Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 131   С  о  ф  и  я, 24 март 2009 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на  09  м а р т  2009  година в състав:                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ                                              ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                           НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ   при секретар Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 109/2009 година.   Делото е образувано по повод касационна жалба от защитника на подсъдимия В. И. В. от Нова Загора. Предмет на жалбата е решение № 178 от 10.01.2009 г. по ВНОХД № 253/2008 г., постановено от Бургаския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл. 348 ал.1 т.1 и 3 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Изложените в жалбата оплаквания се поддържат в касационното производство от процесуалния представител на подсъдимия адв. Вл. В. от АК-Сливен. Частният обвинител Р. Д. и повереникът му адв. М не се явяват в третоинстанционното производство, редовно призовани и не са взели отношение по жалбата. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец П. П. адв. Г. Сгънатов от АК-Сливен в писмено становище моли жалбата да бъде оставена без уважение.   Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 28 от 31.10.2008 г., постановена по НОХД № 371/2008 г. на Окръжен съд – Сливен подсъдимият В. И. В. от Нова Загора е признат за виновен в това на 01.03.2008 г. в Нова Загора, при управляване на МПС – лек автомобил “Ф” с рег. № С* да е нарушил правилата за движение и по непредпазливост да е причинил смъртта на 18-годишния Р. Р. Д. и тежка телесна повреда на 19-годишния П. Т. П., като след деянието е избягал от местопроизшествието и на основание чл.343 ал.3 пр.последно б.”б” пр.1-во вр.ал.4 вр.ал.1 вр. чл.342 ал.1 от НК и при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК му е наложено наказание от 2 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим, както и е лишен от право да управлява МПС за срок от 4 години, считан от влизане на присъдата в законна сила. Уважен е предявеният от пострадалия П. П. граждански иск за сумата от 50 000 лв, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от датата на увреждането му – 01.03.2008 г. до окончателното й изплащане, като искът в останалата му част до пълния предявен размер от 80 000 лв е отхвърлен като неоснователен. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия В с бланкова въззивна жалба, допълнена впоследствие с оплаквания за явна несправедливост на наложеното му наказание и завишеност на присъденото в гражданско-осъдителната й част обезщетение с искане за изменяването й с намаляване на размерите и на двете кумулативно наложени му наказания, а така също и намаляване на размера на присъденото обезщетение на пострадалия П. , със законните последици от това. С въззивното решение обжалваната присъда е изменена, като е облекчен режимът за изтърпяване на наложеното на жалбоподателя наказание лишаване от свобода от общ в лек, а е потвърдена в останалата й част. В касационната жалба от името на подсъдимия защитникът му адв. Вл. Михайлов поддържа наново оплакванията си за явна несправедливост на наложеното на подзащитния му наказание лишаване от свобода с отказа на съда да приложи разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, довело, според него, до неправилното приложение на материалния закон, включително и поради прекомерност на присъдената на ищеца П. сума за репариране на неимуществените му вреди, сочено като касационно основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, като се прави искане за изменяне на обжалваното решение и прилагане на института на условното осъждане по отношение на наказанието лишаване от свобода, както и чувствително намаляване размера на присъденото на пострадалия обезщетение.   Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира касационната жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Макар наведените касационни основания да са посочени като такива по чл.348 ал.1 т.1 и 3 от НПК, доводите в подкрепата им сочат единствено на това относно явната несправедливост на наложеното на жалбоподателя наказание лишаване от свобода и то с оглед отказа и на въззивния съд да приложи института на “условното” осъждане. При условията на съкратено съдебно следствие по чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК, подкрепеното от доказателствената основа самопризнание на жалбоподателя правилно е поставено в основата на осъдителната му присъда, като фактите от кръга на чл.102 от НПК с основание са приети да са изпълнили с нужното съдържание състава на престъплението по чл.343 ал.3 пр.последно б.”б” пр.1-во вр.ал.4 вр.чл.342 ал.1 от НК. Спор относно правнорелевантните факти и по приложението на материалния закон не възниква. ВКС намира, че възражението за несправедливо осъждане на жалбоподателя В. е неоснователно. Защитата счита по три пункта от мотивите на обжалваното решение за незаконосъобразни съображенията на съда да приеме отегчаващи отговорността му обстоятелства, възпрепятстващи приложението на чл.66 ал.1 от НК – липса на чистосърдечно признание на вината, на трудова ангажираност и желание да полага общественополезен труд и монтиране на доказателства за отежнено семейно положение. Относно първото, законодателят с разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК е предопределил последицата от “самопризнанието” на фактите по делото от подсъдимия със задължителното приложение на чл.55 от НК при определяне на наказанието му и няма основание да се претендира това обстоятелство да се отчита наново при индивидуализацията му. В случая, относителната тежест на това обстоятелство намалява с факта, че той не просто е избягал от местопроизшествието, а че се е опитал да заблуди разследващите органи, подавайки фалшив сигнал до полицейските органи за предходно отнемане на автомобила му от неизвестни лица, което не се оспорва от защитата и което е установено с показанията на св. Ив. И. , включително и начинът за достигане до “самопризнанието” на В. Не по-малко укоримо е съпътстващото бягството му от мястото на ПТП изоставяне на пострадалите на произвола на съдбата, което ако за Р. Д. е било без значение, тъй като е починал непосредствено след ПТП вследствие на причинените му несъвместими с живота травми, то за пострадалия св. П.П. това е могло да се окаже фатално, но обвинение в тази насока няма повдигнато на жалбоподателя. На следващо място, макар да е посочил липсата на трудова ангажираност на дееца и представените доказателства за семейното му положение като отегчаващи отговорността му обстоятелства, съдът фактически е отчел тези обстоятелства сред смекчаващите, възприемайки ги най-общо като “отежнено семейно и материално положение”, че следва да се грижи и осигурява средства за издръжка на жена, с която е живял на съпружески начала и за родени от това съжителство малолетни деца. От друга страна, трудовата ангажираност на съденото лице винаги се е считало от съдилищата като положително въздействащ социален инструмент за поправянето и превъзпитанието му и влияещ върху преценката за характера и тежестта на дължимата му се санкция за постигане целите на специалната превенция. Това личи и от законодателното предвиждане на съпътстваща лишаването от свобода, при приложението на чл.66 ал.1 от НК или при условно предсрочно освобождаване, мярка за допълнително възпитателно въздействие “полагане на безвъзмезден труд в полза на обществото”. Безспорно, формалното оформяне на съжителството на жалбоподателя с жена, от която той има малолетни деца не може да бъде прието като манипулация на доказателствата с цел смекчаване на санкцията му, доколкото няма елемент на фалшификация. В случая, от съществено значение за извода на съда за необходимостта от ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия В наказание са тежестта на допуснатите от него нарушения на правилата за движение и формата на вината му. Константна е практиката на съдилищата, че нарушаването на изискванията на знак В2 “Стоп” е едно от най-тежките нарушения на правилата за движение, водещо в повечето случаи до обективна невъзможност за водача на движещото се по път с предимство МПС да отреагира своевременно и адекватно на опасността. Случилото се е последица от груба небрежност от страна на жалбоподателя, която трудно може да се оправдае с малкия му стаж като водач на МПС. Обратно, именно заради това той е следвало да прояви по-голяма осторожност при управляване на автомобила, в тази част от денонощието, още повече, че поводът за пътуването му не е сериозен, за да предполага да е притеснен и разсеян. Извън тежкия вредоносен резултат, включително и за св. П, спасен благодарение висококвалифицираната и своевременна медицинска помощ, не без значение е и второто квалифициращо деянието като по-тежко наказуемо престъпление обстоятелство за бягството му от местопроизшествието, свързано вече с друга форма на вина, а в случая, и с действия по прикриване на авторството на деянието. Всички тези обстоятелства правилно са оценени от въззивния, приел съображенията на първоинстанционния съд, като обуславящи наложеното на подс. В. наказание от 2 години лишаване от свобода да бъде изтърпяно ефективно и ВКС не намира основание да не се съгласи с тях. Деянието на жалбоподателя, а и самият той като деец и водач на МПС, макар и с малко стаж, се отличават с една по-висока обществена опасност за такъв род деяния, което налага както за постигане целите на специалната, така и на генералната превенция да се приложи наложената му санкция с по-голяма тежест, каквато е ефективното й изтърпяване. Законосъобразно е отказано приложението на института на условното осъждане и жалбата му в тази насока като неоснователна следва да бъде оставена без уважение. Относно поддържаното пред въззивната инстанция оплакване за несправедливост и на другото кумулативно наложено му наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от 4 години не се развиват каквито и да е оплаквания и доводи. Неоснователно е и оплакването за завишеност на присъденото на пострадалия П. П. обезщетение за причинените му с деянието неимуществени вреди. Само по една случайност не е настъпил летален резултат и за него, като продължително време лекарите са се борили за живота му. Св. Е. С. подробно е посочила какво е преживял, какви усложнения са настъпили за здравето му и които и понастоящем следва да се лекуват, както и неблагоприятните последици за образованието му и начина му на живот. Абсолютно голословно и несъобразено с фактите по делото е възражението на защитата на жалбоподателя за каквото и да е съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия П. , включително и от загиналия водач Д. (въпреки приетото от първоинстанционния съд), тъй като св. П е бил пътник в “П”-то и не е нарушил правила за движение, а водачът му Д. и при разрешената скорост от 50 км в час не би могъл да реагира и предотврати ПТП, тъй като опасността за движението му е настъпила на 11 метра преди това, поради което мястото на удара е дълбоко в опасната му за спиране зона и при двете скорости на движение (виж изводите на приетите АТТЕ). Последното по никакъв начин не може да обоснове намаляване размера на обезщетението на ищеца П. на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД. Съдилищата твърде пространно са се спрели на характера и тежестта на причинената му тежка телесна повреда, периода на преодоляването й, така и последиците от нея понастоящем и в бъдеще. Съдът е съобразил изживения от него стрес, физически болки и страдания, създадените му затруднения за продължителен период от време до възстановяването му, срокът за излекуването му, сериозната опасност за живота му, преодоляна благодарение на адекватните медицински мерки и е определил размера на дължимото му се обезщетение по справедливост на основание чл.52 от ЗЗД. Даден е отговор на всички възражения на защитата и направените изводи за основателността на исковата претенция и за размера на дължимото му се обезщетение са правилни и законосъобразни, поради което няма основание за корекция на обжалваното решение и в тази му част. ВКС намира, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба на защитника на подсъдимия – без уважение.   С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 178 от 10.01.2009 г. по ВНОХД № 253/2008 г., постановено от Бургаския апелативен съд.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: