34 9 Р Е Ш Е Н И Е № 174 София, 29 януари 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 667/2020 година Производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба, депозирана лично от подсъдимия Б. А. С., и по жалба на служебния защитник - адв. Д. Д. срещу решение № 127/10.07.2020 г., постановено по ВНОХД № 144/2020 г. от Апелативен съд – Велико Търново. В касационната жалба, подадена от защитника, се твърди, че потвърждавайки присъдата в частта, с която подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъплението грабеж, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон и процесуални нарушения при обсъждането и анализа на събраните доказателства. В тази връзка е предложено собственото виждане на касатора за фактите, които „не доказват извършването на престъплението грабеж“. Заявена е претенцията, че фактическите изводи на съда се основават единствено на показанията на пострадалия В.. Оспорването на справедливостта на наложените наказания по чл. 199 и чл. 170 от НК е подкрепено с твърдения за подценяване на смекчаващите обстоятелства. В писмените бележки, представени от участващия в касационното производство защитник, така поддържаните доводи се доразвиват, като се изтъкват отново аргументи за недоказаност на обективните и субективни елементи от състава на престъплението по чл. 199 от НК. В заключение се отправят искания за оправдаване на подсъдимия по обвинението за грабеж или алтернативно – за намаляване на наложената санкция. Претендира се и смекчаване на наказанието за престъплението по чл. 170 от НК. В лично изготвената жалба от подсъдимия Б. С. се изразява недоволство от решенията на предходните инстанции поради „множество грешки“ – пренебрегване на лошите взаимоотношения между подсъдимия и пострадалото лице, упражнен полицейски натиск върху свидетеля Ц. Б., за да се „изфабрикуват неверни данни“ В съдебното заседание подсъдимият С. и неговата защита поддържат жалбите при направените там възражения. Частният обвинител Г. В. и неговият повереник не се явяват, редовно призовани. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 2/16.01.2020 г., постановена по НОХД № 369/2019 г., Окръжният съд - Плевен признал подсъдимия Б. А. С. за виновен в това, че на 21.10.2018 г., в [населено място], обл. Плевен, отнел чужди движими вещи от владението на Г. В. В. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване и грабежът представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 29 и чл. 54 от НК му наложил наказание от тринадесет години лишаване от свобода. С присъдата подсъдимият е бил признат за виновен и в това, че на същата дата влязъл в чуждо жилище, собственост на Г. В., като употребил за това сила, и деянието е извършено нощем, поради което и на основание чл. 170, ал.2 във вр. с ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на четири години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът групирал така наложените наказания, като е определил едно общо най-тежко наказание от тринадесет години лишаване от свобода. Приложена е разпоредбата на чл. 59 от НК. С атакуваното сега решение, постановено по жалба на подсъдимия С., Апелативният съд – Велико Търново изменил присъдата, като наложеното наказание по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК е намалено до размера на десет години лишаване от свобода, съобразно което е извършена и корекция в общото наказание, определено по чл. 23, ал. 1 от НК. Касационните жалби са неоснователни. Съдържанието на сезиращите документи и на писмените бележки, представени от защитата, изискват уточнения относно предмета на настоящата проверка. Оспорването, позоваващо се на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, е насочено към осъждането на подсъдимия по чл. 199 от НК. Част от изложените доводи в тази връзка са за фактическа необоснованост на изводите на съда, като по този начин се мотивира възражение за несъставомерност на деянието, с което се свързва и нарушението на материалния закон. Известно е, че необосноваността не е сред касационните основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Именно с такива твърдения в жалбата се прави искането за оправдаването на подсъдимия. Тоест, касационната инстанция да направи собствена преценка на събраните доказателствени материали и да приеме нови фактически положения, което е извън правомощията й, тъй като по делото не е налице хипотезата на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК. Оправдаването на подсъдимия (виж, чл. 354, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал.1, т. 1 от НПК) би било постижимо единствено, ако приетата за установена фактология във въззивното решение не обуславя съставомерно негово поведение. В конкретния случай към изложената от въззивния съд фактическа обстановка такъв подход е неприложим. С оглед на тези уточнения допустими остават само оплакванията за допуснати процесуални пороци в оценъчната дейност на решаващите съдилища. Разгледани по същество те са неоснователни. Основното оспорване е насочено срещу изводите на съда, базирани на показанията на пострадалия В., които се определят в жалбите като противоречиви и ненадеждни поради заинтересованост и предубеденост на свидетеля, породена от съществуващите влошени отношения с подсъдимия. Идентични възражения са правени и пред въззивната инстанция. В решението те са получили задълбочено изследване, като второинстанционният съдебен състав е подложил на обективна проверка и анализ цялата доказателствена съвкупност и аргументирано е защитил основанията, поради които не възприема възраженията на защитата. Положил е дължимите усилия да изясни констатираните противоречия между показанията на свидетеля В. и е изложил убедителни съображения кои от тях кредитира. Не е пренебрегнат фактът, че в показанията му от двете фази на процеса се съдържа известно несъответствие относно размера на паричната сума (120 лв./160 лв.), предмет на обвинението и това е коментирано на стр. 4-6 от мотивите в контекста на цялата доказателствена съвкупност. Възникналото противоречие е обяснено с редица обстоятелства – възрастта на пострадалия В. (82 г.), установеното негово заболяване, което наред с емоционалното състояние на страх и тревожност несъмнено са оказали влияние върху детайлите, съобщени в първия му разпит, извършен почти непосредствено след деянието, в който е посочил сума от 120 лева. Във връзка с посочената разлика съдът е съобразявал и заявения от пострадалия факт, че освен негови лични пари дни преди деянието той е получил пари и от дъщеря си, което на фона на вече споменатото също обяснява объркването му за точното съдържание на паричните средства, намиращи се в портфейла му. Показанията на пострадалия относно коментираното обстоятелство са обсъдени и в контекста на протоколите за доброволно предаване и за извършения оглед на веществено доказателство. В последно посочения протокол е описано съдържимото в портфейла - банкноти по серийни номера и номинал, както и останалите вещи– лични снимки на пострадалия и сина му, рецепти. Показанията на свидетеля В. са подложени на детайлна съпоставка с останалите доказателствени източници, но тя не е довела до разколебаване на извода за обективност на информацията, съдържаща се в тях. В обжалваното решение съобщеното от него логично е свързано с данните, изводими от показанията на свидетелите И. Ц. и Блага Д.; установеното при извършените процесуално следствени действия – оглед на местопрестъплението, претърсване и изземване; изводите на съдебно- медицинската експертиза, установила уврежданията по пострадалия; експертните резултати, получени при изследването на иззетите обекти по метода на ДНК-профилиране. Всъщност, подсъдимият не отрича възникналото физическо стълкновение между двамата, но се разграничава от повода за същото и отнемането на инкриминирания предмет. Съдът аргументирано е отказал да възприеме поддържаната теза, тъй като я е намерил за компрометирана както от показанията на пострадалия, така и от показанията на свидетеля И. Ц., пред когото В. е споделил за нападението и отнемането на портфейла, непосредствено след извършване на деянието, в каквато насока е и полученото съобщение на тел. 112. Подсъдимият С. прави опит да разколебае убедителността на фактическите изводи, направени от съда, като изтъква доводи за оказан полицейски натиск върху свидетеля Ц. Б. при депозиране на показанията му в хода на досъдебното производство. Решаващите съдебни инстанции са спазили изискването за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и не търпят упрек за процесуално бездействие. Още първостепенният съд е допуснал допълнителен разпит на Б., иницииран от него с нарочна молба. В този разпит той е отрекъл показанията си от досъдебното производство, приобщени по съответния ред, съдържащи факти за предходни посегателства от страна на подсъдимия върху собствеността на пострадалия В.. С оглед на твърденията на свидетеля за оказано давление от страна на полицейски орган - началника на РПУ в [населено място], съдът е положил усилия да попълни доказателствената съвкупност с необходимата информация. Представеното по делото комплексно експертно оценяване, отнасящо се до здравния статус на Б., е дало повод да се изследва и неговата свидетелска годност чрез назначаване на комплексна съдебна психолого-психиатрична експертиза. Въззивният съд на свой ред е извършил собствен анализ на всички показания на Б.. Така е достигнал до заключението, че твърденията на свидетеля в коментираната насока за упражнен „полицейски натиск“ не заслужават доверие, съобразявайки вътрешната им противоречивост, съответно несъвместимост с останалия доказателствен материал, поради което без да нарушава процесуалните изисквания е отказал да ги кредитира. Версията, предложена от подсъдимия за личен мотив у пострадалия да депозира уличаващи подсъдимия показания предвид влошените им отношения, включително за „подхвърляне на портфейла“, също е била предмет на обсъждане от второинстанционния съдебен състав. Разсъжденията, изложени във въззивното решение в тази насока, не търпят укор от логично и процесуално естество. Обобщено, втората инстанция не е допуснала отклонение от процесуалните правила, довели до опорочаване на нейното вътрешно убеждение по фактите. Аналитичната дейност на съда не страда от пороците, описани в касационните жалби, предпоставящи отмяна на въззивното решение. Оплакването за неправилно приложение на закона се поддържа единствено чрез оспорване на релевантните обстоятелства, формиращи обективните и субективни признаци на престъпния състав и е неоснователно. Въззивният съд, позовавайки се на доказателствата по делото, е обосновал изводите си, че използваната от С. принуда е методът за преодоляване съпротивата на пострадалия В. и е създала условия за последвалото отнемане на инкриминираните вещи. Вземайки портфейла и напускайки дома на пострадалия, подсъдимият е прекъснал фактическата власт на досегашния собственик върху предмета на престъплението и е установил свое владение. Следващото възражение за нарушение на материалния закон се свързва с претенцията за несъставомерност на деянието от субективна страна при липса на пряк умисъл за осъществяване на грабеж. В отговор на така поддържаните възражения следва да се отбележи, че касационната инстанция многократно е имала повод да изрази становището си, че въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейността по установяване на фактите (по доказването) и едва след това – в дейността по приложение на материалния закон. Правилното приложение на закона се преценява с оглед конкретно установени факти, защото елементите от субективната страна от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца. В разглеждания случай решаващият съд е изградил заключението си относно субективната страна на деянието върху доказаните действия на подсъдимия. Обяснимо в жалбата, оспорвайки субективната съставомерност на деянието, се пренебрегват и изявленията на С., съпровождащи упражненото физическо въздействие върху пострадалия, демонстриращи както целта на използваната принуда, така и присвоителното му намерение. Към приетите за установени факти по делото, предвид изложеното за отсъствие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, е приложена съответната материалноправна норма – чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 от НК. Въззивното решение не подлежи на ревизия и на основание чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК поради явна несправедливост на наложените наказания. Втората инстанция е откликнала на оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание за престъплението по чл. 199 от НК и намалила размера му от тринадесет години на десет години лишаване от свобода. Справедливо е отчетен фактът, че подсъдимият има родено дете от съвместното съжителство със свидетелката Б., както и че все пак вещите са върнати на пострадалия, макар и без негово съдействие. Изтъкнатите доводи, за трудовата ангажираност на подсъдимия, сочеща на започнал процес на превъзпитание, не са от естество да обусловят смекчаване на санкцията, доколкото „реализирането на доходи от труд“ не го е възпряло да използва други начини за набавяне на средства, изразили се в престъпното посегателство. Заключението на въззивния съд за високата степен на обществена опасност на деянието е правилна. Престъпното посегателство е извършено в дома на пострадалия, който е в напреднала възраст, живеещ сам, което наред със съставомерните последици сериозно засяга и усещането за обществена сигурност на гражданите. Грабежът е съставно престъпление и включва посегателство срещу имуществото и срещу личността, поради което и преценката за степента на обществената опасност на деянието е комплексна. Иначе казано, стойността на предмета на престъплението не би имала решаващо значение за тежестта на деянието, поради което относително ниският размер на отнетото имущество не обуславя смекчаване на наказанието, каквито претенции се заявяват в жалбата. Изводите за високата степен на обществена опасност на дееца са формирани на база предходните му осъждания, извън квалификацията опасен рецидив. Обсъдените данни за обремененото съдебно минало на подсъдимия го характеризират като личност с устойчиви престъпни нагласи, спрямо когото предходните осъдителни присъди не са изиграли своята поправителна и превъзпитателна роля. В заключение, при индивидуализацията на санкцията не е допуснато нито подценяване, нито надценяване на обстоятелствата, определящи обществената опасност на деянието и дееца. В този смисъл определеното от въззивния съд наказание от десет години лишаване от свобода съответства на тежестта на извършеното престъпление, на данните за личността на подсъдимия и ще съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК. В жалбата не са изтъкнати конкретни доводи по отношение на наложеното наказание на подсъдимия за извършеното от него престъпление по чл. 170, ал.2 от НК, на които касационната инстанция да дължи отговор. Обемът на наказателната принуда е адекватен на целите на наказанието, не разкрива елементи на несправедливост и не следва да бъде редуциран. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 127/10.07.2020 г., постановено по ВНОХД № 144/2020 г. от Апелативен съд – Велико Търново. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2. `