт и на материалите по делото не дава основание да бъде отправен упрек към аналитичната дейност на контролираната инстанция, поставена в основата на изводите за оправдаване на подс.П..При извършената проверка на оправдателната част от присъдата, апелативният съд е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване.Събраните по делото гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения, включително и частта от тройната АТЕ, изготвена в хода на първоинстанционното съдебно следствие, на която е поставен акцент в касационния протест, са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, като са ценени съобразно действителния им смисъл и съдържание, при спазване на правилата на формалната логика.
Всъщност, с така въведено оплакване, което е и единственото конкретно релевирано, държавното и частното обвинение на практика претендират ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия процесуалният закон не е предоставил на касационната инстанция. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. В касационното производство ВКС осъществява контрол, който се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. Последователно и категорично в актовете си ВКС подчертава, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка.
В съответствие с тези принципни постановки, ВКС обсъди възраженията на държавното и частното обвинение единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите.
В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият П. не е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от въззивния съд фактически положения са резултат на задълбочен анализ на обективно наличната по делото доказателствена съвкупност и напълно се подкрепят от нея.
Несподелимо е и оплакването на частното обвинение за противоречие между обстоятелствената и диспозитивната част на въззивния съдебен акт, аргументирано с това, че е налице разминаване относно параметрите на скоростта на движение на подс.Т..Частичното оправдаване на този подсъдим, за това да е управлявал л.а.“марка“ със скорост над тази от 103км/ч е съобразено с поставените в обвинителния акт рамки и в този смисъл с фактите, по които подсъдимото лице се е защитавало.Същевременно, в хода на съдебното дирене е установено, че скоростта на движение е била от порядъка на 132км/ч, като въззивният съд не е имал основание да пренебрегне надлежно събраните и проверени доказателства относно действителната скорост на движение.Липсата на инициатива за изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК от страна на държавното обвинение обаче, правилно е съобразена от контролирания съд като непозволяваща осъждането на подс.Т. за това да е управлявал л.а. със скорост от 132км/ч.
2.По жалбата на подсъдимия Т.:
Въведените в същата оплаквания за порок в аналитичната дейност на проверявания съд в частта от присъда, в която са утвърдени фактическите и правни изводи на първостепенния съд, поставени в основата на осъждането на подс.Т. също са неоснователни.И в тази част от проверявания съдебен акт доказателствените материали са оценени в съответствие с принципните постановки, установени в чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК.Бланкетно заявените възражения за схематична, неубедителна и повърхностна аналитична дейност на проверявания съд в осъдителната част на присъдата не намират опора в доказателствата по делото.Несподелени са и доводите, според които оценъчната дейност на въззивния съд е сведена единствено и само до преразказ и изброяване на доказателствените материали.Прочитът на проверяваният съдебен акт сочи, че въззивната инстанция, възприемайки изцяло фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда, и споделяйки доказателствената оценка на окръжния съд, е изложила и собствени съображения относно годността и достоверността на доказателствата и доказателствените средства.Изложени са убедителни съображения за причините поради които доказателствата, поставени в основата на осъдителните изводи са ценени с доверие.Ясно са посочени релевантните за отговорността на подс.Т. обстоятелства, както и въз основа на кои доказателствени източници са приети за установени.Отправените защитни възражения са намерили аргументиран и изчерпателен отговор, като нито едно от тях не е останало извън вниманието на въззивния съд.Това определя като неоснователен и наведения довод за допуснато от решаващия съд отклонение от стандарта, визиран в чл.339, ал.2 от НПК.
Неоснователни са и защитните доводи за допуснати нарушения по смисъла на чл.282, чл.283 и чл.284 от НПК.Следва да се отбележи, че упреците в коментираната насока касаят дейността на първоинстанционния съд, която е извън обхвата на касационната проверка.Защитникът е следвало да ги постави на вниманието на въззивния съд, който също е инстанция по фактите, и който разполага с правомощието да извърши оспорените процесуални действия, в случай, че някое от тях не е било извършено по предвидения процедурен ред.По същественото обаче е друго – както липсата на прочит на изготвените съдебни експертизи преди приобщаването им по реда на чл.282 от НПК , така и липсата на посочване в съдебния протокол на всички писмени доказателства по делото, сами по себе си, не нарушават, нито пък ограничават правото на защита на подсъдимия Т..От решаващо значение е, че последният, както и защитникът му са имали пълен достъп до всички материали по делото,в т.ч. и писмените доказателства, приобщени по реда на чл.283 от НПК.Що се отнася до защитното възражение, според което изготвените експертизи не са прочетени преди приемането им, то видно от обективираното в съдебните протоколи, по нито една от тях защитата или подсъдимия не са направили изрично искане за прочитането им в цялост, а освен това, при приемането на всяка една от изготвените експертизи е било осигурено правото на подсъдимия и на неговия защитник да участват пълноценно в проведените разпити на експертите при защита на изготвените от тях експертни заключения.Неоснователна е и отправената критика, аргументирана с това, че двата автомобила не са били предявени на страните в съдебното производство по реда на чл. 284 от НПК.По повод на това оплакване следва да се отбележи, че касаторът не е изложил конкретни съображения за причините, от които да стане ясно по какъв начин формалното нарушаване на разпоредбата на чл.284 от НПК е рефлектирало върху правата на подсъдимото лице, респ. върху тези на неговия защитник.Това лишава касационната инстанция от възможността да даде конкретен отговор на така отправеното възражение.Същевременно, макар и действително да е допуснато заявеното опущение, то не съставлява нарушение на процесуалните правила от категорията на съществените, имащо за последица отмяна на проверявания съдебен акт на това основание.Това е така, защото състоянието на процесните автомобили непосредствено след инкриминираното ПТП е обективирано в изготвените по делото протокол за оглед на местопроизшествие /л.7, т.1 от ДП/ и приложения към него фотоалбум /л.16, т.1 от ДП/, които доказателства са съобразени от експертите, дали заключение по основната и допълнителните АТЕ.Нито една от страните, в т.ч. и подсъдимият, респ. неговият защитник не са отправили възражения пред инстанционните съдилища във връзка със състоянието на участващите в ПТП автомобили.С оглед на това допуснатото нарушение на процедурния ред за предявяване на веществените доказателства не се е отразило на правилността на съдебния акт, тъй като не е довело до съществено засягане на правата на подсъдимия или тези на неговия защитник .Следва да се посочи още, че на предявяване по реда на чл.284 от НПК подлежат само намиращите се по делото веществени доказателства, но не и тези, които не са приложени поради наличие на някои от условията на чл. 110, ал.4 от НПК.В настоящия случай, поради размерите и спецификата на иззетите като веществени доказателства леки автомобили, същите са предадени с приемателно-предавателни протоколи /л.14 и л.15, т.1 от ДП/ за съхранение на служебен паркинг при ОД на МВР [населено място], находящ се в местността „име“.Очевидно поради тази причина, решаващият съдебен състав не е спазил процедурния ред по чл.284 от НПК, което не рефлектира върху правата на подсъдимия и неговия защитник в посока нарушаване или ограничаване на същите.
Неоснователно е и оплакването за противоречиво изразена воля от първоинстанционния съд, аргументирано с това, че е налице разминаване между словното и цифровото отразяване на правилото за движение по пътищата, вменено като нарушено на подс. Т..Във връзка с това оплакване, ВКС отново ще отбележи, че предмет на ревизия пред настоящата инстанция е съдебният акт на второстепенния съд, а не на първостепенния, чиято присъда се претендира да е противоречива. Следователно, законосъобразно би било да се атакува становището на АС-София по отношение на този сочен порок на присъдата на ВрОС.Оплакване в коментираната насока обаче пред въззивния съд не е направено.Същевременно последният ясно и недвусмислено е посочил както словно, така и цифрово правилото на ЗДвП, чието нарушаване от страна на подсъдимия Т. е в причинна връзка с конкретното ПТП със съставомерните последици.
Изложеното по-горе формира извод, че вътрешното убеждение на въззивния съд в частта от присъдата, в която са утвърдени фактическите и правни изводи на първия съд, поставени в основата на осъждането на подс.Т. е изградено въз основа на законосъобразно извършена аналитична дейност и при спазване правилата на формалната логика.Това определя като неоснователен защитния довод за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
ІІ.По оплакванията за неправилно приложение на закона:
1.Отправените в протеста и жалбата на частното обвинение критики са насочени към частта от присъдата, с която са утвърдени изводите на първостепенния съд относно това, че деянието на подс.П. е реализирано в хипотезата на чл.15 от НК.Касаторите настояват, че според експертните констатации, обективирани в тройна АТ експертиза, към момента на навлизане на л.а. „марка“ /с водач подсъдимия П./ в пътната лента, в която се е движел подс.Т. с управляваният от него л.а. "марка“, подс.П. е имал обективната възможност да възприеме насрещно движещия се по път с предимство л.а. „марка“, който съгласно задължението си, произтичащо от разпоредбата на чл.37, ал.1 от ЗДвП е следвало да пропусне.С други думи казано, подс.П., при реализиране на предприетата от него маневра „завой наляво“, е могъл своевременно да възприеме насрещно движещия се по път с предимство л.а. „марка“, управляван от подс.Т. като опасност за движението и да съобрази поведението си с него, т.е. –да пропусне преминаването му, след като да извърши желаната маневра.С така изразената позиция на практика се иска от ВКС да приеме фактически обстоятелства, които са различни от обективираните в мотивите към проверявания съдебен акт, с каквито правомощия касационния съд не разполага /по-горе се изложиха подробни съображения в тази насока/.Отделно от това, застъпената от касаторите теза не намира опора в доказателствата по делото.Инстанциите по същество са подходили изключително отговорно към изясняване на въпроса в кой момент и дали изобщо подс.П. при реализиране на желаната от него маневра, е могъл обективно да възприеме наличието на л.а.“марка“ в насрещната пътна лента като опасност за движението и да съобрази поведението си с него.Анализирано е подробно както поведението на подсъдимия П., така и това на подс.Т. на пътното платно в контекста на вменената им съпричинителска дейност.Прецизно е проследена и последователността на извършените от подс.П. маневри - престрояване в лявата пътна лента в района на Т-образното кръстовище за извършване на маневра „завой наляво“; спиране на стоп-линията с изчакване преминаването на пострадалия велосипедист А.;плавно ускоряване на движението при реализиране на целената маневра; навлизане в насрещната лента за движение, в която се е движел подс.Т. с управлявания от него л.а.“марка“, и в която е реализиран сблъсъка между двата автомобила.Също така прецизно, при съобразяване на основното и допълнителните експертни заключения на АТЕ е изследвана и възможността на подс.П. да избегне удара, като убедително е защитено заключението, че такава възможност не е била налице, тъй като управляваният от подс.Т. автомобил не е бил видим за подс.П., както към момента, в който последният е бил установен на стоп-линията на светофарната уредба на Т-образното кръстовище, изчаквайки преминаването на насрещно движещия се велосипедист /пострадалия А./, така и към момента, в който ускорявайки движението си, е пресякъл насрещната пътна лента /път с предимство/, по която се е движел подс.Т. с управлявания от него л.а. „марка“. Според приетите за установени вследствие на законосъобразно осъществена аналитична дейност фактически констатации, към момента на установяване на л.а.“марка“ на стоп-линията, л.а.“марка“ не е бил видим за водача на първия автомобил, както поради голямото разстояние между тях, така и поради спецификите на пътното платно –денивелация с наличие на низходящ и възходящ наклон.Л.а. „марка“ е станал видим за подс.П. когато е приближил на разстояние от 130-150 м. от мястото на удара, към който момент подс.П. е предприел плавно ускорително движение при започната от него маневра „завой наляво“.Именно това е и моментът, в който подс.П. е могъл да предприеме спиране, преди да навлезе в лентата за движение на л.а.“марка“ и по този начин да предотврати сблъсъка между двата автомобила.Към този последно коментиран момент обаче, подс. П. е могъл да възприеме само горната част от купето на л.а.“марка“ с намалена контрастност на светлинното платно от фаровете /т.е. не е имал конкретни възприятия за обект, скорост и посока/.Дори и тези неконкретни възприятия обаче, подс.П. е могъл да добие само при завъртане на главата под ъгъл от 28 градуса, при който ъгъл предметите се възприемат без ясни детайли, цвят и направление.При така изведените от въззивния съд фактически обстоятелства, изводът, според който не е налице несъобразяване от подс.П. със законово установеното му задължение по чл.37, ал.1 от ЗДвП се явява убедително и аргументирано защитен.
Поради това ВКС намира, че в случая подс.П. е бил поставен в невъзможност да предотврати ПТП и законосъобразно съдът е възприел да е налице хипотезата на чл.15 от НК, заради което го е оневинил за случилото се поради липса на допуснати от него нарушения на правила за движението, в пряка причинна връзка с ПТП и последвалата смърт на В. Д. и съставомерните телесни увреждания на Д. А. и В. А.. Приложен е бил законът, който е следвало да бъде приложен и не е налице касираното в протеста и жалбата на повереника на частните обвинители основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за отмяна на обжалваната въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд за противно разрешаване на казуса.
2.По жалбата на подсъдимия:
Изложеното по-горе разбиране на ВКС, според което разпоредбата на чл.15, ал.1 от НК е законосъобразно приложена, не позволява да бъдат уважени наведените защитни доводи, аргументирани с това, че вината на подс.Т. и подс. П. следва да бъде споделена.
На следващо място, не е налице нарушение на материалния закон, изводимо от отказа на въззивния съд да преквалифицира престъпната деятелност на подс.Т. в такава по привилегирования състав на чл. 343а, ал.1, б.“г“, вр. чл. 343, ал. 3, б. „б“, във вр. ал.4 от НК.На стр.155 от въззивното съдебно дело, въззивната инстанция е изложила съображенията си, поради които е счела, че коментирания по-леко наказуем състав не може да намери приложение в конкретния случай.ВКС изразява несъгласие само по отношение на застъпената от контролирания съд позиция, според която приложението на привилегированият състав не е допустимо в конкретния случай.Очевидно това разбиране на проверявания съд е основано на приетото с ППВС № 6/69г., според което, ако пострадалите са повече от едно лице, за да намери приложение намалената отговорност по чл.343а от НК, деецът следва да е оказал помощ на всички /видно от изложените на л.155 мотиви, подс.Т. не е могъл да окаже помощ на пострадалия Д., тъй като той е починал на място, след като вследствие на удара между двата автомобила е изпаднал от този, управляван от подс.П., прелетял е над мантинелата в дясно и е паднал върху стълбите на намиращия се в близост подлез /.Това разбиране обаче е изоставено още с ППВС № 1/83г.,и от тогава съдебната практика е константна по въпроса, че изискването помощта да е била необходима е изпълнено винаги, когато измежду пострадалите има жив човек.Макар, с оглед последно изложеното, съотнесено към конкретните обстоятелства по делото, приложението на искания от защитата привилегирован състав да се явява допустимо, отказът на инстанционните съдилища да преквалифицират престъпната дейност на подс.Т. в предложената от защитата посока е убедително и аргументирано защитен и в този смисъл, изцяло споделен от касационния съд.Оспорената от касатора съдебна позиция е резултат от законосъобразно проведена дейност по оценка и анализ на доказателствата, относими към поведението на подс.Т. непосредствено след инкриминираното деяние, което поведение не дава основание за приложение на претендирания от защитата по-леко наказуем състав.Според приетите за установени фактически констатации, след инцидента подс.Т. слязъл от управлявания от него автомобил, приближил се до автомобила на подс.П., след което се отдалечил до бордюра.Оказването на възможната за конкретния случай помощ – сигнализиране по спешния телефон на съответните служби и поместването на л.а. „марка“, за да се освободи тялото на притиснатия от колата и мантинелата св.А., както и товаренето на пострадалите лица в линейката е извършено от св.Л. и от други присъстващи на местопроизшествието лица.При така установените фактически положения материалният закон е приложен правилно при осъждането на подс.Т.. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл.343, ал.4 вр. ал.3, б.“б“, пр.1 вр. с ал.1, б.“в“ от НК, за което той е осъден. Доводите, изложени на л. 154-155 от мотивите на въззивното решение, като юридическа конструкция по отношение на обективните и субективните признаци на инкриминираното престъпление са законосъобразни и вярно са съотнесени към конкретните факти и обстоятелства, установени в разглеждания случай. Съдържанието на съдебния акт и в тази му част изцяло съответства на изискванията чл.339, ал.2 от НПК, тъй като включва ясни правни съображения по установените от съда факти. Законосъобразно съдът е вложил в основата на осъждането на подс.Т. нарушението на разпоредбата на чл.21, ал.2 от ЗДвП като изпълваща бланкетната норма на чл.343, ал.4 вр. ал.3, б.“б“, пр.1 вр. с ал.1, б.“в“ от НК.Безспорно е установено, че подсъдимият Т. е неглижирал предписанията, регламентирани със знак В-26 /ограничение на скоростта на движение до 40 км/ч/, като се е движел със скорост от 132км/ч.Безспорно установен е и фактът, че ако подсъдимият Т. се е движел с разрешената за конкретния пътен участък скорост, двата автомобила са щели да се разминат безконфликтно.При това положение, изводът на инстанционните съдилища, че инкриминираното ПТП със съставомерни последици в конкретния случай е резултат от виновно поведение на подс.Т., изразяващо се в нарушаване правилата за движение по пътищата, установени в чл.21, ал.2 от ЗДвП, е доказателствено обезпечен и споделен от ВКС.
Изложените съображения формират извод, че няма нарушение на закона и не е налично основанието по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за корекция на въззивното решение в исканата от защитата посока.При правилно изведената фактическа рамка е приложен законът, който е следвало да се приложи.
ІІІ.Жалбите на частното обвинение и на подсъдимия Т., в частите, в които е релевирано касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК позволяват общото им обсъждане, макар и изложените от касаторите аргументи, както и отправените искания да са с противоположна насоченост.
Според частните обвинители, наказанието на подс.Т. е занижено, тъй като е подценена тежестта на инак правилно отчетеното като отегчаващо отговорността му обстоятелство управлението на л.а. „марка“ със скорост, надвишаваща в пъти, разрешената такава със знак „В26“.Подценена е и тежестта на предходно извършените от подс.Т. административни нарушения, част от които също са за нарушения по смисъла на чл.21 от ЗДвП, както и обстоятелството, че наложените му за тях административни санкции не са имали необходимия превъзпитателен ефект за него.На последно място, утвърденият от проверявания съд размер на наказанието лишаване от свобода не допринася за постигане целите по чл.36 от НК .
Според изложените в жалбата на подсъдимия Т. съображения, наложеното му наказание е завишено по размер, тъй като извън вниманието на въззивния съд са останали следните обстоятелства:ПТП е станало в тъмната част на денонощието, когато движението е с нисък интензитет;подс.Т. се е движел по път с предимство, очаквайки такова да му бъде осигурено от останалите участници в движението; оказана е помощ на пострадалите лица Д. А. и В. А.; пострадалият В. Д. не е изпълнил законовото си задължение си за поставяне на обезопасителен колан, като същевременно подс.П. не е изпълнил задължението си по чл.137д от ЗДвП да укаже на пострадалия Д. да постави обезопасителния колан; извършеното от подсъдимия нарушение на правилата за движение по пътищата е само едно; оказаното съдействие на разследващите органи, обективирано в дадените от подс.Т. подробни обяснения в хода на ДП.
ВКС счита, че определеното на подсъдимия Т. наказание не разкрива характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Инстанционните съдилища законосъобразно са приели, че наказанието на подсъдимото лице за инкриминираната му престъпна деятелност, подведена под разпоредбата на чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“, пр.1, вр. ал.1, б.“в“ от НК, подлежи на определяне, съобразно правилата на чл.54 от НК.Споделена е преценката, че в конкретния случай правилата по чл.55 от НК не следва да намерят приложение, доколкото липсват обстоятелства, имащи характер на многобройни или изключителни такива, позволяващи индивидуализация на наказанието по този ред.Такива обстоятелства не се сочат и пред касационния съд. Въззивният съд, след като е бил сезиран с жалби от частните обвинители и от подсъдимото лице за прекомерна заниженост/съответно - завишеност на наложеното наказание, е извършил собствена преценка на обстоятелствата, влияещи върху отговорността на подс.Т. и е обосновал изводите си, с които е утвърдил дейността на първоинстанционния съд, поставени в основата на индивидуализацията на наказанието му. В мотивите на проверяваното решение са посочени всички , изтъкнати и пред настоящата инстанция, смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, съобразена е индивидуалната тежест на деянието, предопределена от спецификата на извършването му, като последната е била добре съпоставена с обема и значението на установените по делото обстоятелства по чл. 54 от НК, сред които смекчаващите са имали превес. Оплакванията за подценяване на относителната тежест на отегчаващите вината на подс.Т. обстоятелства не намират опора в материалите по делото.Видно от посоченото на л.155 гърба от мотивите, въззивният съд е съобразил именно изтъкнатите от частното обвинение обстоятелства, приемайки, че те наред с високата степен на обществена опасност на деянието, сериозно отегчават отговорността на подсъдимия.Точно тези обстоятелства, преценени в действителната им тежест са обусловили конкретно определения размер на наказанието, който макар и да е под средния такъв, предвиден в чл.343, ал.4 от НК, надвишава значително законовия минимум.Същевременно, несподелени са и защитните доводите за неотчетени смекчаващи обстоятелства.Защитната претенция, според която в обхвата на смекчаващите отговорността на подсъдимия Т. обстоятелства следва да бъдат включени и оказаната от него помощ на пострадалите лица, както и непоставянето на обезопасителен колан от пострадалия Д., респ. неизпълнено задължение от страна на подс.П. по чл.137д от ЗДвП не може да бъде удовлетворена, тъй като не намира опора в доказателствата по делото.Според приетите за установени фактически констатации, подс.Т. не е оказал помощ на пострадалите А. и А..Смъртта на пострадалия Д. не е в причинна връзка с неизпълнено от подс.П. задължението по чл.137д, ал.2, т.1 от ЗДвП, нито пък с неизпълнено от него самия лично такова за поставяне на обезопасителния колан.Ето защо, сочените от защитата обстоятелства не позволяват допълнително смекчаване на определената по отношение на подс.Т. наказателна репресия.Останалите заявени от защитата обстоятелства са съобразени от въззивния съд, който на базата на логична и последователна преценка на установените отегчаващи и смекчаващи отговорността на подс.Т. обстоятелства правилно е приел, че наложеното от първоинстанционния съд наказание лишаване от свобода за срок от шест години е законосъобразно и справедливо определено.Внимателният анализ на всички обстоятелства, свързани с деянието и самия деец, разгледани в своя комплекс и многообразие, са оправдавали заключението, че за постигане на всички цели по чл. 36 от НК и преди всичко за поправянето на дееца, така наложеното му наказание като размер и начин на изтърпяване се явява справедливо и достатъчно.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че липсва очевидна диспропорция между наложеното наказание за така извършеното престъпление и обществената опасност на деянието и дееца, поради което не е налице соченото касационно основание и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл.354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 10271/30.07.2020 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 100/2020 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |