Ключови фрази
Иск за неоснователно обогатяване * давностен срок * менителничен иск


4

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 12

гр. София, 02.06.2016 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

При секретаря Наталия Такева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3788 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Р. Р. срещу решение от 23.09.2014г. по в.гр.д. №16130/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Б състав, с което е потвърдено решение от 08.08.2013г. по гр. д. №52483/2012г. на Софийски районен съд, ГО, 31 състав, поправено и допълнено с решение от 26.09.2013г. по същото дело, в частта с която Н. Р. Р. е осъден да заплати на Н. С. М., по предявените насрещни искове по чл.534 от ТЗ сумата от 6709 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., 4736 лева по запис на заповед от 22.12.2003г. и 13 000 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., с които се е обогатил неоснователно поради изгубване на исковете по записите на заповед от приносителя поради давност, ведно със законната лихва, считано от 21.01.2013г. до окончателното плащане на сумите.
К. жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, тъй като въззивният съд неправилно е определил датите на погасяване по давност на исковете по чл.531 ал.1 от ТЗ и чл.534 ал.2 от ТЗ. Счита, че тези срокове текат и не се спират на основание чл.115 б.“ж“ от ЗЗД при заведено и висящо изпълнително дело, образувано въз основа на издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.237 б.“е“ от ГПК /отм./, тъй като това производство и исковете по записа на заповед са два едновременни и алтернативни способа за защита на правата на кредитора. Поддържа,че издаването на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание не изключва исковия път на защита. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че новият давностен срок за прекия менителничен иск започва да тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство, а твърди, че той започва да тече от последното валидно предприето от взискателя изпълнително действие.
Ответникът по касация Н. С. М., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа,че изпълнителният процес е част от гражданския процес, поради което през време на процеса давност не тече. Позовава се на ППВС №3 от 18.11.1980г. по гр.д.№3/1980г. Счита за неоснователни доводите на касатора, че давностният срок за прекия менителничен иск започва да тече от датата на последното валидно предприето от взискателя изпълнително действие.
С определение №667/30.07.2015г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по правните въпроси: 1.От кой момент започва да тече давността за прекия менителничен иск, когато приносителят се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на менителничния ефект и е образувано изпълнително дело за събиране на вземането по записа на заповед; 2.Тече ли давностният срок или се спира на основание чл.115 б."ж" от ЗЗД при заведено и висящо изпълнително дело, образувано въз основа на издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:
Производството по делото е образувано по искове за установяване, че ищецът Н. Р. Р. не дължи на ответника Н. С. М. сумите по три боря записа на заповеди: сумата от 6 709 лева по запис на заповед от 22.12.2003г.; сумата от 4 736 лева по запис на заповед от 22.12.2003г.; сумата от 13000 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., както и сумата от 24 997 лева, лихва за забава върху главниците, за които са издадени изпълнителни листове, съответно на 11.03.2004г. по гр.д.№0950/2004г. на СРС, на 29.03.2004г. по гр.д.№0953/2004г. на СРС и на 15.04.2004г. по гр.д.№0964/2004г. на СРС. Ищецът поддържа,че въз основа на издадените изпълнителни листове било образувано изпълнително дело №2- 200/2004г. на ДСИ при РС Монтана, последното изпълнително действие по което било извършено на 04.09.2005г., а делото било прекратено на 01.10.2007г. Поради това поддържа, че вземанията по трите записа на заповед са погасени по давност.
Ответникът е оспорил предявените искове, като е поддържал, че от датата на прекратяване на изпълнителното дело е започнала да тече нова, петгодишна погасителна давност, която не е изтекла към 2011г., когато въз основа на същите изпълнителни листове е било образувано ново изпълнително производство пред ЧСИ Р. М.. Също така е предявил насрещни искове по чл.534 от ТЗ за неоснователно обогатяване със сумите по трите записа на заповед, под условие, че главните искове бъдат уважени.
С решение от 08.08.2013г. по гр. д. №52483/2012г. на Софийски районен съд, ГО, 31 състав, поправено и допълнено с решение от 26.09.2013г. по същото дело, предявените от Н. Р. Р. срещу Н. С. М., отрицателни установителни искове са уважени. В тази част решението на СРС не е обжалвано и е влязло в сила. Със същото решение съдът е уважил предявените насрещни искове, като е осъдил Н. Р. Р. да заплати на Н. С. М., сумата от 6709 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., 4736 лева по запис на заповед от 22.12.2003г. и 13 000 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., с които се е обогатил неоснователно поради изгубване на исковете по записите на заповед от приносителя поради давност, ведно със законната лихва, считано от 21.01.2013г. до окончателното плащане на сумите.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част по предявените насрещни искове, въззивният съд е приел, че тъй като менителничните искове на приносителя по процесните записи на заповед Н. С. М. са погасени по давност, за него е възникнало правото на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534 ал.1 от ТЗ срещу издателя на ефектите Н. Р. Р.. Приел е за неоснователно възражението на издателя на ефектите, че искът за неоснователно обогатяване е погасен по давност, като е установил, че искът е предявен в тригодишния срок, считано от 2010г. – датата на погасяване на вземанията по процесните записи на заповед поради давност. За да определи датата, на която вземанията по процесните записи на заповед са се погасили по давност, съдът е приел,че по време на висящността на изпълнителния процес относно тези вземания давност не тече, като изпълнителният процес се прекратява ex lege с настъпване на основанията, визирани в чл.433 ал.1 т.8 от ГПК и от този момент тече започва да тече нова погасителна давност.
По допустимостта на касационната жалба:
Предмет на обжалване е въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са уважени обективно съединените искове с правно основание чл.534 от ТЗ. Два от трите обективно съединени иска са с цена под 10 000 лева – иска за сумата от 6709 лева по запис на заповед от 22.12.2003г. и иска за сумата 4736 лева по запис на заповед от 22.12.2003г. Когато са предявени няколко обективно съединени иска, от значение е обжалваемият интерес по всеки един. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, в редакцията преди изменението с ДВ бр. 50/15г., приложима в настоящата хипотеза, изключва касационното обжалване на въззивните решения при цена на иска до 10 000 лв. за търговските дела. В случая делото е търговско, тъй като заявените претенции за неоснователно обогатяване произтичат от издадени от касатора записи на заповед - търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 8 ТЗ, по която приносителят е изгубил исковете по записа на заповед. О. иск по чл. 534 от ТЗ е с ограничено приложно поле, поради което се явява специален, изрично уреден с конкретна разпоредба на ТЗ, изключваща субсидиарния иск по чл. 59 от ЗЗД. Активно легитимиран по специалния иск е само поемателят на записа за заповед, а пасивно легитимиран - единствено издателят на този менителничен ефект. Следователно, по арг. от текста на чл.1 ал.1 т.8, предл. 1-во от ТЗ във вр. чл.365 т.1 от ГПК, образуваното по този иск дело е с търговски, а не с граждански характер - независимо от обстоятелството, че страните по спора са физически лица. Цената на два от обективно съединените искове е под 10 000 лв., поради което касационната жалба следва да се остави без разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по тези два иска.
По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното:
По поставените правни въпроси е налице задължителна практика на ВКС, формирана с ТР 2/2013 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело №2/2013г. на ОСТК на ВКС, с което е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК (чл. 330 ал.1 б.„д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Поради това когато поемателят се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на менителничния ефект и е образувано изпълнително дело за събиране на вземането по записа на заповед, но същото е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, новата погасителна давност за предявяване на пряк менителничен иск по чл.538 от ТЗ тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Също в т.10 ТР 2/2013 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело №2/2013г. ОСТК на ВКС приема, че съгласно чл. 116, б. „в” от ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, но от този момент започва да тече нов давностен срок. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи), като предвид изложеното Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980г. следва да счита изгубило сила. По тези съображения е прието и че с предприемането на всяко следващо действие за принудително изпълнение започва да тече нова давност.
С оглед на отговора на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, въззивното решение се явява неправилно, като постановено в отклонение от задължителната за съдилищата практика.
По делото е представен запис на заповед, издаден от касатора Н. Р. Р., на 22.12.2003г., с което същият безусловно се е задължил на плати на Н. С. М., без протест сумата от 13 000 лв. Този менителничен ефект съдържа всички съществени клаузи, обуславящи тяхната действителност, които изчерпателно са уредени в нормата на чл. 535 от ТЗ - наименованието "запис на заповед" се съдържа както в заглавието, така и в текста на документа; издателят безусловно се е задължил на плати на поемателя без протест определена парична сума; уговорено е място на плащането [населено място], като са посочени датата и място на издаването. Падежът на представения запис на заповед е определен по един от изчерпателно посочените в чл.486 ал.1 от ТЗ начини, а именно – на определен ден 31.12.2003г.
Въз основа на този запис на заповед в полза на поемателя Н. С. М. е бил издаден изпълнителен лист на 15.04.2004г., по гр.д.№0964/02г. на СРС, 60 състав. Не се спори между страните, че въз основа на същия изпълнителен лист е било образувано изп. дело №2-200/04г. на ДСИ при РС Монтана. Видно от постановлението за прекратяване на същото изпълнително дело, последното изпълнително действие по това дело е извършено на 04.09.2005г., а постановлението за прекратяване на делото е издадено на 01.10.2007г.
Постоянна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, че специалният иск за неоснователно обогатяване по чл. 534 ТЗ принадлежи на приносителите на запис на заповед или менителница, чиито менителнични искове са погасени по давност. Погасяването може да е резултат от прескрибиране на менителничния ефект поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя или да се дължи на преюдициране на ефекта поради пропуск да се извършат необходимите действия за запазване на правата по него. В производството по този иск /за разлика от исковете за неоснователно обогатяване по чл. 55-59 ЗЗД/ не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях; имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, тъй като такава размяна няма и този извод се налага от спецификата на менителничните правоотношения. Искът ще бъде основателен само ако приносителят на менителничния ефект търпи вреда поради невъзможността да реализира менителничните си имуществени права. Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, издаден в негова полза, а обогатяването за издателя се състои в това, че той не намалява пасивите в имуществото си, спестявайки паричните средства, които се е задължил да плати, но не е платил за погасяване на задължението си поради погасяване по давност или пропуск да бъдат извършени необходимите действия за запазване на преките менителнични права и искове на ползуващото се лице. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК р.№42/07.04.2009г. по т. д. №453/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о.; р.№135/20.12.2010г. по т. д. №13/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.
В случая въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд правилно е приел, че е изтекъл давностният срок по чл. 531 ал.1 от ТЗ за предявяване на прекия менителничен иск. Неправилен е обаче изводът му за момента, в който е изтекъл давностният срок – м. септември 2010г., доколкото неправилно е определен моментът, в който срокът е започнал да тече. В противоречие със задължителните указания в ТР 2/2013 по тълк. дело №2/2013г. на ОСТК на ВКС е изводът на Софийски градски съд, че при прекратяване на изпълнителното производство ex lege в хипотезата на чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, новият срок на погасителната давност за вземането, предмет на изпълнителното производство, тече от датата на прекратяването на производството и съответно изтича три години след това. Съгласно със задължителните указания в ТР 2/2013 по тълк. дело №2/2013г. на ОСТК на ВКС новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В случая, видно от постановлението от 01.10.2007г. за прекратяване на изп. дело, последното изпълнително действие е извършено на 04.09.2005г. Именно от тази дата е започнал да тече тригодишният давностен срок по чл.531 ал.1 от ТЗ, като същият е изтекъл на 04.09.2008г. Без значение е обстоятелството,че по издадения въз основа на записа на заповед изпълнителен лист от 15.04.2004г. е било образувано ново изпълнително дело на 05.05.2011г. пред ЧСИ Р. М., тъй като към тази дата вземането по записа на заповед вече е било погасено по давност. Съответно от 04.09.2008г. е започнал да тече тригодишният давностен срок по чл.534 ал.2 от ТЗ, като същият е изтекъл на 04.09.2011г. Насрещният осъдителен иск по чл.534 от ТЗ е предявен след изтичането на този срок – на 23.01.2013г., поради което същият е погасен по давност.
Като е уважил иска по чл.534 ал.1 от ТЗ въпреки, че същият е погасен по давност, Софийски градски съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл.293 ал.2 от ГПК. Доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество, като предявеният иск по чл.534 от ТЗ за сумата от 13 000 лева, обезщетение за неоснователно обогатяване по запис на заповед от 22.12.2003г. бъде отхвърлен като погасен по давност.
Въпреки,че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта по главните искове, а въззивното е влязло в сила в частта по два от обективно съединените искове по чл.534 от ТЗ, касаторът е обжалвал и двете решения в частта за разноските, поради което следва да бъде определен размера на разноските, които се дължат и на двете страни за трите инстанции. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 и ал.3 от ГПК ответникът по касация дължи на касатора сумата 5 311,28 лева - направени разноски за държавна такса и за адвокатско възнаграждение за трите инстанции, както следва: 3046,88 лева съобразно изхода на спора по главния и насрещния иск в първоинстанционното производство, 925,33 лева съобразно изхода на спора по насрещните искове във въззивното производство и 1339,07 лева съобразно изхода на спора в касационното производство. Предвид вида и сложността на извършените процесуални действия в касационното производство и цената на предявените искове, съставът на ВКС намира за неоснователно направеното от ответника по касация Н. С. М. възражение за прекомерност на уговореното и заплатено от касатора адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 и ал.3 от ГПК касаторът Н. Р. Р. дължи на ответника по касация направените разноски за държавна такса и за адвокатско възнаграждение за трите инстанции, както следва: 1254,12 лева съобразно изхода на спора по главния и насрещния иск в първоинстанционното производство, 592,57 лева съобразно изхода на спора по насрещните искове във въззивното производство и 2129,33 лева съобразно изхода на спора в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение от 23.09.2014г. по в.гр.д. №16130/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Б състав, в частта, с която е потвърдено решение от 08.08.2013г. по гр. д. №52483/2012г. на Софийски районен съд, ГО, 31 състав, поправено и допълнено с решение от 26.09.2013г. по същото дело, в частта, с която Н. Р. Р. е осъден да заплати на Н. С. М., сумата от 13 000 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., с които се е обогатил неоснователно поради изгубване на исковете по записа на заповед от приносителя поради давност, ведно със законната лихва, считано от 21.01.2013г. до окончателното плащане на сумите, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъдените разноски за сумата над 1254,12 лева, а също и в частта, с която на Н. С. М. са присъдени разноски за въззивната инстанция за разликата над 592,57 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като погасен по давност предявеният от Н. С. М. [ЕГН] [населено място],[жк][жилищен адрес] срещу Н. Р. Р. [ЕГН] [населено място],[жк], вх.А, ет.4, ап.7, иск с правно основание чл.534 от ТЗ, за сумата 13 000 лева, обезщетение за неоснователно обогатяване по запис на заповед от 22.12.2003г., с падеж 31.12.2003г.
ОСЪЖДА Н. С. М. [ЕГН] [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на Н. Р. Р. [ЕГН] [населено място],[жк], вх.А, ет.4, ап.7, направените по делото разноски за производството пред трите инстанции в размер на 5 311,28 лева / пет хиляди триста и единадесет лева и двадесет и осем стотинки/.
ОСЪЖДА Н. Р. Р. [ЕГН] [населено място],[жк], вх.А, ет.4, ап.7,да заплати на Н. С. М. [ЕГН] [населено място],[жк][жилищен адрес] направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 129,33 лева / две хиляди сто двадесет и девет лева и тридесет и три стотинки/.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, касационната жалба на Н. Р. Р. против решение от 23.09.2014г. по в.гр.д. №16130/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Б състав, в частта, с която е потвърдено решение от 08.08.2013г. по гр. д. №52483/2012г. на Софийски районен съд, ГО, 31 състав, поправено и допълнено с решение от 26.09.2013г. по същото дело, в частта, с която Н. Р. Р. е осъден да заплати на Н. С. М., сумата от 6709 лева по запис на заповед от 22.12.2003г. и 4736 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., с които се е обогатил неоснователно поради изгубване на исковете по записите на заповед от приносителя поради давност, ведно със законната лихва, считано от 21.01.2013г. до окончателното плащане на сумите.
В частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, решението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му, с частна жалба пред друг състав на Върховен касационен съд.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.