2 Р Е Ш Е Н И Е № 194 гр. София, 18.06. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1100 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. А. срещу решение № ІІІ-93/02.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1080/2012 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). С него, като е потвърдено решение № 397/11.04.2012 г. по гр. дело № 9657/2010 г. на Бургаския районен съд (БРС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу [фирма] (сега – с наименование [фирма]), искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на касатора-ищец, извършено със заповед № Кп-305/22.10.2010 г. на управителя на ответното дружество, с която е прекратено трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ; за възстановяване на касатора-ищец на заеманата преди уволнението му длъжност „организатор производство” в цех „РАПК и СИ” в предприятието на ответното дружество; и за осъждане на последното да заплати на касатора-ищец обезщетение в размер на по 1 456.58 лв. за всеки от шестте месеца, през които е останал без работа вследствие уволнението, а именно – за периода 22.10.2010 г. – 22.04.2011 г. (т.е общият претендиран размер на обезщетението е 8 739.48 лв.), ведно със законната лихва върху него, считано от 18.11.2010 г. до окончателното му изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът сочи като неправилни изводите на въззивния съд, че видно от самата заповед за уволнението на ищеца, тя е подписана от лицето, сочено за неин издател – управителя на ответното дружество, който е положил подпис върху нея чрез щемпел (печат) и е потвърдил това с изрично писмено изявление до съда; че синдикалната секция „Подкрепа” в предприятието на ответното дружество е „нелегитимна”, респ. – че ищецът не се ползва с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, в качеството на неин председател; че извършеният подбор от ответника-работодател, е законосъобразен. Поддържат се и доводите за незаконосъобразност на уволнението на жалбоподателя-ищец, и поради това, че ответното дружество, като наемател на цеха, в който е той е работел, не могло да прекрати трудовия му договор, както и че работодателят е допуснал нарушение на чл. 130а, във вр. с чл. 7, ал. 2 от КТ. В подкрепа на тези оплаквания и доводи, в касационната жалба се излагат подробни съображения. Жалбоподателят претендира присъждане на направените разноски по делото. Ответното [фирма] (с предишно наименование [фирма]), в отговора на касационната жалба и в писмени бележки излага становище и подробни съображения за неоснователност на жалбата и на оплакванията и доводите в нея; претендира присъждане на направените разноски и на юрисконсултско възнаграждение по делото. С определение № 305/05.03.2013 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на следните основания и по следните два правни въпроса, а именно: 1) на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – по правния въпрос относно осъществяването на предварителната закрила при уволнение на членове на синдикалното ръководство на синдикална секция, при представени по делото доказателства за „легитимност” на същата; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по правния въпрос: може ли да се приеме едно писмено изявление за подписан документ, в случая – заповед за уволнение, при положение, че липсва собственоръчен подпис на издателя му, а вместо това е положен печат (щемпел) от подписа му, при което липсват индивидуализиращи признаци на саморъчния подпис и не може да бъде установена автентичността на документа. По първия от тези въпроси, настоящият съдебен състав намира следното: Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, този правен въпрос е разрешен противоречиво – с обжалваното въззивно решение от една страна, и с влязлото в сила решение № ІІ-35/20.05.2009 г. по възз. гр. дело № 361/2008 г. на друг състав на БОС – от друга страна. В мотивите към обжалваното по настоящото дело въззивно решение е прието, че касаторът-ищец не се ползва с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, тъй като той твърди, че е председател на синдикална секция „Подкрепа” в предприятието на ответното дружество, за която синдикална организация „...обаче в хода на делото е установено, че е нелегитимна, тъй като не притежава качеството на юридическо лице...”. Във връзка с този свой извод въззивният съд не е изложил други мотиви, като за да достигне до него, не е обсъдил и никое от множеството представени от страните по делото доказателства в тази насока, нито в тази връзка е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. В посоченото решение № ІІ-35/20.05.2009 г. по възз. гр. дело № 361/2008 г. на БОС е прието, че ищецът по това дело се ползва от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, тъй като е председател на синдикална секция „Подкрепа” в предприятието на работодателя, като за да достигне до този извод окръжният съд подробно е обсъдил в мотивите към това въззивно решение, ангажираните от двете страни по това дело доказателства относно учредяването и легитимността на синдикалната секция, без да е изследвал дали тя е юридическо лице. Настоящият състав на ВКС, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК, намира за правилно разрешението, дадено с последното, влязло в сила въззивно решение на БОС; респ. – намира за неправилно разрешението на първия изведен по делото правен въпрос, възприето в мотивите към обжалваното по настоящото дело въззивно решение. Съображенията за това са следните: Съгласно константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Съгласно разпоредбите на чл. 333, ал. 3, предл. 1 от КТ, във вр. с § 1, т. 6 от ДР на КТ, с предвидената в първата от тях предварителна закрила при уволнение, се ползва работник или служител, който е председател или секретар на синдикална организация в предприятието на работодателя. Без никакво значение за тази предварителна закрила при уволнение е дали синдикалната организация в предприятието на работодателя е регистрирана или не като юридическо лице съгласно чл. 49, ал. 2 от КТ. Достатъчно е тя да е учредена като поделение на съответната териториална, отраслова или национална синдикална организация – съгласно устава й (аргумент от чл. 33 от КТ), и съответният работник или служител да е избран за неин председател или секретар. Тези обстоятелства могат да бъдат удостоверени, както с представянето на съответните учредителни актове и такива за избора, така и с издаването на нарочен официален удостоверителен документ от съответния горестоящ синдикален орган. Регистрирането на синдикалната организация в предприятието, като юридическо лице съгласно чл. 49, ал. 2 от КТ (респ. – съгласно устава на съответната териториална, браншова или национална синдикална организация, на която тя е поделение) е от значение само за това дали тя ще е и самостоятелен гражданскоправен субект, и като такъв – дали ще разполага с материална и процесуална гражданска правоспособност – самостоятелно, представлявана от съответния свой орган на управление, да е страна по граждански правоотношения и по граждански дела, но това няма никакво отношение към нейната „легитимност” и осъществяваната от нея синдикална дейност в предприятието или към предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3, предл. 1 от КТ. По втория изведен по делото правен въпрос – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Законът не установява никакви изисквания относно подписите на физическите лица и относно техническите средства, чрез които те се полагат върху писмени документи. Всяко физическо лице може свободно да избере, както от какви писмени (буквени, от коя азбука, или други) знаци (един или повече) да се състои подписът му, така и чрез какво техническо средство той да бъде полаган. Няма никаква пречка и едно физическо лице да се подписва по различен начин и чрез използването на различни технически средства в различни случаи. Подписът може да бъде положен, както чрез саморъчно изписване на писмени (буквени или други) знаци (най-често – изписване на едно или повече от имената или на част от име на автора, на т.нар. „параф” и пр.) – с традиционно (или с друго) пишещо средство, така и чрез полагане на отпечатък от предварително изработен печат (щемпел). Във всички тези случаи е налице подписан документ, и ако той е частен, в случая – заповед за уволнение, той удостоверява, че изявлението, съдържащо се в него (материализирано в текста му), е направено от физическото лице, положило подписа и посочено като негов автор (чл. 180 от ГПК). Липсата на индивидуализиращи признаци на саморъчния подпис в последния случай, – когато подписът е положен чрез печат (щемпел), е без значение, тъй като съгласно процесуалния закон, авторството на документа (и на подписа) може да бъде установявано с всички доказателствени средства (а не само с експертно заключение на вещо лице – графолог). По аргумент от чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и чл. 579, ал. 1 от ГПК, самият автор може да потвърди подписа си, респ. – авторството на писменото изявление, материализирано в текста на документа, като потвърждаването има обратно действие – към датата на издаването на документа. При извършената проверка по чл. 290, ал. 2 от ГПК на въззивното решение – по касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, наведени с касационната жалба, съдът намира следното: Предвид възприетото по-горе разрешение на втория поставен по делото правен въпрос, неоснователно е оплакването на касатора за неправилност на извода на въззивния съд, че процесната заповед № Кп-305/22.10.2010 г. за уволнението на ищеца е подписана от управителя на ответното дружество. Подписът на управителя Ю. Б. е положен върху заповедта чрез щемпел (печат), което е безспорно между страните по делото, като със свое изрично писмо № ИП-282/02.03.2011 г. до първоинстанционния съд, управителят е потвърдил, че именно той собственоръчно е поставил своя щемпел с личния си подпис върху заповедта. Предвид посочената по-горе, правилна съдебна практика по разрешаването на първия поставен по делото правен въпрос, обжалваното въззивно решение е неправилно. В грубо нарушение на процесуалния закон – без да обсъди никое от събраните по делото доказателства, и напълно необосновано въззивният съд е приел, че синдикалната секция „Подкрепа” в предприятието на ответното дружество „е нелегитимна, тъй като не притежава качеството на юридическо лице”. Това е довело и до необоснования извод, че касаторът-ищец, който твърди по делото, че е председател на тази синдикална организация, не се ползва с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, което е и в нарушение на материалния закон. Тъй като неправилността на обжалваното въззивно решение не налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, изразяващи се в събиране на доказателства, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК същото следва да бъде отменено и материалноправният спор между страните по делото следва да бъде разрешен от касационната инстанция. Уволнението на касатора-ищец е извършено с процесната заповед № Кп-305/22.10.2010 г. на управителя на ответното дружество, връчена срещу подпис на ищеца на 22.10.2010 г., с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ – поради съкращаване на щата. В подкрепа на твърденията си в исковата молба, че се ползва с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, ищецът – с исковата молба и в първото по делото съдебно заседание е представил и по делото са приети следните писмени доказателства: служебна бележка с изх. № 00-14/12.10.2010 г., издадена и подписана от председателя на Национална федерация (НФ) „Химия” при Конфедерация на труда (КТ) „Подкрепа”; служебна бележка с изх. № 27-37/02.11.2010 г., издадена и подписана от председателя на Синдикален регионален съюз (СРС) – Бургас при КТ „Подкрепа”; общо (съвместно) удостоверение (образец 3) с изх. №№ 24-00-1/10.01.2005 г. и 00-01/07.01.2005 г., издадено и подписано от председателите на СРС-Бургас и НФ „Химия” при КТ „Подкрепа”; общо (съвместно) удостоверение (образец 3) с изх. №№ 27-18/25.05.2010 г. и 00-11/17.05.2010 г., издадено и подписано от председателите на СРС-Бургас и НФ „Химия” при КТ „Подкрепа”. От всички тях по несъмнен начин се установява, че към датата на уволнението на ищеца, същият е бил председател на синдикална секция „Подкрепа” при ответното дружество, която е редовно регистрирана и е редовен член на СРС-Бургас и НФ „Химия” при КТ „Подкрепа”. Наред с това, ищецът е представил по делото и учредителния протокол от 01.12.2004 г. за учредяването на тази синдикална секция, на което учредително събрание той е избран за неин председател, както и протокол от 15.11.2007 г. от проведено делегатско събрание, когато той отново е избран за такъв. Предвид възприетото по-горе разрешение на първия поставен по делото правен въпрос, двете служебни бележки и двете удостоверения, издадени от председателите на СРС-Бургас и НФ „Химия” при КТ „Подкрепа”, са официални удостоверителни документи и оспорването истинността на тяхното съдържание, каквото оспорване е направено от страна на ответника по делото, е в негова тежест. В подкрепа на това оспорване, ответното дружество не е ангажирало никакви надлежни доказателства по делото. Съдебните актове, на които то се позовава и част от които са представени по делото, не опровергават удостоверените с двете удостоверения и двете служебни бележки обстоятелства, тъй като в тези съдебни актове е взето отношение единствено относно материалната и процесуалната гражданска правоспособност на синдикалната секция „Подкрепа”, на която ищецът е председател, а както беше посочено по-горе, това няма никакво отношение към нейната „легитимност” и синдикална дейност, а още по-малко – към ползваната от ищеца предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ. Отделно от горното, видно от представения от ответника по делото, протокол от 20.10.2010 г. от заседание на комисията по подбора, същата, респ. – и ответното дружество-работодател са разполагали с горните и други доказателства за това, че ищецът е председател на синдикалната секция „Подкрепа” в предприятието на ответника, а също – и с доказателства за регистрацията на СРС-Бургас и НФ „Химия” като юридически лица и като поделения на КТ „Подкрепа”. Изразеното в този протокол становище на комисията по подбора (поддържано и по делото от ответното дружество) за нелегитимност на синдикалната секция „Подкрепа” в предприятието на ответника, тъй като същата не е регистрирана като юридическо лице и й липсва правосубектност, и тъй като доказателствата за нейната легитимност са издадени от СРС-Бургас и НФ „Химия” преди вписването им като юридически лица по чл. 49 от КТ и чл. 5 от Устава на КТ „Подкрепа”, освен че е несъстоятелно – по изложените по-горе съображения, то по никакъв начин не освобождава ответника-работодател от задължението му по чл. 333, ал. 3 от КТ – да поиска предварителното съгласие от съответния синдикален орган на КТ „Подкрепа” за уволнението на ищеца, след като се установи, че обективно той е бил председател на синдикалната секция „Подкрепа” в предприятието, това е било известно на ответника-работодател и той е разполагал с достатъчно доказателства за това (дори и да ги е считал за недостатъчни или неистински). С оглед на това – несъстоятелно е и становището на ответника по делото, че ищецът, дори и да се е ползвал с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, я бил изгубил, тъй като отказал да даде информация за нея на работодателя си. По изложените съображения съдът намира, че към датата на уволнението му ищецът се е ползвал от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ и тя не е била преодоляна от ответника-работодател, който не твърди и не ангажира доказателства по делото да е искал и да е било дадено предварително съгласие от съответния синдикален орган на КТ „Подкрепа” за уволнението на ищеца. При това положение, съгласно изричната разпоредба на чл. 344, ал. 3 от КТ, уволнението на ищеца е незаконосъобразно и следва да бъде отменено – по иска му по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – само на това основание, без да е необходимо да се разглеждат останалите наведени доводи в тази насока – по съществото на трудовия спор по делото. От основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, предвид и обстоятелството, че ищецът е заемал за неопределено време (чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ) процесната длъжност „организатор производство” в наетия от ответното дружество цех „РАПК и СИ”, следва и основателността на обусловения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. Ищецът следва да бъде възстановен на заеманата от него преди незаконосъобразното му уволнение, длъжност „организатор производство” в цех „РАПК и СИ” при ответното дружество. Налице са и материалноправните предпоставки за уважаването на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, с който ищецът претендира (предвид и направеното уточнение на исковата молба по делото) обезщетение в размер 8 739.48 лв. за периода 22.10.2010 г. – 22.04.2011 г., през който твърди да е останал без работа поради незаконното му уволнение, както и законната лихва върху обезщетението до окончателното му плащане. Незаконосъобразното уволнение на ищеца, както беше посочено по-горе, е извършено на 22.10.2010 г. От тази дата и до края на процесния период – 22.04.2011 г., ищецът, вследствие уволнението, е останал без работа, видно от представените по делото, трудова книжка и регистрационна карта в бюрото по труда. Основателен е доводът на ответника, че представеният с исковата молба, неподписан от никого фиш за получено от ищеца трудово възнаграждение за месец август 2010 г., не доказва размера на брутното му трудово възнаграждение, на базата на което, съгласно по чл. 228, ал. 1 от КТ, следва да се определи дължимият размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ за процесния шестмесечен период. Относно този размер, обаче, страните са представили други доказателства. Видно от трудовата книжка на ищеца, допълнително споразумение № С-1404/02.08.2007 г. между страните към трудов договор № 03276/20.09.1988 г. на ищеца и длъжностно разписание от 01.10.2004 г., към датата на уволнението му ищецът е получавал основна заплата в размер 955 лв. и допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер 33 % върху основната заплата. При това положение, на основание чл. 162, пр. 1 от ГПК съдът приема, че брутното трудово възнаграждение на ищеца по смисъла на чл. 228, ал. 1 от КТ възлиза на не по-малко от 1 270.15 лв., респ. – че дължимият от ответника на ищеца размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ за процесния шестмесечен период 22.10.2010 г. – 22.04.2011 г. възлиза на сумата 7 620.90 лв. За последната сума искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ следва да бъде уважен, като ответникът бъде осъден да я заплати на ищеца, ведно с претендираната законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба в съда – 18.11.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, като в останалата му част – за разликата над сумата 7 620.90 лв. до пълния му предявен размер от 8 739.48 лв. този иск следва да бъде отхвърлен, като недоказан по размер в тази му част. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответното дружество дължи и следва да бъде осъдено да заплати на жалбоподателя-ищец, и претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред първата съдебна инстанция по делото (в общ размер 850 лв.; като не се установява да са направени от ищеца други дължими разноски по делото), съразмерно с уважената част от трите предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а третият – паричният – частично уважен), а именно – сумата 813.74 лв., Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираното от последното юрисконсултско възнаграждение за защита пред трите съдебни инстанции по делото (в общ размер 1 500 лв. – по 500 лв. за всяка от трите инстанции, определен съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ и предвид фактическата и правна сложност на делото; като не се установява да са направени от ответника разноски по делото, каквито той също претендира), съразмерно с отхвърлената част от трите предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а третият – паричният – частично отхвърлен), а именно – сумата 64 лв. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати и дължимите се държавни такси за производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с уважената част от трите предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а третият – паричният – частично уважен), а именно: по сметка на БРС – сумата 464.84 лв., по сметка на БОС – сумата 232.42 лв. и по сметка на ВКС – сумата 262.42 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № ІІІ-93/02.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1080/2012 г. на Бургаския окръжен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТМЕНЯ, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, незаконосъобразното уволнение на Д. П. А. с ЕГН [ЕГН], извършено със заповед № Кп-305/22.10.2010 г. на управителя на [фирма] (сега – с наименование [фирма] с ЕИК[ЕИК]), с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ; ВЪЗСТАНОВЯВА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, Д. П. А. на заеманата преди незаконосъобразното му уволнение длъжност „организатор производство” в цех „РАПК и СИ” при [фирма]; ОСЪЖДА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, [фирма] да заплати на Д. П. А. сумата 7 620.90 лв. (седем хиляди шестстотин и двадесет лева и деветдесет стотинки), представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконосъобразното уволнение през периода 22.10.2010 г. – 22.04.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.11.2010 г. до окончателното й изплащане; като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ в останалата му част – за разликата над сумата 7620.90 лв. до пълния му предявен размер от 8 739.48 лв.; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, [фирма] да заплати на Д. П. А. сумата 813.74 лв. (осемстотин и тринадесет лева и седемдесет и четири стотинки) – направени разноски за адвокатско възнаграждение по делото; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, Д. П. А. да заплати на [фирма] сумата 64 лв. (шестдесет и четири лева) – юрисконсултско възнаграждение по делото; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, [фирма] да заплати дължимите държавни такси за производството по делото, а именно: по сметка на Бургаския районен съд – сумата 464.84 лв. (четиристотин шестдесет и четири лева и осемдесет и четири стотинки), по сметка на Бургаския окръжен съд – сумата 232.42 лв. (двеста тридесет и два лева и четиридесет и две стотинки) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 262.42 лв. (двеста шестдесет и два лева и четиридесет и две стотинки). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. с особено мнение 2. ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Боян Цонев, изразено при постановяване на решението по гр. дело № 1100/2012 г. на ВКС, IV-то гр. отд. Подписвам посоченото решение с особено мнение, тъй като не съм съгласен с възприетото от мнозинството на състава, разрешение на втория поставен по делото правен въпрос, а именно: може ли да се приеме едно писмено изявление за подписан документ, в случая – заповед за уволнение, при положение, че липсва собственоръчен подпис на издателя му, а вместо това е положен печат (щемпел) от подписа му, при което липсват индивидуализиращи признаци на саморъчния подпис и не може да бъде установена автентичността на документа. Съображенията ми са следните: Значението на подписа е същият да удостовери авторството на писмения документ, върху който той е положен, а именно – да удостовери, че физическото лице, посочено в документа като негов автор, е направило изявлението, съдържащо се (материализирано) в текста, под който е положен подписът в документа. Когато „подписът” е положен по такъв начин, и най-вече – не чрез, поначало уникалното за всяко физическо лице, саморъчно изписване на писмени (буквени или други) знаци, а чрез такова техническо средство, каквото е и печатът (щемпелът), че същият „подпис” може да бъде положен по абсолютно идентичен начин от всяко друго физическо лице, различно от автора (всяко лице, в чието държане се намира печатът (щемпелът), и което може да положи отпечатък от него върху всеки документ), то това значение на подписа напълно се обезсмисля. Не случайно в разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от ГПК законодателят изрично разграничава и прави разлика между подпис (употребен е изразът „вместо подпис”) и отпечатък от десния палец или друг пръст, и то – въпреки уникалността на този отпечатък (не е случайно и изискването в чл. 579, ал. 1 от ГПК – при потвърждаване пред нотариус на вече положен подпис върху нотариален акт, лицето освен това и да изпише саморъчно пълното си име, което само по себе си е полагане на подпис). По тези съображения считам, че когато един документ не е подписан чрез саморъчно изписване на писмени знаци, от които се състои подписа, а такъв „подпис” е положен чрез отпечатък от печат (щемпел), то това е равнозначно на липса на подпис, т.е. документът е неподписан. Тъй като неподписаният документ не удостоверява ничие изявление, включително – на лицето, посочено в него като негов автор, то съдържащото се в текста на неподписания документ изявление не би могло да бъде потвърдено впоследствие от никого като негов автор, нито пък авторството би могло да бъде доказвано с други писмени доказателства, със свидетелски показания или с експертно заключение. Авторът единствено би могъл да подпише такъв неподписан документ, чрез полагане на подпис – саморъчно изписване на писмените знаци, от които той се състои. Когато документът е заповед или друг писмен акт, съдържащ (материализиращ) волеизявление от името на работодателя за прекратяване на трудово правоотношение с даден работник или служител – чл. 335, ал. 1 от КТ, този частен диспозитивен документ (заповедта за уволнение) следва да е подписан към момента на уволнението, по смисъла на чл. 335, ал. 2 от КТ. Тъй като, съгласно константната съдебна практика, законосъобразността на уволнението се преценява именно към този момент, този документ (заповедта за уволнение) не би могъл да бъде подписан по-късно, и ако върху него е положен „подпис” чрез печат (щемпел), то само на това основание уволнението, извършено чрез връчването на документа (заповедта) на работника или служителя (респ. – и след изтичането на съответния срок по чл. 335, ал. 2, т. 1 или т. 2 от КТ), се явява незаконосъобразно. Съдия: /Боян Цонев/