Р Е Ш Е Н И Е
№ 170
гр. София, 09 май 2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 184/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано на осн. чл. 346, т. 1 НПК по жалба на подсъдимия П. К., чрез защитника му, срещу решение № 396 от 20.12.2022г., постановено по внохд № 9/22г. по описа на Софийски апелативен съд.
С посоченото решение апелативният съд упражнил правомощията си по чл. 334, т. 3 и т. 6, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 и чл. 338 от НПК, като:
- изменил първоинстанционната присъда 23.09.2021 г., постановена от Монтанския окръжен съд по нохд № 79/2021 г., признал подсъдимия П. К. К. за невинен и го оправдал по обвинението да е извършил нарушение на чл. 20, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП;
- потвърдил присъдата в останалата й част, като възложил разноските пред въззивния съд, за възнаграждението за повереник и за държавни такси на подсъдимия.
С потвърдената при въззивната проверка първоинстанционна присъда, Монтанският окръжен съд признал подсъдимия К. за виновен в това, че на 09.07.2020 г., при управление на МПС е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2, пр.1 от ЗДвП и блъснал умишлено с управляваното от него МПС Д. К. К., като му причинил средна телесна повреда (многофрагментарно вътрешно счупване на лява лъчева кост в далечния край), довело до трайно затруднение движението на горен ляв крайник, като на осн. чл. 342, ал. 3, б. ”б”, пр. 1 във връзка с ал.1, пр. 3 от НК и чл. 54 го осъдил на 3 (три) години лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на осн. чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от 4 (четири) години, считано от влизане на присъдата в сила.
На осн. чл. 342, ал. 4 от НК на подсъдимия било наложено кумулативно наказание - лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години, считано от датата на отнемане на свидетелството за правоуправление.
С първоинстанционната присъда на подсъдимия са били възложени и разноските по водене на делото, включително и на разноските, направени от частния обвинител. Съдът се произнесъл и по веществените доказателства.
В жалбата се ангажират касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 НПК - нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Преобладаващите възражения са концентрирани върху неправилността на заключението на съда, че подсъдимият е извършил умишлено престъпление по транспорта, нарушавайки правилото за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2, пр.1 от ЗДвП, в резултат на което при условията на евентуален умисъл е причинил средна телесна повреда на пострадалия.
Оспорва се извода на съда за наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между нарушеното от водача правило за движение по пътищата и настъпилия вредоносен резултат.
Съображенията в подкрепа на отправените оплаквания са за неправилен анализ на доказателствените материали (игнориране на експертното заключение по КМАТЕ относно мястото на удара; липсата на данни за отклоняване на движението на автомобила надясно в противоречие със свидетелските показания на св. Д. К. и К. К., както и кредитиране в друга част на експертните заключения при вариантността на развитието на транспортното произшествие, разяснена от вещите лица); отсъствието на отговор на поставения във въззивната жалба въпрос за друг възможен механизъм на транспортното произшествие, по същество представляващо липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК.
Оплакването за неправилното приложение на закона се основава на твърдението за осъждане по факти, различаващи се от тези, които са били посочени в обвинителния акт, т.е. осъждане по непредявено обвинение; за неправилен прочит на техническите показатели относно скорост, опасна зона за спиране, отстояние на възприемане на опасността от удар за водача, изминато разстояние въобще от автомобила.
В заключение се иска при условията на алтернативност – отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или отмяна на решението и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд.
В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата. Развитата защитна теза е, че приетото нарушение на чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП не е в причинна връзка с настъпилия резултат, а освен това същото обективно не се установява да е допуснато от водача. На следващо място се поддържат и доводите за осъждане по непредявено обвинение, доколкото въззивният съд се е позовал на факти, съществено различаващи се от посочените в обвинителния акт елементи на протичане на транспортното произшествие.
В заключение се поддържат направените в касационната жалба алтернативни искания.
Прокурорът при ВКП застъпва позиция за неоснователност на жалбата.
Повереникът на частния обвинител, в писмено становище, поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира направените пред касационния съд разноски.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Апелативният съд е утвърдил значителна част от фактологията, посочена в обвинителния акт и възприета от първата инстанция. Внесъл е корекции в отделните технически параметри, значими за предотвратимостта на удара, скоростта на превозното средство, и интерпретацията на фактите относно посоката на придвижване на автомобила в посока на стоящите в стопанския двор две лица, предвид възприемане на експертното заключение по назначена в хода на въззивното производство КМАТЕ. Направил е собствени изводи за субективната страна на деянието, които обаче в крайна сметка не са се отразили качествено на изводите за съставомерността му и неговата наказуемост.
Прието е за изяснено, че подсъдимият П. К. и пострадалият Д. К. са чичо и племенник, като транспортното произшествие се е явило завършек на бурен вербален конфликт ( а и с опити за нанасяне на удари) между подсъдимия и брат му К. К. (баща на пострадалия), в който се е намесил и пострадалият по повод възпрепятстването на подсъдимия да влезе в офис на дружество, в чието управление и в чиято дейност двамата братя имали участие. Самият скандал протекъл в двор на МТС, а подсъдимият бил паркирал автомобила си пред сграда. Съдът ясно е посочил и механизма на протичане на произшествието като подробно е установил поведението на пострадалия Д. К. и баща му К. К., както и тяхното местоположение, начина им на движение и разположение един спрямо друг, и спрямо управлявания от подсъдимия автомобил. Убедително и без противоречия, въззивният съд еднозначно е описал и в какво конкретно се е изразило поведението на касатора – както при привеждане на автомобила в движение, така и при управлението му в посока излизане от стопанския двор, довело в крайна сметка до удрянето на Д. К. с него и до счупването на лявата ръка на последния.
Механизмът на произшествието е изяснен съобразно изискванията на процесуалния закон – след пълно, всестранно изследване на доказателствените материали и при техният процесуално коректен анализ и оценка.
Прочитът на мотивите към съдебния акт не сочи на наличие на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушение от страна на въззивния съд на принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК, съгласно които той е бил длъжен да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина по делото, което да е довело до съществено ограничаване на правото на защита на подсъдимия К..
Нито едно от доказателствата не е било пренебрегнато, а въззивният съд е проявил активност, като сам е провел въззивно съдебно следствие, за да изследва спорните въпроси относно механизма на произшествието и едва след това е извел като единствено възможен и безпротиворечив механизъм, този, който е отразен в мотивите. При налична обективна възможност подсъдимият да предотврати произшествието и вместо да намали скоростта и да спре пред опасността на пътя ( каквато са представлявали намиращите се пред него св. К.) или да ги заобиколи, подсъдимият е продължил движението си, при това ускорително, блъскайки с автомобила единия от тях. Касационната проверка не установява да са били нарушени доказателствени принципи при извеждане на правнорелевантните обстоятелства по делото – дължимият анализ е извършен не само по отношение на съдържащите се по делото експертни изводи и противоречията в тях, но и по отношение на всички гласни доказателства, имащи отношение към спорния въпрос - как точно е бил управляван автомобила от подсъдимия, при каква маневра, какво е било положението на пострадалия и баща му, движели ли са се или са стояли неподвижно, били ли са в зоната на възприятия на водача или не и пр.
Не са подминати противоречията между показанията на св. К. и обясненията на подсъдимия и напълно убедително и подробно е защитено виждането за достоверност на показанията на свидетелите очевидци, единият от които е и пострадал от деянието. Версията на подсъдимия, като напълно опровергана от заключението на КМАТЕ, с основание е приета за защитна позиция, която не може да послужи за извеждането на фактическите положения по делото.
Възраженията на защитата във въззивната жалба са получили убедителен отговор при изпълнено задължение за собствена доказателствена и аналитична дейност. След като е подложил на проверка изготвената по досъдебното производство автотехническа експертиза и е провел допълнителен разпит на изготвилите я експерти, САС вярно е преценил, че тя не е достатъчно пълна и обоснована, за да удовлетвори необходимостта от изясняване на фактите чрез експертни познания в областта на науката и техниката. На практика, с оглед преценка на основателността на развитите от защитата във въззивната жалба оплаквания, въззивният съд е назначил и изслушал нова комплексна медико - автотехническа експертиза, с участието на две вещи лица с техническа специалност – проф. К. и доц. Х. У. и съдебен лекар - д-р Ц. Г.. Апелативният съд с основание е решил да възприеме заключението на назначената от него експертиза, като правилно е акцентирал на нейната обоснованост, пълнота, както и на компетентността на изготвилите я експерти. Освен това, в касационната жалба не се претендира порок в оценъчната дейност на съда, позовал се на експертните изводи по КМАТЕ, а единствено неправилната им интерпретация в контекста на параметрите за място на удара и вариантността на възможния механизъм на произшествието, предвид отсъствието на обективни находки на местопроизшествието. Вярно е, (при това неколкократно на това обстоятелство е обръщано внимание от вещите лица), че експертите не са разполагали с изходни данни, с оглед на факта, че местопроизшествието не е било запазено, но последователно и без каквото и да е колебание те са пояснявали изключително подробно на базата на какви други данни (показания на свидетели, протоколи за оглед на стопанския двор и на процесния лек автомобил, следствен експеримент за проверка на показания на свидетел и фотоалбуми към тях) са се основали, за да извършат конкретните изчисления. Без какво и да е съмнение и при предоставена пълна възможност на подсъдимия и защитата му да участват в разпита им, вещите лица обосновано са защитили извода си, че мястото на удара между автомобила и пешеходеца е на 8, 4 м. преди нивото на портала и на 1, 4 м вляво от нивото на десния стълб на порталната врата, като в разясненията си са уточнили (л. 126 от въззивното производство) на въпрос на защитника, че измерването „…и на 1, 4 метра вляво от нивото на десния стълб на порталната врата” е по посока движението на автомобила, като мястото на удара е съгласувано със заявеното от св. К. К..
Следователно мястото на удара е еднозначно установено и то се намира в коридора на порталната врата, през която е следвало да премине подсъдимият с управлявания от него автомобил. Независимо от посоченото обаче, изводът за насочването на автомобила не само към напускане на стопанския двор през портала му, но и към намиращите се по тази траектория, в непосредствена близост двама пешеходци е верен, доколкото е съответен на възприетите с доверие показания на св. К..
Неоснователна е претенцията, че съдът не е съобразил вариантността на заключението, както и че необосновано е изключил описания от подсъдимия механизъм на удара с пешеходеца. Акцентът на защитната теза, развита в пледоарията пред въззивния съд, е бил поставен на тези въпроси и те са получили верен и обоснован отговор в мотивите на съдебния акт. Затова не може да се възприеме и довода за липса на мотиви, поради отсъствие на отговор по наведените от защитата съображения. С основание САС се е позовал на експертното заключение на КМАТЕ, без обаче да го приема за единствения решаващ за изхода на делото източник на информация, така както се съзира упрек в касационната жалба. На базата на обективните находки по автомобила и отразеното във фотоалбумите (относно данните за деформация в предната част на автомобила; с начало дясната част на регистрационната табела, а след това - на предното стъкло), е дадено заключение за относително движение на пешеходеца отляво на дясно спрямо автомобила, а липсата на увреждания в областта на долните крайници се обяснява с отсъствието на масивно опорен крак при контакта, т. е. във фаза на отскок, с възможно отскачане назад и нагоре спрямо предварителното си разположение, при движение минимално напречно на коридора за движение на автомобила.
Възможността за друг механизъм на произшествието, включително и предложен като възможен, но отново предполагаем начин (чрез „…най-вероятно” пресичане или преграждане на пътя му от св. Д. К., което подсъдимият не е възприел, поради това, че отзад по автомобила св. К. К. е нанесъл удар по задния капак с предмет по задния капак на автомобила) е изключена не произволно, а на основата на съвкупен анализ на съдържанието на показанията на св. К. и в контекста на достоверността им, подкрепена и от разясненията на експертите по КМАТЕ пред въззивния съд. Травмата на пострадалия и местоположението на тялото му след ПТП изключват предложения механизъм. Във връзка със скоростта на движение на автомобила и времето за реакция на водача, с основание САС се е позовал на разясненията на проф. К., че при възприемането на различни изходни данни от тези, които експертите са ползвали, биха се получили „… противоречия, или повече травми, или че водачът е закъснял с реакцията си, или други неестествени действия, за които също няма данни”. С оглед на изтъкнатото, напълно защитено се явява заключението на въззивния съд, че като възможен, но и напълно съответстващ на обективните находки (травма, положение на тялото след удара, разположение на портал и сграда в стопанския двор, габарити на автомобила, деформациите по автомобила) механизъм е именно този, който е описан от експертите.
Поради това, лишено от основание е възражението за вариантност (разбирана като предполагаемост) не само на механизма, но и за изводите по отношение на скоростта, отстоянията, времето за реакция, опасността и въобще предотвратимостта на удара. Експертните изводи по тези въпроси са разчетени вярно от решаващия съд. ВКС се солидаризира с изложената от апелативния съд аргументация, която се оспорва единствено с оглед неправилен от гледна точка на защитата прочит на доказателствените материали, а това тангира на възражения за необоснованост, която не представлява касационно основание.
В обобщение, ВКС счете, че оплакванията в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съда, довели до неправилно приложение на закона, не намират опора в данните по делото.
Основните спорни въпроси по делото - за наличие на допуснато нарушение на правилата за движение от страна на подсъдимия и на пряка причинна връзка на неговото поведение на пътя с настъпилия вредоносен резултат, са получили правилно разрешение от съда.
На първо място е необходимо да се посочи, че мястото на произшествието (в двор на машинно тракторна станция – МТС) не изключва действието на правилата за движение по пътищата и произтичащите от тях задължения на водачите на моторни превозни средства. Съдебната практика еднопосочно застъпва именно това разбиране - правилата за движение се прилагат и когато превозните средства се движат извън пътищата, включително и на територията на предприятия, складове, стопански дворове и други места и че те се прилагат, независимо дали ППС се намира в движение или в покой (Р. № 235/89 г. по н.д. № 100/89 г., ІІІ н.о.; Р. № 685/80 г. по н.д. № 573/80 г., ІІІ н.о.; Р. № 295 /88 г. по н.д. № №289/88 г., ІІІ н.о.; Решение № 352 от 18.09.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 345/2009 г., I н. о.)
Важното в случая е, че подсъдимият не е съобразил поведението си като водач на МПС с намиращите се в коридора на движение на управлявания от него автомобил две лица, осъществил е противно на правилата за движение поведение (не само че не ги е заобиколил или спрял, но дори е ускорил движението на автомобила, насочвайки го към тях, с цел да ги уплаши и разчитайки, че те ще отскочат и ще се предпазят), допускайки като възможен резултат да причини увреждане на някой от тях и примирявайки се с неговото настъпване. Изяснено е по делото, че максималната скорост, която автомобилът е развил е около 23 км/ч. при изминат след тръгването път около 19, 2 м., а скоростта към момента на удара е била при ускорителен режим на движение за участък от около 11 метра. При изчислената от вещите лица опасна зона за спиране от около 11 м. и при ускорителния режим на автомобила, както и при съответните разстояния (до и след мястото на удара) възприемането на опасността от удар от водача е било на около 3, 1 м преди мястото на удара. Видимостта за водача пред автомобила е била достатъчно добра и значително надвишаваща опасната зона за спиране на автомобила. С оглед на това закономерни се явяват изводите, че: 1) касаторът е имал техническата възможност през цялото време да съобрази скоростта си на движение, да възприеме положението на пешеходеца, неговото направление на движение и скорост; 2) още при потегляне на автомобила той е имал техническата възможност да възприеме пострадалия пешеходец; 3) могъл е или да намали скоростта по - рано или да предприеме действия с предварително насочване на автомобила извън обсега на разположение на пешеходеца.
Предвид правилно изяснените факти законосъобразно апелативният съд е приел, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на чл. 342, ал. 3, б.”б”, пр.1 във връзка с ал.1, пр. 3 от НК, чиято бланкетна диспозиция с основание е запълнена с допуснатото от касатора нарушение на чл. 20, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП.
Оплакването за нарушение на материалния закон се основава на твърдението за обективна несъставомерност на деянието, с оглед на това, че не е допуснато нарушение по чл. 20, ал. 2, пр.1 от ЗДвП и, на следващо място, че това нарушение не се намира в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат.
Възраженията са неоснователни. Общото правило на чл. 20, ал. 2, пр.1 от ЗДвП задължава водачите на моторни превозни средства да изберат такава скорост, която с оглед особеностите на пътя, превозното средство, обстановката и видимостта да им позволи да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Известно е, че изброяването на факторите на пътната обстановка, които подлежат на преценка от водача, е примерно, а изборът на величината на скоростта е в пряка зависимост от отрицателното влияние на тези фактори. Колкото по - висока е степента на тяхната неблагоприятност, толкова по – ниска следва да е скоростта на движението. Освен това съдебната практика е имала повод да разясни, че в обхвата на понятието „съобразена скорост” се включва съдържанието на понятията "намалена скорост", "бавна скорост", "скорост, която дава възможност да се спре", "безопасна скорост" и пр.( вж. т. 2 на Тълкувателно решение № 28 от 28.XI.1984 г. по н. д. № 10/84 г., ОСНК). Щом деецът разполага с пълната възможност, която да му позволи да спре или да премине безопасно покрай стоящите в коридора на движението му вдясно две лица и не е сторил това, а напротив – ускорил е движението на автомобила, той е нарушил посочената по - горе разпоредба на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП. Видно е, че водачът сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара, като каузалността на процеса, довел до удара, а оттам и до съставомерния резултат, е извън съмнение. Когато водачът съзнателно нарушава задължението да избере величина на скоростта, която да му позволи да спре или да избегне намиращи се в трасето му на движение или в негова непосредствена близост пешеходци, разчитайки на тяхното преместване встрани от пътя му, без да предприеме действия по намаляване, спиране или заобикаляне, а напротив – ускорявайки движението си, причинно - следствения процес, не може да се подлага на съмнение. Подсъдимият не е изпълнил тези свои задължения и това негово поведение се намира в причинна връзка с настъпилия неправомерен резултат. В контекста на изясненото по делото, че за водача не са съществували каквито и да било обективни или субективни обстоятелства, които да създадат у него увереност, че ще предотврати общественоопасните последици, а той е разчитал само на шанса да не се стигне до причиняването им, с основание е прието, че той се е отнасял с безразличие към тях, т.е. с евентуален умисъл (вж. напр. Р. № 59/28.12.84 г. по н.д. № 50/84 г.; Р. № 11/01.03.2017 г. по н.д. № 1254/16 г., ВКС, І н.о.). Известно е, че въпросите за вината са такива не само по приложение на правото, но преди това по установяване на фактите, доколкото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата въпросите по вината са преди всичко въпрос на доказване ( вж. Р. № 296 от 16.07.2013 г. на ВКС по н. д. № 839/2013 г., I н. о и др.). Вината като съвкупност от психични моменти, изразяващи определено субективно отношение на дееца, е реално съществуващ факт, макар и намиращ се в психиката на дееца. Този субективен факт „…подлежи на установяване "по линия на фактическите констатации и тяхното установяване" (Ненов., И. Наказателно право на Република България, Обща част, т. І, с. 89 - 90). Утвърдено е разбирането, че изводите досежно субективната страна на престъплението се извличат от установените по делото обективни факти за поведението на дееца. За да се извърши вярно разкриване на психическото отношение на дееца към деянието и неговите общественоопасни последици е необходимо да се анализират всички обстоятелства, които предшестват, съпровождат и следват настъпването на престъпния резултат, но и да се съобрази и собствената на дееца преценка на тези обстоятелства. В конкретния случай, изяснявайки субективното отношение на подсъдимия, въззивният съд е подходил законосъобразно, изследвайки детайлно отделните моменти от поведението на подсъдимия, които хронологически преценени, са предпоставили правилното определяне на субективната страна на извършеното престъпление. С основание са били отчетени фактическите обстоятелства относно наличието на сериозен вербален конфликт между жалбоподателя и св. К. К., преустановяването на конфликта (поради оттеглянето на св. К. К.), непосредствено последвалото управление на автомобила от страна на касатора; отсъствието на каквито и да било действия за предотвратяване на пътнотранспортното произшествие, дори напротив - при възприемане на опасността от удара, подсъдимият не само не е намалил скоростта, но и е продължил ускорителното движение на автомобила, вкл. към момента на удара в тялото на пострадалия; напускането на местопроизшествието с автомобила и проявеното пълно безразличие към състоянието на ударения от него Д. К..
На следващо място, неоснователно се претендира „двойнственост в мнението” на съда по въпроса за дължимото от страна на водача правомерно поведение, подкрепено с доводи, че останало неясно дали произшествието е било предотвратимо чрез намаляване на скоростта или чрез насочване на автомобила извън обсега на разположение на пешеходеца. Дали управляващият моторното превозно средство може да избере едно правомерно действие за сметка на друго, което също е позволено от закона, за да не се стигне до причиняване на съставомерните последици, е без значение за отговорността му. Основанията за ангажиране на наказателна отговорност на дееца представляват неговите противоправни, общественоопасни и виновни деяния, а не различните варианти за неговото възможно от житейска гледна точка правносъответно поведение. Затова, в процесуален план, не може да се удовлетвори оплакването на защитата, че съдът се е произнесъл по различен механизъм на транспортното произшествие, сочейки че ударът е настъпил след като водачът е управлявал автомобила направо срещу пострадалия, а не (както е описано в обвинителния акт) след като приближил пострадалия „извил рязко вдясно”, след което е настъпил удара с пострадалия, довел до счупването на лявата му ръка. Отсъства съществено изменение на фактите по обвинението, разбирано като предпоставка за упражняване на правомощията на прокурора, участващ в първоинстанционното производство по чл. 287 от НПК или пък за да се счете, че съдът е осъдил подсъдимия по непредявено по надлежен ред обвинение, с което е нарушил правото му на справедлив съдебен процес по смисъла на чл. 6, § 3, б. „а” от ЕКЗПЧОС. Константната съдебна практика (вж. напр. ТР № 61/13.12.1977г., ОСНК на ВС на РБ, ТР № 57/04.12.1984 г.) ясно откроява критериите, по които следва да се преценява дали е налице „съществено” или несъществено изменение на обвинението. Всякога, когато събраните на съдебното следствие доказателства изменят фактическите обстоятелства на деянието в обвинителния акт и дават основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по - леко или по - тежко наказуемо престъпление, по което подсъдимият не се е защищавал, е налице съществено изменение на обвинението, по което е недопустимо осъждане без инициатива от страна на прокурора по реда на чл. 287 от НПК при първоинстанционното разглеждане на делото. Налице ли е такава промяна във фактическия състав на престъплението (обективна и субективна страна), която не е била надлежно предявена на подсъдимия, така че той да може да я съобрази при упражняване правото си на защита и която е създала допълнителни затруднения пред него, е недопустимо осъждането на дееца, тъй като това представлява осъждане, по което отсъства защита.
Конкретният случай не разкрива подобна специфика – поведението на дееца е описано в по - тесен обхват, като е отпаднало твърдението на прокуратурата, че ударът е бил предшестван от рязко и умишлено (т.е. целенасочено) насочване на автомобила към тялото на пострадалия, а защитата нито е била затруднена, нито поставена в положение на изненада от стеснения обхват на действията на водача, представляващи изпълнението на деянието по чл. 342, ал. 3 от НК. Приемайки различния вид умисъл (евентуален), а не пряк (така както е било предявено с обвинителния акт), съдът отново не е ограничил правото на защита на жалбоподателя, доколкото го е осъдил за „по - леката” разновидност умисъла и това не е създало допълнителни и непредвидени затруднения при осъществяване на защитата.
Доколкото в касационната жалба не се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - „явна несправедливост на наложеното наказание”, настоящата инстанция не намира за необходимо детайлно да се спира на този въпрос. Достатъчно е да се посочи, че както наказанието лишаване от свобода в размер на 3 години, чието изтърпяване е отложено на осн. чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 4 години, така и наказанието „лишаване от право да се управлява МПС „за срок от 4 години е съответно на престъплението и на обществената опасност на деянието и дееца, справедливо е и чрез него ще се постигнат целите по чл. 36 от НК.
На основание чл.189, ал. 3 от НПК подсъдимият П. К. следва да бъде осъден да заплати направените от частния обвинител Д. К. разноски в размер на 2000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за повереник пред касационната инстанция.
При така изложеното и като съобрази, че не са допуснати нарушенията на материалния и процесуалния закон, претендирани в касационната жалба, не са констатирани процесуални нарушения от категорията на абсолютните, а наказанието е съответно на престъплението и е справедливо, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на осн. чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 396 от 20.12.2022 г., постановено по внохд № 9/22г. по описа на Софийски апелативен съд.
На осн. чл.189, ал. 3 от НПК ОСЪЖДА подсъдимия П. К. да заплати направените от частния обвинител Д. К. разноски в размер на 2000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за повереник пред касационната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|