О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 220 гр. София, 14.05.2020 год. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 4331/2019 год. по описа на ВКС, II г.о. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 69 от 19.06.2019 год. по гр. д. № 164/2019 год. Ямболският окръжен съд е отменил като неправилно първоинстанционното решение № 208 от 21.03.2019 год. по гр. д. № 3649/2018 год. на Районен съд – Ямбол в частта, с която е признато за установено по отношение на Н. П. Л., че П. Н. К. е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], вх. И, ет. 3, ап. 176 – самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *****, представляващ жилище – апартамент, с площ 61 кв. м., състоящ се от две стаи, кухня, коридор, сервизни помещения и две тераси на изток и запад, при граници: на същия етаж имоти с идентификатори № ***** и № *****, под обекта имот № *****, над обекта имот № *****, ведно с прилежащото му избено помещение № 5 с площ 3,07 кв. м., както и 0,524 % ид. части от общите части на сграда № 19 и съответните ид. части от правото на строеж върху поземления имот с идентификатор № ***, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 179, том I, рег. № 2896, дело № 159 от 04.06.2018 г. на нотариус П. К. и вместо това постановил друго, с което отхвърлил иска на П. Н. К. за собствеността на горния имот в установителната му част. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба от ищеца П. Н. К., чрез процесуалния му представител адв. Р. Х. от САК, с оплаквания за неговата неправилност поради съществено нарушение на материалния закон и процесуалните правила, което е довело до несправедливо и незаконосъобразно решение – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли за неговата отмяна, като бъде оставено в сила първоинстанционното решение, както и да се уважи предявеният от него иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ответника по отношение на процесния недвижим имот констативен нотариален акт за собственост № 179, том I, рег. № 2896, дело № 159 от 04.06.2018 г. на нотариус П. К.. Ответникът по касационната жалба и по предявените искове – Н. П. Л. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез пълномощника си адв. М. Х. от АК – Я., в който излага аргументи за липсата на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационното обжалване, съответно намира подадената касационна жалба за неоснователна. Претендира и направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, в настоящия си състав, като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото и предмета на настоящето производство, намира следното: Качеството си на собственик ищецът П. К. обосновава с това, че е единствен наследник на Н. Т. С. – негова майка, починала на 09.12.2003 год., която е закупила през 2000 год. процесния имот от ответника Н. Л., с когото е живеела на семейни начала, като последният си е запазил пожизнено право на ползване. Ответникът от друга страна твърди, че сключеният договор за продажба е фиктивен, както и претендира да е придобил имота по давност, за което представя издаден в негова полза констативен нотариален акт за собственост. С първоинстанционното решение е прието за недоказано владението на ответника Н. Л. – че е имал намерение да свои имота, което е довел до знанието на наследника на приобретателя по договора за продажба. Прието е, че е налице държане въз основа на запазеното вещно право на ползване, което е упражнявал ответникът на годно правно основание. Поради това е уважен ревандикационния иск в установителната му част, отменен е издаденият в полза на ответника констативен нотариален акт за собственост, като претенцията за предаване на владението е отхвърлена. В последната му част решението не е обжалвано и е влязло в сила. За да отмени така постановеното решение, въззивният съд е приел, че същото е валидно и допустимо, но неправилно поради допуснато от страна на първоинстанционния съд процесуално нарушение, състоящо се в недопускане на всички посочени в отговора на исковата молба свидетели, вследствие на което заявените от ответника факти са останали неустановени. В мотивите си въззивният съд се е позовал на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 год. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 год. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 3 от 25.01.2016 год. по гр. д. № 3973/2015 год., I г. о. на ВКС и решение № 32 от 08.02.2016 год. по гр. д. № 4591/2015 год. I г. о. на ВКС, съгласно които, ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил фактическа власт приживе на наследодателя. Уговорката с последния сочи на установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение за придобиване на собствеността, противопоставима както на предалите владението лица, така и на техните наследници, при което установилото фактическа власт лице не е длъжно да демонстрира последваща промяна в намерението спрямо останалите наследници след откриване на наследството. Цитирано е и решение № 60 от 07.06.2018 год. по гр. д. № 2420/2017 год., I г. о. на ВКС, в което е възприето становището, че известяването на волята за своене на трети лица не се изисква от закона, не е и необходимо, след като по отношение на собственика фактическата власт е установена явно, без насилие и дори с негово съгласие. Воден от така установената практика на ВКС, независимо от разликата във фактическата обстановка, въззивният съд е приложил по аналогия посочените разрешения във връзка с приложението на разпоредбите на чл. 69 и 79 ЗС и във взаимоотношенията между титуляря на вещно право на ползване и наследника по закон на починалия собственик на имота. С тези мотиви и основавайки се на събраните по делото доказателства, е достигнал до извода, че е установено предаване на владението от собственичката Н. С. на ответника Н. Л. преди смъртта ѝ, изразено словесно пред свидетели, което означава установяване на фактическа власт върху имота явно и с намерение за придобиване на собствеността. Приема, че като титуляр на ограничено вещно право на ползване, ответникът е от същата категория лица, посочени в изброените решения на ВКС, за които е прието, че при този начин на предаване на владението са престанали да бъдат държатели /в цитираните решения – на идеалните части на сънаследниците си/. С оглед на това въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил като неоснователен предявения от П. К. иск за собственост и в установителната му част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при формулирани редица материалноправни и процесуалноправни въпроси, които могат да бъдат сведени до един обуславящ конкретния изход на делото въпрос, като всички останали са обусловени от него, представляват различни словесни формулировки на последния или по същество се отнасят до фактическите и правни констатации на съда, които не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство. Налице са и някои твърде общи и хипотетични въпроси, които са неотносими към настоящия случай и не следва да бъдат обсъждани. С оглед на това и предвид правомощията си по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год., ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС намира за необходимо да конкретизира и уточни поставените правни въпроси както следва: Следва ли да намерят приложение възприетите с оглед отношенията между наследници в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 год. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 год. постановки по отношение приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС, когато трето лице - титуляр на пожизнено вещно право на ползване върху недвижимия имот, установи фактическа власт върху него с намерение за придобиване на собствеността, приживе на наследодателя и с неговото съгласие? В тази хипотеза необходимо ли е третото лице – ползвател да манифестира спрямо наследника на собственика промяната в намерението си да държи вещта като своя или постигнатата с наследодателя уговорка е достатъчна за установяване на противопоставимо на наследниците владение? Допустимо ли е промяната в анимуса на държателя, респективно предаването на владението от страна на собственика, както и знанието на наследника за това, да бъдат установени единствено със свидетелски показания? В изложението си касаторът въвежда аргументи за наличие и на основанието „очевидна неправилност“ по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, които обаче не могат да бъдат споделени при посочените фактически и правни констатации на въззивния съд. Обжалваното решение е валидно и допустимо, като в мотивите му не се констатират нарушения на възприети и утвърдени в законодателството и съдебната практика на ВКС основни принципи при решаването на спорове по чл. 108 ЗС, които да обосновават неговата очевидна неправилност, поради което и не е налице нито една от предпоставките за служебно допускане на касационното обжалване. Решението обаче следва да бъде допуснато до касационен контрол по изведените и конкретизирани правни въпроси относно възможността третото лице – ползвател на недвижим имот да установи владение върху същия, без да манифестира изрично промяната в намерението си за своене на вещта спрямо наследниците, когато е получил владението със знанието и съгласието на наследодателя преди неговата смърт, както и досежно допустимите доказателства относно промяната в анимуса и знанието на наследниците за установеното владение. Доколкото отговорът на поставените въпроси е обусловил изхода на делото, но по отношение на тях липсва съдебна практика, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради значението им за точното прилагане на закона и развитието на правото. При този изход касаторът дължи заплащане на пропорционална държавна такса за касационното разглеждане на делото в размер на 72,87 лв., съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, II г. о., ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 69 от 19.06.2019 год. по гр. д. № 164/2019 год. на Окръжен съд - Ямбол по подадената от П. Н. К., чрез адв. Р. Х., касационна жалба против него. Указва на П. Н. К., чрез адв. Р. Х. от САК, в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на сумата 72,87 лв., след което делото да се докладва на председателя на II г. о. за насрочване в открито съдебно заседание. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.