Р Е Ш Е Н И Е
№ 112
Гр. София, 07.04.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладваното от съдията Албена Бонева гр. дело № 4587 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [община], представлявана от кмета М. Х. Ч., чрез адв. Д. С. от АК - К., срещу въззивно решение № 140/10.04.2014 г. на Кюстендилски окръжен съд, постановено по гр. д. № 148/2014 г.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с определение № 1389 от 05.12.2014 г. по следните правни въпроси: за обстоятелствата, които следва да се преценят от работодателя при определяне на дисциплинарното наказание; писмените обяснения на работника, дадени по реда на чл. 193, ал. 1 КТ, в които се съдържа признание за извършеното нарушение, могат ли да се ползват като доказателствено средство по трудов спор и какво е доказателственото им значение.
По въпроса за обстоятелствата, които следва да се преценят от работодателя при определяне на дисциплинарното наказание има формирана задължителна съдебна практика на ВКС, намерила израз, както в решение № 167/2013 г. по гр. д. № 1102/2012 г. на ІV ГО на ВКС и решение № 3/2012 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на ІV ГО на ВКС, така и в други решения по чл. 290 ГПК на състави от Върховния касационен съд. Тълкуването е еднозначно, непротиворечиво и напълно се споделя от настоящия състав, а именно, че при избора на наказание, съгласно чл. 189 ГПК, работодателят следва преценява тежест на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено то и поведението на служителя. За тежестта на нарушението е от значение значимостта на неизпълненото задължение като конкретното деяние, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя и доколко тя сочи за оказано от работодателя по-високо доверие; съобразяват се и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици. Стойността на имуществото, предмет на нерегламентирано разпореждане като обективно обстоятелство, при което нарушението е извършено, е от значение, но не е определящо обстоятелство за тежестта на нарушението.
В решение № 694/2010 г. по гр. д. № 280/2009 г. на ІV ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК е даден отговор и на втория процесуалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. Тълкуването, напълно споделено и от настоящия състав, е че писмените обяснения на работника, дадени по реда на чл. 193 КТ, в които се признава извършеното нарушение, по естеството си са извънсъдебно признание, че са се осъществили неизгодни за него факти, като съдът следва да ги прецени в съвкупност с останалите доказателства по делото, с оглед всички обстоятелства.
По касационните оплаквания:
[община] излага доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон – чл. 189 и чл. 195, ал. 1 КТ, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна по касационната жалба – В. Й. И. не е депозирала отговор по реда на чл. 287, ал.1 ГПК, нито по-късно е изразила становище по касационната жалба.
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира че касационната жалба е основателна.
Кюстендилският окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Дупнишки районен съд, признал за незаконно наложеното дисциплинарно наказание на В. Й. И., отменил заповед № 619/29. 04. 2013 г. на [община], с която била уволнена, възстановил я на заеманата преди уволнението длъжност „старши специалист – Г.“ и осъдил работодателя да й заплати обезщетение в размер на 3228.90 лв. по чл. 225, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 30.05.2013г., до окончателното изплащане на обезщетението, както и съдебноделоводни разноски съразмерно уважената част от исковете.
За да постанови този резултат, съдът установил, че страните били в трудово правоотношение, като В. И. заемала длъжността „старши специалист - Г.” в [община]. Със заповед № 619/29.04.2013г. на кмета на общината, връчена на 30.04.2013г. на И. било наложено дисциплинарно наказание „уволнение” на осн. чл.190, ал.1, т. 4 КТ, предл.1 и т. 7, вр. с чл. 187 т.9 и т.10 КТ за това, че в качеството си на длъжностно не внасяла в касата събраните от нея средства през периода 04. 05. 2012 г. - 04. 03. 2013 г., като общата сума на неотчетените кочани възлизала на 5060 лв. Тази сума била ползвана за лични нужди от служителя И., която внесла неотчетената сума в касата на общината на 04. 03. 2013 г.
Според въззивния съд заповедта, с която било наложено дисциплинарно наказание била немотивирана по следните съображения: С оглед цифровото изписване на посочените в заповедта правни норми, дисциплинарната отговорност била ангажирана на основание злоупотреба с доверието на работодателя и други тежки нарушения на трудовата дисциплина – чл. 190, ал.1, т. 4, пр. 1 и т. 7 КТ; хипотезата на чл. 187, т.9 КТ имала предвид увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства, а хипотезата на т. 10 - неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение. Според въззивния съд, след като в заповедта не били посочени конкретните трудови задължения, които служителят не бил изпълнил, било недопустимо в съдебното производство работодателят допълнително да установява такива, водещи до ангажиране на отговорността на уволнения. Прието е, че за посоченото в заповедта нарушение на чл. 189, т. 9 КТ, което е увреждане на имуществото на работодателя или разпиляване на материали и др., нямало и доказателства по делото. По тези съображения, въззивният съд посочил, че не било установено умишлено поведение от страна на И., което да предпоставя преднамереност в извличането на облага за себе си или за другиго ( отклоняване, присвояване или разпиляване на имущество), или с цел увреждане на работодателя, като представляващо злоупотреба с доверието му, като се позовал на чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. първо от КТ. Окръжният съд, също така приел, че заповедта нарушавала и чл. 189 КТ, защото нямало съразмерност между тежестта на извършеното нарушение и наложеното най-тежко дисциплинарно наказание. Съдът се аргументирал с това, че нямало данни от описаните действия на И. да са били предизвикани особено тежки последици за работодателя, а и от събраните доказателства не се извеждали данни и за други нейни нарушения.
Решението е неправилно.
В противоречие с дадените по-горе отговори въззивният съд е изходил само от това дали за работодателя са възникнали “особено тежки” имуществени последици, без да изследва и други относими обстоятелства за преценката по чл. 189 ГПК преди избор на наказание за допуснато дисциплинарно нарушение, а също така не е обсъдил релевантно доказателствено средство – писмените обяснения на В. И., съдържащи извънсъдебно признание за извършване на деянието, за което е наложено дисциплинарното наказание.
Основателно е и оплакването в касационната жалба за необоснованост в извода на въззивния съд, че заповедта за дисциплинарно уволнение била немотивирана, както и за неточно приложение на чл. 189, т. 1 КТ.
В. съд е градил фактически и правни заключения дали деянието, за което е наказана И. е дисциплинарно нарушение, то тежко ли е, заповедта за уволнение мотивирана ли е, само по съображения относно съдържанието на цитираните в заповедта правни норми, без да прецени уволнението въз основа на описаните в заповедта конкретни нарушения. Върховният касационен съд многократно в свои решения, включително и по реда на чл. 290 ГПК, които са задължителни за по-долустоящите инстанции, е изяснявал, че правната квалификация на деянието, посочена от работодателя, стига извършването му да е установено, да представлява нарушение на трудовата дисциплина и да са съобразени критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, е без значение за законността на уволнението; съществено за мотивирането на заповедта е нейната текстуална част – индивидуализацията на деянието от обективна и субективна страна, включително и чрез препращане към друг, известен на работника/служителя документ, а не дали е дадена от работодателя правна квалификация на нарушението, съответно цитираните правните норми съответстват ли на нарушението.
Н. на събрани парични средства по служба от И., в касата на работодателя, съставлява сериозно неизпълнение на основна трудова функция. Поведението й е особено укоримо и с оглед многократността на нарушението – продължило десет месеца. Няма съмнение че служителят съзнава противоправността на това си поведение, а признанието, че сумите са отклонявани с цел удовлетворяване на лични нужди, сочи и на пряк умисъл, което е от значение за обстоятелствата, при които е извършено нарушението. В заключение, изводът на въззивния съд, че наложеното дисциплинарното наказание не е съобразено с критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, се явява необоснован и изведен в противоречие с материалния закон.
Налице е хипотезата на чл. 293, ал. 2 ГПК, обжалваното въззивно решение като неправилно следва да бъде касирано, а исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, да бъдат отхвърлени.
Между страните не е спорно, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че страните са били в трудово правоотношение, като В. И. е заемала длъжността старши специалист „Г.”. Със заповед № 619/29.04.2013г. на кмета на общината й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за това, че в качеството си на длъжностно лице не внасяла в касата събраните от нея средства през периода 04. 05. 2012 г. - 04. 03. 2013 г., като общата сума на неотчетените кочани възлизала на 5060 лв. Заповедта е мотивирана, като в нея ясно, точно и подробно са описани последователно във времето действията на И., довели до отклоняване на посочената сума. Видно от дадените по реда на чл. 193 КТ обяснения пред работодателя от И., тя признава, че е задържала служебните пари поради тежкото си финансово положение, психично заболяване, неуспешни опити да получи кредит от банкови институции, висящо дело за развод.
Според свидетеля Т. К., след проверка на граждани за плащане на гробно място, се установило, че в оригинала на притежаваната от тях квитанция е записана сума от 125 лв., а на копието, съхранявана в общината, под индиго, е отбелязано – 25 лв. По този начин разликата не била отчетена в касата на работодателя. След този случай била извършена проверка като от гражданите, платили гробни места, били изискани оригиналните квитанции за съпоставка със записаното под индиго, в кочана. Именно след приключване на проверката се установило, че В. И. отклонявала по този начин средства от касата на общината.
При преценка на така установеното, следва че деянието, описано в заповедта за уволнение, е извършено от В. И.. То представлява нарушение на трудовата дисциплина, тежко е, извършено е многократно и при пряк умисъл от служителя. Вярно е, че И. доброволно е възстановила сумата, но това не заличава нито характера на деянието й, нито го прави маловажно. Видно от обясненията й до работодателя, както и от поведението й в съдебното производство, липсва и критичност към извършеното.
При така установеното се налага извода, че изборът на дисциплинарно наказание от работодателя е съобразен с критериите по чл. 189, ал. 1 КТ.
В заключение, заповедта за уволнение на И. е законосъобразна, поради което иска за отмяната й, както и акцесорните искове за възстановяване на заеманата длъжност и за изплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, следва да бъдат отхвърлени.
Ищцата В. Й. И. следва да заплати сторените от насрещната страна съдебноделоводни разноски по делото – 289,14 лв. Дължимата държавна такса за предявяване на иска, както и заплатеното възнаграждение на вещо лице по допуснатата от първостепенния съд съдебносчетоводна експертиза, следва да останат за сметка на съдебната власт.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 140/10.04.2014 г. на Кюстендилски окръжен съд, постановено по гр. д. № 148/2014 г. и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от В. Й. И. от [населено място], [улица] против [община], представлявана от кмета М. Х. Ч., за отмяна, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, на заповед № 619/29.04.2013г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „старши специалист – Г.“ в [община], на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и за присъждане на 3228,90 лв. – обезщетение за оставане без работа поради уволнението през периода 30.04.2013 г. – 30.10.2013 г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.
ОСЪЖДА В. Й. И. от [населено място], [улица] да заплати на [община], представлявана от кмета М. Х. Ч., сумата в размер на 289,14 лева, представляващи съдебноделоводни разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|