Р Е Ш Е Н И Е №77 гр. София, 18.06.2018 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА КРАСИМИР ВЛАХОВ при секретаря Зоя Якимова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 3229 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. А. и Н. С. С. от [населено място] срещу Решение № 446/13.04.2017 г. по в. гр. дело № 1935/2016 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 2212/19.06.2015 г., поправено с Решение № 3759/12.11.2015 г. и Решение № 1858/02.06.2016 г. по гр.д. № 9516/2014 г. на Пловдивския районен съд, с което е уважен предявеният от касаторите против К. А. Р. ревандикационен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС - за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да им предаде владението на следния недвижим имот: югозападната част /югоизточна, съобразно с приетото по делото заключение на в. л. В. К./ от собствената им масивна едноетажна, с изба жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв.22 по плана на [населено място], която част от сградата се състои от две стаи, салон и коридор на нивото на първия етаж и изба, стая и баня с тоалетна на нивото на сутеренния етаж и е отхвърлен насрещният установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал.1 от ГПК, предявен от К. А. Р. за признаване за установено по отношение на касаторите, че ищецът е собственик на двуетажна, масивна пристройка, с площ от 66,66 кв.м. на първия етаж и площ от 62 кв.м. на сутеренния етаж, разположена югоизточно спрямо масивната едноетажна, с изба, жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв.22 по плана на [населено място], вместо което е признато за установено по отношение на К. А. Р., че В. В. А. и Н. С. С., са собственици, на основание договори за покупко- продажба на недвижим имот, обективирани в нотариален акт № 154/1987 г. и нотариален акт № 155/1987 г., общо на 20,63/ 266,18 идеални части, или по 10,315/ 266,18 идеални част всеки от тях, от едноетажна масива жилищна сграда с площ от 134,65 кв. м. на жилищния етаж и с площ от 131,53 кв. м. на приземния етаж, построена в поземлен имот № 501.431., за който е отреден УПИ ХІІІ, кв. 22 по ЗРП на [населено място], като искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в частта за разликата до претендираната 1/2 идеална част (133,09/ 266,18 идеални части) от правото на собственост върху жилищната сграда общо за двамата ищци, и в частта, с която ответникът е осъден да им предаде владението върху югозападната част от собствената им масивна едноетажна, с изба жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв.22 по плана на [населено място], която част от сградата се състои от две стаи, салон и коридор на нивото на първия етаж и изба, стая и баня с тоалетна на нивото на сутеренния етаж; признато е за установено по отношение на касаторите, по предявения от ответника насрещен иск, че К. А. Р. е собственик на основание изтекла придобивна давност и по наследство на 112,46/ 266,18 идеални части от едноетажна масива жилищна сграда с площ от 134,65 кв. м. на жилищния етаж и с площ от 131,53 кв. м. на приземния етаж, построена в поземлен имот № 501.431., за който е отреден УПИ ХІІІ, кв. 22 по ЗРП на [населено място], които идеални части съответстват на владяните реално части от югозападната част от жилищната сграда, състоящи се от следните помещения: на първи приземен етаж – стая /изба/, стая, баня с тоалетна и коридор с предверие и на втори жилищен етаж – две стаи и коридор с предверие. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск, евентуално- неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат уважени със законните последици. Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение произтича от твърдението, че със същото въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск и извън спорния предмет, като ответникът по делото е предявил насрещен иск за признаване за установено, че е собственик на пристройка към процесната сграда от източната й страна на основание придобивна давност, докато съдът, след като установил, че е налице фактическия състав на оригинерното придобивно основание, но пристройката не представлява самостоятелен обект на собственост, е признал за установено, че ответникът по касация е собственик на идеална част от сградата, съответстваща на площта на пристройката. Ответникът по касация- К. А. Р. от [населено място] е депозирал по реда на чл. 287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд да не бъде допускано поради липса на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да заявява становище по съществото на спора. С определение № 85/ 16.02.2018 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, касационното обжалване е допуснато за проверка на допустимостта на обжалваното въззивно решение с оглед оплакването на касатора, според което въззивният съд, сезиран с искове за признаване на собственически права върху реални части от процесния недвижим имот, се е произнесъл за идеални части от същия, като при това е взел предвид само притежаваната от ищците ½ ид.ч. от собствеността по силата на правни сделки и е приложил института на конверсията само за тази идеална част, без да съобрази притежаването на останалата ½ ид.ч. от трето за спора лице. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото, намира следното: По основанието, с оглед на което е допуснато касационното обжалване Настоящата касационна инстанция намира, че въззивното решение на Пловдивския окръжен съд не е недопустимо като обективиращо произнасяне по непредявен иск. В конкретния случай предмет на разглеждане са първоначален и насрещен иск за собственост за реални части от масивната едноетажна жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв.22 по плана на [населено място], като ищците се позовават на правни сделки, а ответникът- на придобивна давност. Въззивната инстанция се е произнесла по така предявените искове на релевираните основания, при което, прилагайки института на конверсията, е признала ответника за собственик по давност на идеална част от сградата, съответстваща на владяната от него реална част, а ищците- на разликата до притежаваната от тях по силата на сключени през 1987 г. договори за продажба 1/2 идеална част. Доколкото обаче конверсията е материалноправен институт /като такъв е уредена например в разпоредбата на чл.181, ал.3 З.-отм. относно възможността да се придобие по давност идеална част от дворищнорегулационен парцел чрез владение върху реална част/, преценката за законосъобразното й приложение е от значение не за допустимостта, а за правилността на въззивното решение в контекста на уреденото в чл.281, т.3, пр.1 ГПК касационно основание- неправилност поради нарушаване на материалния закон. По тези съображения следва да се приеме, че атакуваният въззивен акт е допустим и касационната инстанция дължи произнасяне по съществото на касационната жалба. По правилността на въззивното решение Производството е образувано по ревандикационен иск на В. В. А. и Н. С. С. срещу К. А. Р.- за признаването на ищците за собственици и осъждане на ответника да им предаде владението върху югозападната част от собствената им масивна едноетажна, с изба жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв. 22 по плана на [населено място], включваща в себе си част от старата съществуваща сграда и цялата пристроена част към същата сграда от югозападната страна, като са конкретизирани помещенията, предмет на ревандикация, разположени в южната част на сградата- съществуващата част и пристройката към нея, а именно една югозападна стая и салон, които са част от старата сграда, намиращи се на партерно ниво, и цялата пристройка към сградата, която се състои от още една стая, разположена на първо партерно ниво, както и стая и салон, разположени на жилищния етаж, или две стаи и салон от партерния етаж и една стая и салон от жилищния етаж. Ищците основават легитимацията си на собственици на спорния имот на договори за покупко- продажба, обективирани в нотариален акт № 154/1987 г. и нотариален акт № 155/1987 г., с които са придобили ½ идеална част от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ дворно място, намиращо се в [населено място], област П., цялото с площ от 1036 кв. м., представляващо поземлен имот № 501.431., за който е отреден УПИ ХІІІ, кв. 22 по ЗРП на [населено място], ведно с построената в същото дворно място масивна едноетажна с изба жилищна сграда, както и други подобрения, в съсобственост с трето неучастващо по делото лице Н. К. Р.. Съсобствениците си разпределили ползването на жилищната сграда, като съсобственикът на ищците ползва североизточната част от сградата, с вход от източната страна, а другата югозападната част от сградата е разпределена за ползване общо от двамата ищци. Посочено е, че откъм югозападната част на жилищната сграда има изградена пристройка, която, ведно с помещения от югозападната част от жилищната сграда, се ползва от ответника, както и че входът за югозападната част от къщата е през пристройката, който вход се явява единственият достъп до тази част от къщата. Ответникът е предявил насрещен иск установителен иск за собственост на основание давностно владение, като е присъединил упражняваното приживе от родителите му владение, по отношение на следния недвижим имот: едноетажна масивна със стоманенобетонна плоча пристройка със застроена площ от 66,66 кв. м. на първия етаж, както и плбощ от 62 кв. м. на сутеренния етаж, намираща се на югоизток от масивна едноетажна жилищна сграда със ЗП от 99 кв. м., находяща се в УПИ ХІІІ - 431, кв. 22 по ЗРП на [населено място] от 1989 г., която се състои от стая, кухня, салон и коридор, а на нивото на избеното помещение – от изба, стая и баня с тоалетна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице идентичност в предмета на двете претенции – по първоначалния и по насрещния иск. Ответникът и ищец по насрещния иск точно е конкретизирал помещенията (по предназначение и застроена площ на общо ползваната част), които претендира да е придобил на основание давностно владение – стая, кухня, салон и коридор на жилищния етаж и изба, стая и баня с тоалетна на приземния етаж. Изложени са мотиви, че по давност може да бъде придобито правото на собственост както върху цялата сграда, така и върху идеална част от същата, без значение дали строежът е законен. Прието е, че при осъществяване на владение върху реална част от жилищна сграда, несъставляваща жилище (т. е. съответната реална част не представлява самостоятелен обект на собственост), може да се придобие съответна идеална част от нея, като при доказване на фактическия състав на придобивната давност, правото на собственост се придобива в обем на съотношението между реално владяната част и целия имот. Прието е, че родителите на ответника А. и Б. Р. са упражнявали фактическа власт върху процесните помещения (от старата съществуваща жилищна сграда и от допълнително пристроената част) непрекъснато в продължение на повече от десет години – от 1983 г. до тяхната смърт- през 2012 и 2013 г., при презюмирано намерение за своене, след което до завеждане на иска, фактическата власт върху процесния имот е упражнявана от техния син – ответника-К. Р.. Изложени са мотиви, че владението им е било явно, непрекъснато и необезпокоявано и същото е достигнало до знанието на собствениците, които не са се противопоставили до 28.02.2014 г., когато са връчили на ответника нотариална покана за освобождаване на пристройката и осигуряване на достъп до жилищната сграда откъм югозападната й част. Не е установено да е имало уговорка за ползване на процесните помещения, която да изключва намерението за своене на имота. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е формирал решаващ правен извод, че е изпълнен фактическият състав на чл. 79 ЗС и правото на собственост върху процесната част от жилищната сграда е придобито от ответника по силата на давностно владение, изтекло в полза на неговите родители и наследствено правоприемство. Прието е, че съгласно задължителните указания на ТР № 4/ 17.12.2012 г. по т. д. 4/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, оригинерното придобиване по силата на давностното владение е настъпило автоматично – с изтичането на срока на придобивната давност, доколкото позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС. Правото на собственост върху недвижим имот може да бъде придобито на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си, а неговите права следва да се признаят на наследниците в съдебен процес по спор за собственост. Прието е, че процесната част от жилищната сграда – от старата съществуваща и/ или пристройката не представлява самостоятелен обект на собственост, тъй като не отговаря на техническите норми и строителни стандарти, за да може да бъде обособена като жилище. Формиран е решаващ извод, че на ищеца по установителния иск за собственост следва да се признае правото на собственост върху идеални части от жилищната сграда, съответстващи на реално владяната част, тъй като в тази хипотеза правото на собственост се придобива в обем, съответен на съотношението между реално владяната част и целия имот, а именно върху 112,46/ 266,18 идеални части. С оглед на това е прието, че исковата претенция на касаторите е основателна в установителната си част до размера на 20,63/ 266,18 идеални части за двамата общо или по 10,315/ 266,18 идеални части за всеки от тях поотделно, а в осъдителната си част е изцяло неоснователна, тъй като и за частта, за която е признато правото им на собственост, не е установено същата да се владее от ответника, който владее само такава част от процесната сграда, в размера на собствените му идеални части, придобити по давност и наследство, а именно - 112,46/ 266,18 идеални части от жилищната сграда. Върховният касационен съд намира така постановеното въззивно решение за неправилно, доколкото поставените в основата му фактически изводи не следват логически от събраните по делото доказателства, и в този смисъл се явяват необосновани, което от своя страна е довело до неправилно приложение на материалния закон. За да признае ответника за собственик по давност на идеална част от процесния имот, съответна на владяната /според приетото от съда/ реална част, включваща изградената през 1983 г. от родителите му пристройка заедно с част от първоначалната сграда, въззивният съд е приел, че по отношение на тези помещения е било упражнявано владение от А. и Б. Р. от 1983 г. до смъртта им съответно през 2012 г. и 2013 г., след което владението е било осъществявано от сина им. Изводът за наличие на владение, което да обуслови придобиването на имота по давност от ответника, е основан на приетото от съда, че не се установява между собствениците на сградата и бащата на ответника да е имало уговорка за ползване на помещенията, която да изключи намерението за своене на упражняващия фактическата власт. Именно таки фактическа констатация, която е от решаващо значение за възприетата от въззивния съд правна конструкция, се явява необоснована, доколкото не кореспондира със събраните по делото доказателства. Според показанията на разпитания пред първата инстанция св.В. А., бащата на ответника А. Р. е бил допуснат да живее в старата къща, докато си закупи или построи собствена /в този смисъл е била уговорката между него и съпругата на свидетеля М. А. /, като при това изрично е заявявал, че къщата е на семейството на М., а самият Р. „нямал къща тук”. Р. пред въззивния съд св.К. К. от своя страна заявява, че пристройката е била изградена от родителите на ответника с разрешението на съсобственика Н. Н.. При така изнесените от свидетелите данни, които не се опровергават от останалите събрани по делото доказателства, следва да се приеме, че А. и Б. Р. са били допуснати в процесния имот като обикновени държатели, доколкото фактическата им власт е произтичала от уговорка да ползват къщата, докато се снабдят със собствена такава, и в този смисъл тази фактическа власт се е основавала на признаване на правата на собствениците. Именно защото не са имали собствен анимус да държат имота за себе си, пристройката е била изградена от тях със съгласието на един от съсобствениците. Практиката на ВКС е константна, че след като основанието, на което е придобила фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл.79 ЗС /ТР № 1/ 06.08.2012 г. на ОСГК/. При такава хипотеза, за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си /Решение № 291/ 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ІІ г.о., Решение № 12/ 19.02.2014 г. по гр.д.№ 1840/2013 г. на ІІ г.о., Решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 977/ 2016 г. на ІІ г.о./. Както е посочено и в Решение № 145/ 14.06.2011 г. по гр.д.№ 627/ 2010 г. на І г.о., общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани. Доколкото по делото не е установено след първоначалното им допускане в имота със съгласието на собствениците родителите на ответника, а след смъртта им- техният син, да са манифестирали такава промяна в намерението си да своят имота за себе си, която да са довели да знанието на лицата, за които са упражнявали фактическата власт, следва да се приеме, че в случая изобщо не е налице владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, поради което в полза на ответника не е осъществен уреденият в чл.79, ал.1 ЗС оригинерен придобивен способ. На това основание насрещният иск за собственост се явява неоснователен, а ищците следва да бъдат признати за собственици на релевираното договорно основание на неоснователно владяната от ответника реална част от имота им, включващ първоначалната сграда ведно с изградената към нея пристройка, която няма самостоятелно значение и е тяхна собственост по силата на присъединяването /чл.97 ЗС/. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплатят на ищците направените от последните разноски за всички съдебни инстанции, а именно сумата 2 194,50 лв. за държавни такси, депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 446/13.04.2017 г. по в. гр. дело № 1935/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, вместо което постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К. А. Р., че В. В. А. и Н. С. С. са собственици- първата от тях на основание договор за покупко-продажба, сключен с Н..акт № 154, том XV, дело № 5751/1987 г. на Нотариуса при Пловдивски районен съд, а вторият- на основание договор за покупко-продажба, сключен с Н..акт № 155, том XV, дело № 5752/1987 г. на Нотариуса при Пловдивски районен съд, общо на ½ ид.ч. или всеки от тях по на ¼ ид.ч. от следния недвижим имот: югозападната част /югоизточна, според приетото в първоинстанционното производство заключение на в. л. В. К./ от масивната, едноетажна, с изба жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв.22 по плана на [населено място], която част от сградата се състои от две стаи, салон и коридор на нивото на първия етаж, и изба, стая и баня с тоалетна на нивото на сутеренния етаж, като на основание чл.108 ЗС ОСЪЖДА К. А. Р. да предаде на В. В. А. и Н. С. С. владението на описания имот. ОТХВЪРЛЯ предявения от К. А. Р. срещу В. В. А. и Н. С. С. по реда на чл.211 ГПК положителен установителен иск за собственост- за установяване, че ищецът по насрещния иск е собственик, на основание придобивна давност, на двуетажна, масивна пристройка, с площ от 66,66 кв.м. на първия етаж и площ от 62 кв.м. на сутеренния етаж, разположена югоизточно спрямо масивната едноетажна, с изба, жилищна сграда, построена в УПИ ХІІІ, кв.22 по плана на [населено място]. ОСЪЖДА К. А. Р. на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати поравно на В. В. А. и Н. С. С. сумата 2 194,50 лв. лв. разноски за всички съдебни инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: