Р Е Ш Е Н И Е № 50148 гр. София, 19.01.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети декември през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ ШИШКОВА НАДЕЖДА ТРИФОНОВА при секретар Г.ИВАНОВА в присъствието на прокурора А.БЛИЗНАКОВА изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 608/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по повод депозиран протест от представителя на Апелативна прокуратура Велико Търново срещу решение № 100001 от 23.05.2022г. постановено по ВНОХД № 170/2020г. по описа на Апелативен съд Велико Търново. Релевират се касационните основания по чл.348, ал.1, т.1,2,3 НПК. Посочва се, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - липса на мотиви към въззивното решение, относими към оправдаването на подсъдимия по първоначално повдигнатото обвинение за нарушение на чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП. Нарушението на материалния закон се изразява в незаконосъобразното му оправдаване по квалифициращото обстоятелство- „избягал от местопроизшествието“ и за нарушението на чл.42, ал.1,т.2 ЗДвП . Отправя се искане за отмяна ва въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на апелативната инстанция, за да се увеличи наказанието на подсъдимия. Недоволна от решението е останала и М. К., майка и законен представител на малолетното дете К. А., частен обвинител по делото, която го обжалва чрез повереника адв.С.П.. Посочват се идентични оплаквания с тези, визирани в протеста, очертаващи касационните основания по чл.348, ал.1,т.1,2,3 НПК. Допълват се с твърдението, че неправилно съдът е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия. Моли решенето на апелативния съд да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане на апелативния съд, с указания да се приложи правилно законът за по-тежко наказуемо престъпление и да се увеличи наказанието на подсъдимия. Касационна жалба е постъпила и от защитника на подсъдимия Х. Б.- адв.Е. М. с посочени касационни основания по чл.348, ал.1,т.1,2,3 НПК. Отказът на въззивния съд да уважи искането на защитата за назначаване на техническа експертиза се определя като съществено процесуално нарушение. Аргументи срещу правилното приложение на материалния закон се търсят в липсата на причинно- следствена връзка между допуснатите нарушения на правилата за движения по пътищата и настъпилия съставомерен резултат, за който според защитата изцяло е отговорен пострадалият. Твърди се, че индивидуализираното наказание за явно несправедливо. В съдебното заседание представителят на Върховна касационна прокуратура заявява, че поддържа протеста с направените в него възражения и искания. Жалбата на подсъдимия намира за неоснователна, а на частния обвинител оценя като такава, която следва да се уважи. Подчертава, че подсъдимият незаконосъобразно е оправдан частично от апелативната инстанция и счита, че този пропуск може да се поправи с отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на второинстанционния съд. Повереникът на частния обвинител М. К.- адв.П. поддържа касационната си жалба. Счита, че с оглед на допуснатите съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, решението на втората инстанция трябва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане. Моли да се присъдят направените от частния обвинител разноски пред касационния съд. Защитникът на подсъдимия счита, че постъпилият протест и касационна жалба на частния обвинител са неоснователни. Поддържа оплакванията направени в своята жалба, като акцентира на доводи за липса на причинно-следствена връзка между евентуалните нарушения на правилата за движение по пътищата и смъртта на пострадалия, като редом с това оспорва и авторството на деянието. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в протеста и в касационните жалби на подсъдимия и частния обвинител, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда № 7 от 29.01.2020г., постановена по НОХД № 545/2019г., Окръжен съд- гр. Русе е признал подс. Х. Б. за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.3, пр.3, б.“б“, пр.1, вр. ал.1, б.“в“, вр.чл.342, ал.1 НК , а именно, че на 19.07.2014г. в землището на гр. Бяла, в района на км.58+500 на първокласен път I-5, при управление на МПС- товарен автомобил D. F. 95.480 с рег.№** *** *** и полуремарке „T.“ с рег. № ** * ****, нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20, ал.2, чл.42, ал.1, т.2 и ал.2, т.2, т.3 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. Д. А., след което избягал от местопроизшествието. Съобразно чл.2, ал.2 НК и във връзка с чл.54 НК му е наложено наказание от три години „лишаване от свобода“, изтърпяването на което е отложено за срок от пет години, на основание чл.66 НК. Осъден е да заплати направените по делото разноски. По повод депозиран протест от представителя на прокуратурата, касаещ пропуска на съда да се произнесе по чл.343г НК и жалба на подсъдимия, е била инициирана въззивна проверка на първоинстанционната присъда. С решение № 100001 от 23.05.2022г., постановено по ВНОХД № 170/2020г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, атакуваният акт е бил изменен, като престъплението, за което е ангажирана наказателната отговорност на подс. Б. е преквалифицирано по чл.343, ал.1, б.“в“, вр.чл.342, ал.1 НК и той е оправдан по първоначално повдигнатото обвинение да е избягал от местопроизшествието / чл.343, ал.3, б.“б“ НК/, както и е оправдан за вменените му във вина нарушения на чл. 20, ал.2, изр.1 и чл.42, ал.1,т.2 ЗДвП. Присъдата е изменена и в частта относно наказанието, като същото е намалено на две години „лишаване от свобода“ и изпитателният срок по чл.66 НК е редуциран на три години. На основание чл.343г, вр. чл.343 НК, подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила. Въззивният съд се е произнесъл по въпроса относно разноските и е потвърдил присъдата в останалата й част. Върховният касационен съд намира протеста и касационните жалби на подсъдимия и частния обвинител М.К. за неоснователни. По отношение на възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения: 1. В жалбата на подсъдимия такова нарушение се съзира в отказа на съда да уважи доказателствено искане на защитата, за назначаване на техническа експертиза, която да идентифицира превозните средства на кадрите от иззетите видеозаписи. Въз основа на това се защитава тезата, че е налице непълнота на доказателствата, въз основа на които е постановен атакувания съдебен акт. Оплакването не може да се сподели от касационната инстанция, доколкото формулирано по посочения начин, се отнася към обосноваността на решението, а тя не е сред основанията, по които настоящата инстанция може да се произнесе. От друга страна, направеното възражение не би могло да се прецени като основателно, дори ако се приеме, че формулира оплакване за нарушаване принципите визирани в чл.13 и 14 НПК. Не всяко неудовлетворено искане на страните за събиране на доказателства съставлява съществен процесуален пропуск, водещ до отмяна на съдения акт. Като такъв се преценя отказът, препятствал съда да достигне до обективната истина и сочещ на липса на всестранност и обективност на доказателствения анализ, какъвто пропуск касационният съд по настоящем не установява. Искането за допускане на посоченото доказателство е правено и пред предходните две инстанции, като въззивният съд е отхвърлил мотивирано същото. Приложените по делото експертизи, писмените доказателствата относно качеството на записа, както и показанията на св.Б.Г., са дали достатъчно основания на апелативния съд да не потърси експертно становище по въпроса за идентификация на превозните средства, засечен от камерите. От друга страна, въззивният съд правилно е преценил, че е наличен достатъчен по обем доказателствен материал / показания на свидетели очевидци, данни от тахо-шайбата на камиона и експертното й изследване, заключение на повторна комплексна МАТЕ/, свързващ подсъдимия с причиненото произшествие и изводът относно авторството на деянието е категоричен. 2. Основният въпрос, който се поставя от представителите на държавното и частното обвинение в рамките на касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК, е доколко въззивният съд е изложил мотиви касаещи оправдаването на подсъдимия за нарушаване правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП и по чл.42, ал.1,т.2 ЗДвП. Анализът на проверявания акт не подкрепя техните оплаквания. Действително апелативната инстанция не е била особено подробна в излагането на аргументи относно оправдаването на подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение за нарушения на чл.20, ал.2, изр.1 и чл.42, ал.1,т.2 ЗДвП, но мотивите безпротиворечиво обективират волята й. Същите са последователни, логични и отговарят на стандартите заложени на чл.339 НПК. Оправдаването на подсъдимия по чл.42,ал.1,т.2 ЗДвП е при констатирана липса на причинно-следствена връзка между нарушението и съставомерния резултат, което е мотивирано от апелативния съд на стр. стр.343 от въззивното дело. Както фактическите, така и правните аргументи на втората инстанция не будят съмнение относно волята на съда да отхвърли тезата на обвинението, че подсъдимият е нарушил горното правило за движение по пътищата, а именно, че е следвало да се убеди, че има видимост, свободен път на разстояние, достатъчно за изпреварване и че може да заеме място в пътната лента пред изпреварваното пътно превозно средство, без да го принуждава да намалява скоростта или да изменя посоката на движение. Изискванията към изпреварващото превозно средство, очертани в посочената разпоредба, са относими към поведението на водача спрямо изпреварваното МПС и в настоящия казус законосъобразно са приети за неотносими към причинената смърт на пострадалия, който се е движил в насрещното платно. Досежно оплакването за липса на аргументация към въззивното решение свързана с оправдаването на подсъдимия по чл.20, ал.2,изр.1 ЗДвП, касационният съд следва да отбележи, че мотивите на съда трябва да се разглеждат в единство. След като апелативният съд е изложил доводи за това, че според него е допуснато нарушение на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП / стр. 342 от въззивното дело/, то логично е последвало оправдаването на подсъдимия за нарушение на чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП. Двете хипотези на чл.20, ал.2 ЗДвП се намират в отношение на алтернативност, очертаващи изискванията за избор на съобразена от водачите скорост на движение, с оглед на предпоставките описани в изр.1, както и задължението им обективирано в изр.2 ЗДвП. В чл. 20, ал. 2, изр.1 ЗДП се урежда "предвидимата опасност", при която има обективни затруднения в пътната обстановка и шофьорът следва да подбира скоростта си на движение в тази връзка и съобразно изброените, макар и непълно, пътни препятствия. За разлика от чл.20, ал.2, изр.1, в чл. 20, ал. 2, изр.2 ЗДП е уредена "непредвидимата опасност", въвеждаща задължение водачите на намалят скоростта или да спрат, когато възникне опасност за движението. Последната се появява внезапно и в границите на установената избрана съобразена скорост се въвежда задължение за намаляване или спиране с оглед избягване настъпването на ПТП. Аргументи дали касационната инстанция от своя страна споделя виждането, че в конкретния казус има нарушение на чл.20 ,ал.2, изр.1 ЗДвП ще бъдат изложени впоследствие. По повод оплакванията в касационната жалба на частното обвинение, че не са изложени съображения относно нарушения на правилата за движение по чл.21, 25 и 26 ЗДвП следва да се уточни, че срещу подсъдимият не е повдигано обвинение за допуснати нарушения на посочените текстове, поради което твърденията изложени на стр.3 от същата, са напълно неоснователни. Произнасянето на предходните две съдебни инстанции е изцяло в рамките на повдигнатото срещу подсъдимия обвинение, като бланкетния състав на чл.343 НК е запълнен с препратки към чл.20, ал.2, чл.42, ал.1,т.2 и ал.2,т.2 и 3 ЗДвП По отношение на доводите на нарушения на материалния закон: 1.Представителите на държавното и частно обвинение оспорват законосъобразността на оправдаването на подсъдимия по първоначалното обвинение да е нарушил правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.1, както и тези по чл.42, ал.1,т.2 ЗДвП. Възраженията им не могат да се споделят от касационната инстанция. В принципен план трябва да се отбележи, че между страните няма спор как е протекъл инцидентът. Въззивният съд е приел, че подсъдимият управлявайки тежкотоварен автомобил е предприел изпреварване на друг камион, на позволено за тази маневра място, при добра видимост, на прав пътен участък с две ренти за движение- по една във всяка посока. В процеса на извършване на маневрата, когато камионът е бил изцяло с лявата лента по посока на движението си, в противоположното платно се е появила колона от 5 мотоциклетисти. При заета тяхна лента за движение от изпреварващият камион, те са били принудени да намалят скоростта си и да се изтеглят плътно в дясно, за да се разминат с камиона. В момента на разминаване , когото третият моторист- пострадалият И. А. се е намирал до кабината на управлявания от подсъдимия камиона, е загубил равновесие поради подхвъзване на мотора, в резултат на излизане на банкета и предприето спиране, паднал е и получил несъвмести с живота травми. Въззивният съд е достигнел до извода, че подсъдимият е нарушил правилата за движение визирани в чл.42, ал.2,т.2 и 3 и чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП защото по време на изпреварването, е имал техническата възможност, при възприемане на мотористите, да преустанови маневрата и да се върне в полагащата му се лента за движение или да спре. Бланкетният характер на нормата на чл.343 НК изисква тя да бъде запълнена със съответните текстове от ЗДвП, нарушаването на които е в пряко причинно-следствена връзка с настъпилия резултат. Безспорно изпреварването е сложна и опасна маневра, относима към безопасността на няколко участника в движенето. Подсъдимият преди да предприеме извършването й, е бил длъжен да прецени при конкретната пътна обстановка много обстоятелства, между които са скоростта си на движение, времето, за което може да приключи същата, да се убеди, че напред в лентата за насрещно движение няма или не се приближава МПС, което е на близко разстояние. Негово задължение е било навлизането в попътната лента да стане при условия, при които е гарантирана безопасността на останалите участници в движението, не само да възприема ситуацията в началото на маневрата, но и да прогнозира нейното развитие с оглед и на тяхното поведение, да се убеди, че през целия период на изпреварването няма да застраши насрещно движещото се или изпреварваното превозно средство, да следи непрекъснато пътната обстановка и при възникване на някаква опасност за движението да преустанови маневрата. Нарушавайки правилата за движение по чл.42, ал.2,т.2 и 3 ЗДвП, а именно неподбирайки безопасна скорост, с която да осъществи своевременно изпреварването на камиона, подсъдимият не е могъл за завърши маневрата безопасно, като оставайки в предназначената за насрещно движение лента, е създал опасност за движещите се по нея мотористи, сред които е бил и пострадалия. В същото време е имал техническата възможност да преустанови изпреварването и да се прибере в лентата си за движение. Ако бе изпълнил тези свои задължения произтичащи от чл.42, ал.2,т.2 и 3 ЗДвП съставомерният резултат не би настъпил. Касационният съд не може да сподели правните аргументи на контролираната инстанция, че е налице и нарушение на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, мотивирани с доводите, че подсъдимият е имал възможността не само да преустанови маневрата, но е можел и да спре, възприемайки пострадалия като внезапна опасност на пътното платно. Настоящата инстанция изложи съображения относно спецификите на предвидимата и непредвидимата опасност очертани в чл.20, ал.2 ЗДвП. Подсъдимият е имал достатъчно разстояние и ясна видимост за да възприеме мотористите, да прецени, че не може да финализира безпрепятствено маневрата и да преустанови изпреварването, като се върне обратно в лентата си за движение. За това появата на пострадалия на пътното платно не може да се определи като непредвидима опасност, възникнала за подсъдимия. Предвид така направените уточнения, касационният съд намира, че нарушенията на чл.42, ал.2,т.2 и 3 ЗДвП са в причинно-следствена връзка със съставомерните последици и наказателната отговорност на подсъдимия трябва да се реализира в тези граници. Що се отнася до нарушението на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, то подсъдимият следва да се оправдае по първоначално повдигнатото му обвинение, поради отсъствие на връзка с посочения в чл.343 НК резултат. 2. Възраженията на защитата относно правилното приложение на материалния закон включват оспорване на причинно-следствена връзка между поведението на подсъдимия и настъпилите противоправни последици, аргументирано с липсата на съприкосновение между камиона, управляван от подсъдимия и мотора на пострадалия. Касационната инстанция не споделя това оплакване. Редом и изложеното до тук по повод възраженията на представителите на държавното и частно обвинение по правилното приложение на закона, следва да се добави, че безспорно падането на пострадалия е резултат от поднасяне на мотора при задиране в банкета в процеса на спиране и загуба на равновесие. Въпреки липсата на съприкосновение между двете превозни средства, основната причина пострадалият да се изнесе в крайната дясна част на лентата за движение, да предприеме спиране, да застъпи обраслия с храсти банкет и да загуби при това равновесие, е незавършената маневра по изпреварване предприета от подсъдимия, при която той е останал в насрещното платно за движение, заемайки го изцяло, принуждавайки движещите се по него мотористи да предприемат спасително за себе си, изключително рисковано, но единствено възможно, изнасян крайно в дясно. Това обуславя и съотнасянето на действията на подсъдимия и пострадалия като причина към следствие и ги поставя във взаимна връзка. Друга група възражения на представителите на държавното и на частното обвинение, касаещи нарушението на материалния закон, са свързани с оправдаването на подсъдимия относно квалифициращото обстоятелство „избягал от местопроизшествието“. Защитава се тезата, че подсъдимият е могъл да възприеме падането на пострадалия на пътното платно и въпреки това не е спрял. Оправдавайки подсъдимия относно посоченото квалифициращо обстоятелство, въззивният съд е съобразил решението си с Постановление 1/83г на Пленума на ВС, в което е посочено, че „квалифициращият признак "избягал от местопроизшествието" е налице, когато деецът е напуснал местопроизшествието с цел да се укрие, макар и временно, да заличи участието си в транспортното произшествие или да укрие някои доказателства за установяване на фактическата обстановка.“ Апелативната инстанция основателно не е съзряла категорични доказателства относно последващото виновно поведение на подсъдимия. В тази връзка са отчетени спецификата на случилото се, мястото на падане на пострадалия- в момента на изравняване с кабината на камиона, като при самото „заораване“ на управлявания от него мотор, той е бил извън страничното полезрение на подсъдимия. Едва след преминаване на зоната на падане, е било възможно възприемането на пострадалия, но в огледалото за обратно виждане, тъй като подсъдимият не е имал пряка видимост. За да е налице посоченото квалифициращо обстоятелство, следва по несъмнен начин да е установено, че деецът е знаел, че е причинил пътно произшествие и от него има пострадало лице, но въпреки това не е останал на мястото на инцидента. Установената от въззивния съд липса на възприятие у подсъдимия за случилото се прави безпредметно разсъждението за това дали е налице умисъл или непредпазливост в действията му по неоставане на място. По тези съображение и цитираното в протеста решение 80/2015г. на ВКС по нд 1824/2014г. с препратки към т.3 б.“б“ от Постановление 1/1983г. на Пленума на ВС е неотносимо към настоящия казус. Може да се обобщи, че наказателната отговорност на подсъдимия е ангажирана законосъобразност по чл.343, ал.1,б.“в“, вр. чл. 342 НК, с уточнението, че деянието е осъществено вследствие нарушаване правилата за движение по чл.42, ал.2,т.2 и 3 ЗДвП. По отношение доводите за явна несправедливостта на наказанието: Всеки от касаторите не е удовлетворен от размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“. Представителите на държавното и на частното обвинение считат същото за несправедливо занижено, а защитата е точно на обратното становище. С оглед на възприетата по- леко наказуема правна квалификация и изменението на първоинстанционната присъда, въззивният съд е редуцирал наказанието на подсъдимия от три на две години „лишаване от свобода“, изпълнението на което е отложено по реда на чл.66 за срок от три години. Наложил е и наказание „лишаване от право“ да се управлява МПС за срок от 2 години. Обсъждайки възраженията на страните, които имат отношение към справедливата индивидуализация на наказанието, настоящата инстанция намира за основателни аргументите на повереника на частния обвинител, че в случая не е налице съпричиняване на съставомерния резултат от страна на пострадалия, което е отчетено като обстоятелство в полза на подсъдимия. Приетите за установени от апелативната инстанция факти, не дават основание за направата на това извод. При условие, че подсъдимият нарушавайки правилата за движение е извършил изпреварване, при което е поставил в изключително критична ситуация движещия се в насрещното платно моторист, не може да се претендира виновно поведение и от негова страна. Вярно е, че падането му е резултат от загуба на равновесие, но то е причинено именно от неправомерното поведение на подсъдимия, довело до неправилно извършване на маневрата по изпреварване и принудило пострадалия да се изтегли в крайно дясната част на лентата за движение. Поведението на пострадалият е съобразено с опасността, която е представлявал подсъдимия, отчетена с намаляване скоростта му на движение и опит да избегне фаталните последици, който се е оказал неуспешен. Оправдаването на подсъдимия за нарушаване правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП , лишава от основателност доводите на държавното и частното обвинение за недооценка на отегчаващите вината обстоятелства, респективно несправедливо занижаване на наказанието, тъй като от тях отпада аргумента за множество нарушени правила за движение по пътищата. Отхвърлянето на доводите на въззивния съд за съпричиняване от страна са пострадалия, от своя страна води до изключване на смекчаващо отговорността обстоятелство от кръга на посочените от апелативна инстанция. Това от своя страна лишава от основателност възраженията на защитата за постигане справедливост на наказанието чрез допълнителното му редуциране. Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че не се нарушава обективността в преценката на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и не следва да реализира правомощията си по чл.354, ал.2,т.1 НПК. Искането на повереника на частния обвинител М.К. за осъждане на подсъдимия за направените разноски пред настоящата инстанция е основателно. Същите са в размер на 800 лв. направени разходи за адвокатска защита пред ВКС и следва да се присъдят в полза на частния обвинител. Предвид изложеното, касационната инстанция намира за неоснователни оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, на материалния закон и за явна несправедливост на наказанието. Решението на въззивния съд следва да се измени единствено по отношение прецизиране нарушените правилата за движение по пътищата, от което произтича оправдаването на подсъдимия чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП . Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т.2 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 100001 от 23.05.2022г. на Апелативен съд Велико Търново, постановено по ВНОХД № 170/2020г., като оправдава подс.Х. Б. по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП. Потвърждава решението в останалата му част. Осъжда подсъдимия Х. Б. да заплати на частния обвинител М. В. К. направените от нея разноски по делото пред Върховния касационен съд в размер на 800лв. Решението не подлежи на обжалване. Превод на решението да се изпрати на подсъдимия. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: