Р Е Ш Е Н И Е     № 335     София, 28.07. 2010г.     В  ИМЕТО  НА  НАРОДА      Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април две хиляди и десета година в състав:                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ                                     ЧЛЕНОВЕ:          БОЙКА ТАШЕВА                                                                     МИМИ ФУРНАДЖИЕВА   при участието на секретаря Борислава Лазарова, изслуша докладваното от съдия Б.Ташева  гр. дело № 660 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид:   Производството е по чл.290 от ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат П като процесуален представител на З. Н. П. от гр. В. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /ПАС/ от 19.І.2009г. по гр.д № 998/2008г., с което е отменено решението на Пазарджишкия окръжен съд от 25.VІІ.2008г. по гр.д. № 341/2008г. и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от З. П. срещу А. А. Г. от гр. В. иск за присъждане на 14100.10лв., представляващи обезщетение за ползване на имот – самостоятелен търговски обект /ресторант/ в гр. В., за периода 01.ІІІ.2002г. – 31.І.2007г., ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска. Ответникът по касационната жалба А. А. Г. е заел становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 1223/31.VІІІ.2009г. на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК по въпроса “дали лицето с признато право на задържане до заплащане на извършените от него подобрения дължи обезщетение на собственика при условията на чл.73 ал.1 от ЗС или на чл.59 от ЗЗД”. При произнасянето си ВКС на РБ, състав на ІV ГО, съобрази следното: За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с влезли в сила решения по гр.д. № 647/2000г. на Велинградския РС, по гр.д. № 1612/2003г. на П. ОС и по гр.д. № 2799/2002г. и гр.д. № 288/2006г., и двете на ВКС на РБ, са уважени ревандикационният иск на П. срещу Г. по отношение на процесния имот, както и възражението на последния за извършените от него със знанието и без противопоставянето на ищцата подобрения в имота за сумата 17572лв., като му е признато и право на задържане до заплащането им. Ищцата не е заплатила стойността на подобренията и имотът е във фактическата власт на ответника поради признатото право на задържане. Той, обаче, през процесния период 01.ІІІ.2002г. – 31.І.2007г. не го е ползвал реално за стопанска дейност или за лични нужди. С уважаването на ревандикационния иск той се е превърнал в държател на имота и упражняваната от него фактическа власт е за ищцата. С оглед на това искът е с правно основание чл.59 от ЗЗД, а не чл.73 ал.1 от ЗС. А тъй като по делото не е установено ответникът да осъществява ползване, от което реално да се обогатява, спестявайки си средства за наемане на обект от същия вид, предявеният иск е неоснователен. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че практиката в решение № 222/07.ІІІ.2002г. по гр.д. № 579/2001г. на ВКС, състав на ІV ГО, е неприложима към разглеждания спор, тъй като в него не се съдържа разграничение между приложимостта на чл.73 ал.1 от ЗС и на чл.59 от ЗЗД. По поставеният от касатора въпрос по приложението на посочените разпоредби касационният съд счита следното: По силата на чл.72 ал.3 от ЗС право на задържане на имот до заплащане на подобренията в него има добросъвестния му владелец, който ги е направил. По изричната разпоредба на чл.74 ал.2 от ЗС правата и на недобросъвестния владелец, но само във връзка с направените от него подобрения върху имот със знанието и непротивопоставянето на собственика му, се приравняват на правата на добросъвестния владелец, включително и правото на задържане. Задържането като обезпечение е само осъществяване на фактическа власт върху имот, собственост на друго лице, който имот задържащият не счита за свой, нито има намерение да му стане собственик. При липса на намерение за своене осъществяването на право на задържане не е владение, нито може да се приравни на такова. С оглед на това по отношение на задържащия не намира приложение разпоредбата на чл.73 ал.1 от ЗС, тъй като тя се отнася само до недобросъвестния владелец. Добивите, които вещта е дала през периода на задържането, принадлежат на собственика й по силата на чл.93 от ЗС. А тъй като правото на задържане не включва и право на ползване на вещта, за ползване без основание задържащият дължи на собственика обезщетение по силата на чл.59 от ЗЗД. Касационната жалба на З. П. съдържа оплаквания за неправилно приложение в случая на чл.59 от ЗЗД. Твърди се, че са налице предпоставките на чл.73 ал.1 от ЗС за защита на ищцовите права. През процесния период след уважаване на ревандикационния иск ответникът е имал качеството на държател, той не е заплащал наем или обезщетение на ищцата, правото на задържане не включва безвъзмездно ползване на имота, собственикът има право на обезщетение за ползите, от които е лишен. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск. Претендират се и разноски. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, преценявайки атакуваното решение във връзка със заявените в касационната жалба оплаквания, намира, че въззивното решение е правилно. В исковата си молба ищцата сочи, че ответникът, на който е признато право на задържане, ползва имота й без сключен помежду им договор за наем и без да заплаща обезщетение, и че по този начин той се е обогатил без основание за нейна сметка в размер на пазарния наем /исковата сума/, който тя би получавала. С оглед тези обстоятелства и петитум, законосъобразно въззивният съд е приел, че претенцията на ищцата за целия исков период е с правно основание чл.59 от ЗЗД. В пълно съответствие с данните по делото е и изводът за неоснователност на тази претенция. Ищцата, чиято по силата на чл.127 ал.1 от ГПК /отм./ е била тежестта, не е установила през процесния период освен фактическо държане на имота на основание признатото му право на задържане ответникът и да е ползвал вещта за свои нужди, само в какъвто случай той би се обогатил неоснователно за сметка на ищцата и би й дължал съответното обезщетение в размер на наема, който би се следвал. Несъмнено установено е от безпротиворечивите показания на свидетелите К, К. , Т. , К. и П. , че имотът поне от 2000г. не се ползва от никого и е занемарен. Неоснователно е оплакването на касаторката, че ответникът й дължи обезщетение за ползите, от които я е лишил. Както вече бе посочено, такава претенция, имаща правно основание в чл.73 ал.1 от ЗС, ищцата не е предявила, въпреки че за част исковия период - от 01.ІІІ.2002г. до 03. ХІІ.2003г. /датата на влизането в сила на решението, с което са уважени ревандикационният й иск срещу ответника относно процесния имот и му е признато право на задържане до заплащане на подобренията/, през който А. Г. е имал качеството “недобросъвестен владелец” /неговите права са приравнени към тези на добросъвестния владелец само относно подобренията/, за уреждане отношенията между страните приложение намира именно тази разпоредба. Изложените съображения налагат извод, че атакуваното решение не страда от релевираните в касационната жарлба пороци, поради което и на основание чл.293 ал.1 от ГПК то следва да остане в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на касаторката не се следват разноски. На основание чл.78 ал.3 от ГПК не се присъждат такива и на ответника по касация, тъй като той не е представил доказателства да е направил такива за настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА решението на Пловдивския апелативен съд, първи състав № 724 от 19.І.2009г. по гр.д. № 998/2008г. Решението е окончателно.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: