2 Върховен касационен съд на Република България НК, І н.о. дело № 941/2015 год. Р Е Ш Е Н И Е № 359 гр.София, 05 май 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА със секретар Мира Недева при участието на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 941/2015 година Защитници на подсъдимите В. П. С. и Д. О. И. са обжалвали по касационен ред потвърждаването в Софийския апелативен съд осъдителната спрямо двамата присъда на Софийския окръжен съд. Първоинстанционната присъда – 17/16.V.2014 г. по нохд 367/2013 на СОС, е за грабежа по чл.199 НК и за другите престъпления, извършени след него, които двамата подсъдими или само единият са извършили с цел да не бъдат заловени: 2 опита (чл.18 НК) за убийство по чл.116 НК, 3 отвличания по чл.142 НК и „кражба на ползване” по чл.346 НК на лек автомобил, всички те продължили около час на 27.VІІІ.2011 г., главно в Б., но и в близост до града. Според присъдата три от престъпленията са били извършени в съучастие (чл.20, ал.2 НК) от С. и И. – грабежът и първите две отвличания; останалите престъпления – самостоятелно от С.. Грабежът е на 938 грама златни бижута за 51 590 лв., отнети в магазин от продавача Б. Б., срещу когото подсъдимият С. използвал и пистолет. Същият подсъдим употребил оръжието си и при двете последвали грабежа, отново в съучастие с И. отвличания – на Т. Ч., и на Т. Й.. Подсъдимият С. бил въоръжен също и когато по-късно – вече сам, отвлякъл Д. Н. и 9-годишния му син Г. Н.; при това отвличане бил отнет с цел да бъде ползван и автомобилът на Н.. С оръжието си С. се опитал да убие и преследвалите го полицаи, първо – С. В. и В. И., после – П. Н. и И. Н.. С. и И. са наказани за грабежа съответно на 17 и на 15 г. л. от св. по чл.199, ал.2 НК (още заради равностойността на ограбеното „в особено големи размери” и защото грабежът е „опасен рецидив”-чл.29 НК); всеки от двамата, за съучастието им в отвличанията – с 10 г. л. от св. по чл.142, ал.3 НК (заради самото съизвършителство и също заради опасния рецидив). За отвличането обаче, което е извършил сам, С. получил 15 г. л. от св.(отново заради опасния рецидив, но и защото единият от отвлечените е бил ненавършилият 18 г. Н.). Още по-тежко е наказанието на С. за двата опита да убие полицаи – с по 20 г. л. от св. по чл.116, ал.1 НК (освен за поредния негов опасен рецидив, също и за опасността от стрелбата спрямо други лица). Наказание 2 г. л. от св. и 5 г. л. от правоуправление е наложено по чл.346, ал.2 НК – отнетото ползване на чуждия лек автомобил е било извършено „повторно” (чл.28 НК) и той е бил „изоставен без надзор”. За съвкупността (чл.23 НК) от престъпления, в които участвал, подсъдимият С. е получил общо наказание 20 г.л.от св.–най-тежкото от наложените му, към което е присъединено лишаването от правоуправление, а лишаването от свобода съдът увеличил (чл.24 НК) на 25 г. Общото наказание на И. за съвкупността от три престъпления е останало 15 г.л.от св., но е било допълнително присъдено той и съподсъдимият му да изтърпят отделно съответно повече от 5 г. и половина, и близо 7 г.л.от св.–остатъци към 2010 г. от предишни наказания, от изтърпяването от които всеки от тях е бил условно предсрочно освободен (чл.70 НК), но те не изпълнили условието да не извършват други престъпления като тези по сегашното дело. Всичко посочено дотук от присъдата на СОС е потвърдено с въззивното решение на САС – 97/24.ІІІ.2015 год. по внохд 968/2014. Изготвената от защитника на подсъдимия С. обстойна касационна жалба е посветена основно на несъгласие с търсенето въобще на наказателна отговорност от него – изложени са изключително подробно илюстрирани и систематизирани аргументи срещу доказаността на неговото участие в инкриминираната дейност. По-малко място в жалбата е отделено на недоказаността на предмета на грабежа и на процесуалните недостатъци при оформянето на обвинителния акт и на въззивното решение. Искането на жалбоподателката е или за оправдаването на С. още в касационната инстанция, или за връщане на делото за ново разглеждане. Изготвената от защитника на подсъдимия И. жалба е с по-ограничен кръг от възражения – с оглед на неговата позиция по делото на заловен на местопрестъплението. Един от акцентите на жалбоподателя е също върху недоказаността на предмета на грабежа, но и дали престъплението не е било извършено под принуда. Възраженията срещу субективната страна и на трите престъпления засягат знанието, че съподсъдимият му е действал въоръжен; изразено е обаче и несъгласие – освен повлияването на И. от принуда – с това и двамата да носят по-тежко наказуема отговорност за използването на оръжие, въпреки че той не е използвал носения от него нож. Значително място в касационната жалба е отделено на явната несправедливост на наложеното наказание, но искането за това също не изключва алтернативата: оправдаване от ВКС – връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание на касационната инстанция жалбите са поддържани, а според участващия прокурор – неоснователни. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. То е резултат от изключителните усилия, които са положени досега при разглеждане на делото и според ВКС няма основание да бъде променяно. І. Няма основание за промяна в най-съществения за подсъдимия С. извод, че той е съучастникът на подсъдимия И.. Категоричността на този извод се дължи, разбира се, на забележителния цялостен доказателствен анализ в негова подкрепа, но за убедителността му в най-голяма степен, според ВКС, допринася идентификацията на С. по оставените мирисови следи в леки автомобили, в които той няма как да е бил, ако не е съучастникът на И.. Относителното доказателствено значение на тези следи е толкова съществено за косвеното доказване на престъпното авторство на С., че го прави неопровержимо и без прякото доказателство за него в цялата доказателствена съвкупност - извънпроцесуалното изявление на И., скоро след залавянето му, потвърждаващо пред полицейската служителка Г. общата им престъпна дейност със С. (вж. повече за процесуалната роля на подобни изявления – р.1/95-І, Сб., с.140, както и в следващо решение – 489/10-09-І, Бюл-1/11). Тъкмо мирисовата идентификация на С. като втория участник в извършените престъпления, позволява отхвърлянето на първо място и на съответния раздел от касационната жалба от името на този подсъдим. Възраженията в нея не отчитат обогатената от САС аргументация в полза на одорологичното (мирисовото) изследване, основана на допълнителните документи, които съдът е изискал от експертното звено на специализирания изследователски институт към МВР. От въззивната инстанция е била потвърдена и ценността на извършения от СОС аналитичен преглед на противоречивата в тази насока практика на ВКС. И за сегашния съдебен състав е несъмнено, че заслужават пълна подкрепа всички действия на експертните органи от МВР, насочени към практическото съобразяване на т.нар. одорологическа експертиза с изискванията в НПК. Възраженията в касационната жалба не отчитат също така липсата на изрична нормативна уредба за нейното провеждане; формулирани са така, като че ли са нарушени нормативно уредени задължения, каквито съществуват в други области – например за вземането на проби от кръв от водачи на МПС с оглед на алкохолна злоупотреба. На отхвърляне подлежат по-нататък и другите раздели в касационната жалба от името на С., в които също са засегнати въпроси, решени правилно според ВКС, включително чрез присъединяване от САС към отговори, дадени още в първата инстанция: относно предмета на грабежа, стрелбата срещу полицаите, преценката на доказателствата в интерес на собствената на този подсъдим защитна позиция (невинаги наричани съвсем точно „оневиняващи” – всъщност неутрални към тази позиция, като например резултатите от дактилоскопните и ДНК – изследвания). Специално по отношение на предмета на грабежа трябва да бъде отбелязана още една причина за отхвърляне на възраженията в касационната жалба – те пренебрегват обективната невъзможност в случая да бъдат установени с абсолютна точност количеството на златото и неговата равностойност. Въпреки че не е било оставено без внимание нито едно от реално осъществимите на практика доказателствени средства и способи те да бъдат установени напълно, отнетите златни бижута са останали в някои отношения извън непосредствено достъпните възприятия за тяхното съществуване. По-различно стоят нещата, разбира се, с определянето на стойността на вредата от престъпното им отнемане, но и тук е съществен видимият стремеж да бъде постигната обективната истина. Нейното постигане поначало е невинаги стопроцентово и безусловно, и за това е необходимо да се държи сметка, когато се търси отговорност за посегателства като инкриминираното по сегашното дело. Без никакви основания би се явило очакването например отговорност да не бъде търсена в хипотези, още по-красноречиви от настоящата – само за опит (чл.18 НК) към грабеж, при това с неконкретизиран умисъл. Няма никакви основания обаче, претендираната сега наказателна отговорност да бъде смятана за фатално препятствана и ако ограбеният е бил лош отчетник. Такъв се твърди в жалбата, че е собственикът на магазина Б., но се пропуска, че той си остава все пак пострадал от грабежа (уместно е да се припомни, че предмет на престъпление срещу собствеността може да бъде всяка вещ – даже придобитата чрез престъпление). Неоснователно е повдигнат като спорен и въпросът за цената на отнетото злато – общоприето е тя да се равнява не на продажната или на покупната, а на средната пазарна цена. Що се отнася до въпроса дали подлежат на отхвърляне резултатите от извършените в досъдебното производство разпознавания, по него наистина би могло да се спори, тъй като и в съдебните актове (в които СОС и САС спорят за разпознаването от свидетелите В. и И.), и в касационната жалба (която е за отхвърлянето на всички разпознавания) се съдържат сериозни аргументи „за” и „против” осъществяването им според НПК – например за „сходната” външност на лицата, между които трябва да бъде поставяно разпознаваното лице, или пък за значението на предварителната информация в медиите от естество да повлияе на разпознаващото лице. ВКС намери обаче, че разрешаването на този спор няма да допринесе за правилното решаване на делото; и без друго е съмнително идентифицирането чрез разпознаване на лица, което е нямало как да бъде извършено достоверно при невъзможност да се осигури поне минимално сходство и с обстановката, в която е било възприето разпознаваното лице – особено с динамиката на неговото поведение, с маската, наподобяваща човешко лице, и със също маскиращото (несъответно на летния сезон) облекло. И накрая (макар да са поставени в началото на касационната жалба) – за онези оплаквания в нея, стоящи вероятно в основата на алтернативното искане „делото да се върне на прокуратурата”. Като се остави настрана, че ВКС изобщо не разполага с такова правомощие (чл.354, ал.3 НПК), настояването на жалбоподателката от името на С. се основава освен това на процесуални нарушения (чл.348, ал.1, т.2 НПК), които нито са съществени, нито са даже нарушения в строгия смисъл. Такива преувеличено се виждат в добавянето или в пропуска при цифровото конкретизиране в правната квалификация – в случая на съчетанието „пр.2” (или „пр.2-ро”-предложение второ), при положение, че самото номериране на предложенията често се поставя под въпрос и че „неяснотата” изчезва веднага щом цифровата и словесната конкретизация бъдат разглеждани заедно. ІІ. Няма основание за промяна в обжалваното решение и относно отговорността на подсъдимия И.. Неговата най-радикална претенция – да бъде цялостно оправдан от ВКС, може да бъде определена и като явно неоснователна. Това е така, защото тя вече се свързва изрично с вменяемостта на И., при това напълно голословно и в противоречие с НПК (чл.353, ал.5), едва в тази съдебна инстанция. Съмнения в субективната страна на грабежа и на отвличанията, в които е участвал този подсъдим, са били изразявани и досега, макар и не по-малко голословно – например, че той не знаел С. да е въоръжен (когато съучастникът му е действал пред очите му!), или пък че е действал под принуда (когато упражняването ѝ само по себе си не е достатъчно за отпадане на отговорността му, ако не става дума за крайна необходимост – чл.13 НК; вж. повече в р.592/09-08-І, Бюл.7/09; вж. и последващите промени в НК – чл.16а, където, подобно на исканото сега оневиняване, е уредено само за деяния на пострадали от трафик). Такива възражения с право са били отхвърляни в предходните инстанции, но настойчивостта, с която се възпроизвежда, се смята вероятно за убедително само по себе си потвърждение за наличието на психичните проблеми, каквито се твърди И. да е имал преди и по време на обсъжданата престъпна дейност. Към подобно предположение навежда изразеното отново и в съдебното заседание пред ВКС – че съучастникът му в Б. бил не С., а един станал обществено известен жесток убиец (Д. К.) и че не било достатъчно тази версия да бъде опровергана само в досъдебното производство; и съдът бил длъжен да се занимае с нея. Подсъдимият И. иска да бъде оправдан, ако не цялостно, то поне частично за това, че на 27.ХІ.2011 год. е бил „въоръжен”, както и че тогава е отнел бижута в приетия, „особено голям” размер. За последния аспект от алтернативното искане бяха изложени по-горе съображения, към които тук ВКС добавя, че дори определената в касационната жалба като „безспорно установена” равностойност на бижутата – 11 794 лв., колкото И. е възстановил на ощетения търговец, е близка до равностойността на 140 минимални работни заплати, към която насочва изчислението, указано в Т.р.1/98-ОСНК (Сб., с.54). Що се отнася до искането за частично оправдаване по обвинението, че И. е участвал „въоръжен” в грабежа и двете отвличания, такъв изход на делото само би задълбочил грешката в негов интерес, допусната в съдебната фаза. ВКС не споделя разбирането, възприето от теорията, че по-тежко наказуемите състави на двете престъпления са приложими, единствено когато носеното оръжие е било използвано от дееца. Ограничителното в този смисъл тълкуване на чл.199 и 142 НК не е общоприето, а и ВКС е имал повод да приеме, че в сходната хипотеза на чл.142, ал.2, т.6 НК деецът не е необходимо да използва служебното си качество в МВР (повече вж. в р.571/05-04-І, Бюл.6/05). Законосъобразно според ВКС е било подсъдимият И. да отговаря за въоръжения грабеж, защото е носил в себе си нож, а не защото съучастникът му С. е бил с пистолет, и И. е знаел за въоръжението му (повече вж. в р.138/96-95-І, Сб., с.21, но същата идея – поддържана и в теорията – е ръководила и ВС в р.2/74-ОСНК). Обсъденото дотук за подсъдимия И. е разгледано в касационната жалба ненужно както в материалноправен, така и в процесуалноправен аспект – това противоречи на самостоятелното приложно поле, което имат първите две от касационните основания по чл.348 НПК (на проблема е обърнато внимание още в ТР 51/64-ОСНК, а на неговата актуалност при действащото законодателство се е позовавал неведнъж и ВКС). Неправилна процесуалноправна квалификация на отменителните основания жалбоподателят е допуснал и относно третото касационно основание – въпреки ясно изразеното в закона отделяне на явната несправедливост на наложеното наказание от нарушенията на закона – материален и процесуален; тя обаче също липсва като основания за промяна в обжалваното решение. Според ВКС, размерите на наложените на И. наказания – включително на определящото за общото му наказание, са възможно снизходителните за него. Нито едно от изтъкнатите за тяхното смекчаване обстоятелства, от една страна – по-ранни стресиращи житейски преживявания, от друга – положително характеризиращи личността прояви, не са останали неотчетени. Отчетено е индивидуализиращото отговорността значение на частично възстановената имуществена вреда от грабежа, а също така и самопризнанието, чиято стойност за индивидуализацията е обаче нееднозначна поради укриването на съучастника С.. Всичко това е все пак несъизмеримо, за да позволи по-голяма снизходителност, с „изключително отегчаващото” (обратно на предвиденото в чл.55 НК) отражение върху отговорността на проявения рецидив в престъпната дейност – извършена е, въпреки угрозата да се получи „автоматично” за доизтърпяване повече от 5 г. и половина от предишното наказание 15 г.л.от св., което е било наложено пак за грабеж; сегашната престъпна дейност е извършена освен това само година след условното предсрочно освобождаване от изтърпяване на предишното наказание. ІІІ. Ръководен от всичко изложено и с оглед още на чл.354, ал.1, т.1 НПК, ВКС-І н.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 97/24.ІІІ.2015 год. по внохд 968/2014 на Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ