Р Е Ш Е Н И Е   № 540   гр. София, 07.07.2010 г.   Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и десетата година, в състав:                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ                                      ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА                                                                         МИМИ ФУРНАДЖИЕВА   при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 895 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на “З” АД, представлявано от изпълнителния директор А, приподписана от адв. В, против въззивното решение № 7 от 9 януари 2009 г., постановено по в.гр.д. № 398 по описа на окръжния съд в гр. Л. за 2008 г., с което е отменено решение № 56 от 31 юли 2008 г., постановено по гр.д. № 122 по описа на районния съд в гр. Т. за 2008 г. и вместо него касаторът е осъден да заплати на В. П. В. сумата от 2182,67 лева, представляваща разликата между дължимото обезщетение по чл. 331 ал. 2 КТ и начисленото и изплатено обезщетение в размер на 8317,08 лева. Касационният контрол е допуснат с определение № 997 от 31 юли 2009 г. поради наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по правния въпрос за тълкуването на понятията “обезщетение” и “брутно трудово възнаграждение” при прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 331 КТ относно елементите, които се включват в брутното трудово възнаграждение при определяне и изчисляване на дължимото по този текст обезщетение. По поставения въпрос касаторът сочи, че при всички хипотези на уреждане на задължение за обезщетяване законодателят е постановил това да става на базата на брутното трудово възнаграждение, а неговите елементи се посочват в Наредбата за структурата и организацията на работната заплата – включват се възнагражденията с постоянен характер. Ответникът В. П. В. от гр. Я., не дава отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК. С решението си въззивният съд приел, че според закона относно законовоопределените обезщетения в КТ за размера на брутното трудово възнаграждение е приложима разпоредбата на чл. 20 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, но в чл. 331 КТ е уговорен само минимума на дължимото обезщетение, а по-големият размер на обезщетение е въпрос на договаряне между работодателя и работника; в процесния случай е уговорено обезщетение в размер на дванадесеткратния размер на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение – касае се не за законоустановен размер на обезщетението, а за договорен такъв и работодателят, ако е имал намерение да предвиди размер по НСОРЗ, е следвало да го посочи. По поставения въпрос касационният съд приема следното: Според правилото на чл. 331 КТ, работодателят може да предложи на работника или служителя трудовото правоотношение помежду им да бъде прекратено срещу обезщетение. Наредбата за структурата и организацията на работната заплата пък в чл. 20 определя, че в брутното трудово възнаграждение извън случаите на чл. 177 и 228 от Кодекса на труда се включва основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с индивидуалния трудов договор, доколкото друго не е предвидено в КТ. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит – чл. 15 ал. 1 НСОРЗ в редакцията на текста към прекратяването на процесното трудово правоотношение. Следователно, в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по чл. 331 КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Като е постановил разрешение на поставения въпрос в разрез с посочения принцип, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон. Касационната жалба е основателна. Съдът е сезиран с иск по реда на чл. 331 ал. 2 от Кодекса на труда. В исковата си молба ответникът по касация сочи, че му било предложено трудовото правоотношение да се прекрати, при условията на чл. 331 ал. 1 КТ с обезщетение в размер на 12 кратното последно получено от него брутно трудово възнаграждение, но при изплащането на обезщетението то било изчислено на база дванадесеткратния размер на сбора от полученото основно месечно трудово възнаграждение и допълнителното трудово възнаграждение за продължителна работа, без да се вземе предвид последното получено брутно трудово възнаграждение, поради което ищецът бил ощетен с 2182,67 лева. В касационната жалба се изтъкват доводи за неправилност на решението във връзка с тълкуване волята на работодателя при определяне на обезщетението по чл. 331 КТ да вложи друг смисъл и съдържание в отклонение от императивната уредба по отношение на елементите на брутното трудово възнаграждение, които се вземат предвид при изчисляването на обезщетението; неправилен е изводът, че базата за изчисляване на обезщетението по чл. 331 КТ е различна от базата за изчисляване на обезщетенията по другите предвидени основания в КТ; възнаграждението за извънреден труд няма постоянен характер, поради което не може да служи като база за определяне на обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение. По спора е установено, че по последното допълнително споразумение между страните за заеманата от ищеца длъжност се дължат основно месечно трудово възнаграждение от 463 лева и допълнително възнаграждение за продължителна работа (43%) от 199,09 лева. Следователно, възприетата система за заплащане е съобразена с времетраенето на работата и не предвижда допълнителни плащания с постоянен и предвидим характер, които да са поставени в зависимост от трудовия резултат. На 6 юли 2007 г. ищецът получил предложение от работодателя трудовото правоотношение помежду им да бъде прекратено при условията на чл. 331 ал. 1 КТ, като на ищеца бъде изплатено обезщетение в дванадесеткратен размер на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение. На 11 юли 2007 г. трудовото правоотношение било прекратено, като в заповедта на работодателя е посочено, че на ищеца се дължи на основание чл. 331 ал. 2 КТ дванадесеткратния размер на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение. Според фиша за последното получено трудово възнаграждение ищецът е получил възнаграждение за извънреден труд сумирано от 181,89 лева и възнаграждение за нощен труд от 31 лева, освен основното месечно трудово възнаграждение и възнаграждението за продължителна работа. При касатора е възприето сумирано отчитане на работното време във връзка с технологичния цикъл на работа. Със заповед от 2004 г., действала и към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, при условията на чл. 142 КТ работодателят е разпоредил изчисляване и заплащане на заплатата за работните места, преминаващи към сумирано работно време, на период от три месеца. Посоченото разрешение е възприето и в КТД т. 4.7 - възнаграждението за положен извънреден труд е заплащано сумарно за период от три месеца, а не ежемесечно. При сумирано изчисляване на работно време работодателят отчита работното време на конкретния работник или служител в края на отчетния период – в случая на тримесечие. В случай, че нормата работно време за този период е надвишена, ще се отчете извънреден труд – часовете, получени над определената норма часове (след превръщането на нощните часове в дневни по реда на чл. 9 ал. 2 НСОРЗ), са извънреден труд. В рамките на периода е възможно продължителността на отработените часове в различните месеци да е различна, но в края на периода общо за него да не се превишава нормата работно време. По смисъла на изложеното и във връзка с приложимия текст на чл. 15 НСОРЗ, възнаграждението за извънреден труд не представлява възнаграждение с постоянен и предвидим характер, полагащо се заедно с основното трудово възнаграждение за действително отработено време. Липсва основание да се приеме, че всъщност договореното между страните обезщетение включва и други елементи на работната заплата в отклонение на посочения принцип на чл. 20 НСОРЗ. Явно е от отправеното предложение, както и от съгласието на работника, че предложеното обезщетение е в дванадесеткратния размер на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение – размер, двукратно по-висок от уговорения в КТД и трикратно по-висок от определения в КТ.говорки относно базата на обезщетението не са правени. Затова, като е определил заплащането на обезщетението по чл. 331 КТ без включения в последното получено трудово възнаграждение извънреден труд, работодателят не е нарушил закона. Атакуваното решение следва да се отмени и предявения иск – да се отхвърли. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ въззивното решение № 7 от 9 януари 2009 г., постановено по в.гр.д. № 398 по описа на окръжния съд в гр. Л. за 2008 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска на В. П. В., ЕГН **********, с адрес в гр. Я., ул. “В” № 4, против “З” АД, със седалище и адрес на управление в с. З., обл. Ловеч, ул. “. № 1, за заплащане на сумата от 2182,67 лева, представляваща разликата между дължимото обезщетение по чл. 331 ал. 2 КТ и начисленото и изплатено обезщетение в размер на 8317,08 лева.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: