Р Е Ш Е Н И Е
№ 18
гр. София, 04 март 2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Момчил Бенчев
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 1073 по описа за 2021 г
Касационното производство е образувано по протест на Апелативна прокуратура, Велико Търново, и жалба на подсъдимия Т. Ж. С., депозирана чрез защитата, срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 127 от 1.11.21 г, по ВНОХД № 264/21647/21, с което е потвърдена присъда на Плевенски окръжен съд № 260018 от 24.06.2021 г, по НОХД № 942/20.
С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 12.05.2020 г в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи, сумата 90 лв, от владението на В. Й. М., с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребил сила, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ и чл. 54 НК, е осъден на дванадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 20.05.2020 г.
Със същата присъда подсъдимият е признат за невинен, както следва:
1/ в това, че на 22.01.2020 г в [населено място], при условията на опасен рецидив, се е опитал да отнеме чужди движими вещи: 500 лв, от владението на Б. Ц. К. и А. Б. С., без тяхно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като опитът е останал недовършен поради независещи от дееца причини, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ вр. чл. 18 НК,
2/ в това, че на същата дата и на същото място, се е опитал да принуди Б. Ц. К. да пропусне нещо, противно на волята му / да сигнализира органите на МВР чрез телефон „112“ /, като за това употребил заплашване, и опитът останал недовършен поради независещи от дееца причини, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 143, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 НК.
С протеста, насочен срещу решението в частта относно произнасянето по чл. 143 НК, се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните аргументи: Неправилно са анализирани гласните доказателства, изводими от показанията на св. Ц. К., св. С. К., св. Б. К. и св. С., възприели отправеното от подсъдимия заплашване, изразено в думите: „Не викайте полиция, че ще си имате проблеми“. Невярно е прието, че липсва съставомерност по чл. 143 НК, с което е допуснато неправилно приложение на материалния закон. Събраните доказателства установяват извършено престъпление опит за принуда, за което подсъдимият следва да понесе наказателна отговорност.
С протеста се прави искане за отмяна на въззивния акт в оспорената част и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд в същата част с оглед пререшаване на въпроса за наказателната отговорност на подсъдимия за престъплението по чл. 143 вр. чл. 18 НК.
С жалбата на подсъдимия, насочена срещу осъдителната част на въззивния акт, се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: Неправилни и процесуално неиздържани са изводите на съда, че подсъдимият е автор на деянието по чл. 199 НК. По делото липсват преки доказателства за авторството на деянието в лицето на подсъдимия, но въпреки това е реализирана наказателната му отговорност. Пострадалият не е разпознал подсъдимия, липсват оставени от него биологични следи на местопрестъплението, както и дактилоскопни следи, които да го свързват с деянието, а осъждането се крепи на извънпроцесуално признание на обвиняемия, съдържащо се в проведена с негово участие „оперативна беседа“. Неправилен е изводът, че в основата на осъдителната присъда могат да бъдат поставени показанията на полицейските служители св. А. и св. С., провели „оперативната беседа“. Полицейските служители, ангажирани със задържане на обвиняемия, са нарушили служебните си задължения при проведената полицейска операция. Съдът не е съобразил, че спрямо обвиняемия е упражнено насилие, след което са снети неговите признания. Неправилен е изводът на съда, че събраните косвени доказателства формират система, която е надеждна основа за осъждане на подсъдимия. С потвърждаването на присъдата в частта, с която подсъдимият е осъден за грабеж, е допуснато и нарушение на материалния закон. Наложеното наказание е завишено и като такова е явно несправедливо.
С жалбата на подсъдимия се правят алтернативни искания: за отмяна на въззивния акт в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане с оглед пререшаване на въпроса за наказателната му отговорност за престъплението по чл. 199 НК, за оправдаване на подсъдимия от настоящата инстанция или за намаляване на наложеното му наказание.
В съдебно заседание на ВКС представителят на ВКП не поддържа протеста, като счита, че същият е неоснователен. Изразява становище за неоснователност на подадената от подсъдимия жалба. Счита, че въззивният акт следва да бъде оставен в сила.
Защитата пледира за уважаване на жалбата.
Подсъдимият жалбоподател моли да бъде оправдан.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Неоснователно се сочи в протеста на прокурора, че е допуснато процесуално нарушение при анализа на гласните доказателства, изводими от показанията на св. Б. К., св. С. К., св. Ц. К., св. А. С.. Показанията на изброените свидетели са последователни и еднопосочни при възпроизвеждане на инкриминираните събития, поради което правилно са кредитирани от съда и ползвани при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. Изяснено е, че на инкриминираната дата, подсъдимият е бил в двора на къщата, близо до прозореца, когато е забелязан от св. С. К.. Тя се е уплашила и е извикала близките си, които се отзовали на виковете й: св. А. С., св. Ц. К. и св. Б. К.. Подсъдимият побягнал, но бил заловен от св. Б. К., който го догонил и го въвел в къщата, където се намирали св. А. С. и св. Ц. К.. Св. Ц. К. заявила, че ще се обади в полицията, но подсъдимият казал, че предпочита да бъде набит, отколкото да се подава сигнал в полицията. Докато св. Ц. К. се обаждала на тел. „112“, Т. С. извикал: “Не викайте полиция, че ще си имате проблеми“. Сигналът обаче бил подаден и на място били изпратени служители на МВР, които задържали подсъдимия и го откарали в сградата на РПУ, гр. Д. Д..
Изпълнителното деяние на принудата се изразява в противоправно мотивиране на пострадалия към поведение, което той не желае. Касае се за въздействие върху психиката на жертвата, което може да бъде проявено чрез използване на сила, заплашване или злоупотреба с власт. Съгласно повдигнатото обвинение, подсъдимият се е опитал да принуди св. Б. К. чрез заплашване да не сигнализира органите на МВР / на телефон „112“ /, изразено с репликата: „Не викайте полиция, че ще си имате проблеми“.
За да е налице съставомерно деяние по чл. 143 НК, осъществено чрез заплашване, следва деецът да застрашава пострадалия с бъдещо деяние, което е от естество да изложи на опасност живота, здравето, честта или имота на заплашения или на друго лице, към което пострадалият има положителни чувства. Принудата е престъпление срещу личността на пострадалия, който под въздействие на употребената принуда следва да извърши, да пропусне или да претърпи нещо, противно на волята му.
По настоящето дело е установено, че репликата „Не викайте полиция, че ще си имате проблеми“, е отправена едновременно към всички присъстващи лица, които са трима: св. Б. К., св. А. С. и св. Ц. К.. Обвинението е счело, че неправомерното въздействие е осъществено спрямо св. Б. К., а обаждането е предприето от св. Ц. К..
На следващо място, от обективна страна е необходимо пострадалият да бъде заплашен с деяние, което е от естество да изложи на опасност неговия живот, здраве, чест или имот или заплашването да бъде насочено към лица от неговото близко обкръжение. Репликата „ще си имате проблеми“ е оправена общо и не е адресирана към определено лице от присъстващите трима, а и не съдържа заплашване, което да попада в обхвата на чл. 143 НК, откъдето следва, че липсва и елемента „чрез заплашване“, което също е основание за отпадане на наказателната отговорност по чл. 143 вр. чл. 18 НК.
При тези фактически положения, верен е изводът на съда, че не е извършено престъпление по чл. 143 вр. чл. 18 НК. Инкриминираната реплика съдържа общо предупреждение към тримата присъстващи, че „ще си имат проблеми“, а не към св. Б. К., каквото е повдигнатото обвинение, а различието в личността на пострадалия е самостоятелна пречка да се приеме съставомерност от обективна страна/от гледна точка личността на жертвата /. Отделно от това, не са налице и другите признаци от състава на посоченото престъпление, откъдето следва, че въззивният съд е имал основание да потвърди оправдателната присъда относно произнасянето по чл. 143 НК, а доводът за неправилно приложение на материалния закон не може да бъде споделен.
Основателно е оплакването на подсъдимия, че осъждането за престъпление по чл. 199 НК, не почива на надлежна доказателствена основа. Съображенията за това са следните:
За да бъде постановена осъдителна присъда, следва обвинението да е доказано съобразно заложения в НПК процесуален стандарт на чл. 303, ал. 1 и 2 НПК. Когато осъждането почива на косвени доказателства, следва те да формират система, при наличието на която да е възможен само един правен извод. Въззивният съд е нарушил стандарта на чл. 303, ал. 1 и 2 НПК, като е приел, че са събрани достатъчно убедителни доказателства за виновността на подсъдимия по чл. 199 НК, с което е допуснал съществено процесуално нарушение при анализа на доказателствата и доказателствените средства, попадащо в обхвата на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Съображенията за това са следните:
Съдът е придал водещо значение на показанията, депозирани от св. Н. А. и св. Г. С., провели „оперативна беседа“ с подсъдимия, в хода на която той направил извънпроцесуални признания за деянието по чл. 199 НК. Съдебната практика е изяснила, че при „оперативна беседа“ се провежда неформален разпит на лице, което впоследствие е привлечено към наказателна отговорност. Този разпит обаче няма същата доказателствена стойност, каквато има разпитът на обвиняемия, проведен по реда на НПК. Когато информацията, изводима от разпита на обвиняемия, проведен при спазване на НПК, не съвпада с тази, получена от свидетелите, провели „оперативната беседа“, извънпроцесуалното признание не може да подмени липсващо самопризнание, депозирано по реда на НПК. Това е така, защото в чл. 55 НПК е предвиден редът и условията, при които следва да протече разпитът на обвиняемия, за да е допустимо обясненията на обвиняемия да се ползват като годно доказателствено средство. При разпита по чл. 55 НПК, на обвиняемия следва да бъде разяснено, че не е длъжен да дава обяснения, а ако откаже даването на такива, това няма да бъде тълкувано в негова вреда. Също така, следва да му бъде разяснено правото да има защитник / в някои случаи, адвокатската защита е задължителна /, с когото да се съветва по въпроса каква процесуална позиция да заеме, респективно, по какъв начин да организира защитата си. Само когато обясненията на обвиняемия на досъдебната фаза са дадени при спазване на процесуалните изисквания и са приобщени в съдебната фаза по надлежния ред, съдът може да ги ползва при формиране на вътрешното си убеждение по релевантните факти. Когато в обясненията си на досъдебната фаза и пред съда, обвиняемият/подсъдимият е отрекъл участието си в престъплението, предмет на наказателното производство, съдът не разполага с процесуалната възможност да „попълни“ делото с обвинителни факти, изводими от свидетелските показания на полицейските служители, провели с него „оперативна беседа“, в която се съдържа негово извънпроцесуално признание, тъй като би се стигнало до заобикаляне на процесуалния закон, в който са уредени правилата за законосъобразно провеждане на разпит на обвиняемия.
Налице е и друг аргумент, който е в подкрепа на процесуалната забрана да се ползват данните от „оперативната беседа“, съдържаща извънпроцесуално признание на обвиняемия. Съобщената от свидетелите информация в този случай би имала производен характер, тъй като е информация, узната от друго лице. В правната доктрина и съдебната практика е изяснено, че производните доказателства могат да се използват в следните случаи: като средство за разкриване на първични доказателства, за проверка на първични доказателства, и за замяна на първични доказателства с производни, ако първичните се окажат недостъпни. Когато е налице противоречие между първични и производни доказателства, съдържащи еднаква доказателствена информация, първите / първичните / доказателства не могат да бъдат оборени чрез вторите / вторичните / такива. Следователно, когато в обясненията на обвиняемия се съдържа информация, че той не е участвал в инкриминираното престъпление, но в свидетелски показания, възпроизвеждащи данни от „оперативна беседа“, се съдържат данни, че взел участие, съдът не може да игнорира обясненията, а да кредитира свидетелските показания, тъй като това би било в разрез с процесуалните правила за оценка на доказателствата в наказателния процес.
По настоящето дело, подсъдимият е разпитван в качеството на обвиняем, по реда на НПК, и е отрекъл участието си в престъплението. Същата процесуална позиция е заел и в съдебната фаза при даването на обяснения пред съда. При тази хипотеза, в нарушение на НПК, съдът е ползвал показанията на св. Н. А. и св. Г. С., провели „оперативната беседа“, за да изведе извод, че подсъдимият е автор на деянието по чл. 199 НК.
На следващо място, неправилно е и становището на съда, че са събрани и други обвинителни доказателства, изводими от обясненията на подсъдимия и разпита на свидетелите К., тъй като наличието на противоречия относно факти, осъществени след инкриминираното деяние, не са достатъчни, за да се направи категоричен извод за авторството в лицето на подсъдимия. Съдът е придал съществено доказателствено значение на обстоятелството, че след деянието подсъдимият е напуснал дома си и се е укрил в гориста местност, че е поискал да пренощува в дома на свидетелите К. и да получи съдействие за заминаване в чужбина, без да съобрази, че изброените обстоятелства не са свързани пряко с инкриминираното деяние, а причините за действията на подсъдимия след деянието могат да бъдат от различно естество, несвързано с извършване на престъпление. Не може да се счита за косвено доказателство и изводимото от показанията на св. К. обстоятелство, че подсъдимият му е предоставил банкнота от 50 лв, за да закупи определени продукти. Това е така, защото липсват сигурни данни за идентичност на отнетата от св. М. банкнота с тази, предоставена на св. К., а и не може да бъде игнорирана хипотетичната възможност за правомерното й придобиване, от страна на подсъдимия, което не би могло да подкрепи обвинителната теза. На следващо място, без съществено доказателствено значение е и обстоятелството, изводимо от обясненията на подсъдимия, депозирани по реда на НПК, че автор на деянието е друго лице. Това е така, защото обвиняемият, респективно подсъдимият, разполага с процесуалното право да даде обяснения, каквито намери за добре, а когато уличава другиго в извършеното престъпление, това е част от начина, по който е избрал да упражни правото си на защита. Не може да се придаде решаващо доказателствено значение и на обстоятелството, че подсъдимият е споделил със св. К. по какви причина се укрива, а именно: че го издирват във връзка с грабеж на възрастен човек, тъй като, от една страна, то само косвено уличава подсъдимия, а, от друга страна, следва да бъде неделим елемент от система на косвени доказателства, съвкупно обуславящи единствено възможен правен извод, каквото система по настоящето дело не е налице.
На следващо място, въззивният съд е формирал доказателствените си изводи, като е игнорирал установени по делото обстоятелства, които не свързват подсъдимия с извършеното престъпление, а именно: При огледа на местопроизшествието е иззета дактилоскопна следа, за която е установено, че не принадлежи на подсъдимия. По брадвата, намерена в дома на пострадалия свидетел М., са открити биологични следи, но след подлагането им на ДНК-анализ е изяснено, че са оставени не от подсъдимия, а от пострадалия. При проведения разпит на св. М. е установено, че той не е могъл да възприеме кое е лицето, проникнало в неговия дом и осъществило инкриминираното деяние. В този смисъл, от показанията на св. М. не са извлечени данни за самоличността на автора на грабежа, респективно, за това, че извършител на това престъпление е именно подсъдимият. Що се отнася до оплакванията на подсъдимия за начина, по който е осъществено неговото задържане, и последващите действия на полицията, съдът е дал правилен отговор, че такива оплаквания не са предмет на настоящето наказателно производство, а същите следва да бъдат отнесени към компетентните органи, които разполагат с правомощие да се произнесат по тяхната основателност.
С оглед на изложеното, ВКС намери, че при анализа на доказателствата, въз основа на които е прието, че подсъдимият е извършител на престъплението по чл. 199 НК, е допуснато съществено процесуално нарушение, което предполага отмяна на съдебния акт в частта относно произнасянето по посоченото обвинение, и връщане на делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на въззивната инстанция. В останалата, оспорена от протеста, част въззивният акт е правилен и законосъобразен и като такъв следва да бъде оставен в сила.
При този изход на делото в настоящата инстанция не могат да бъдат обсъдени останалите доводи, изложени в жалбата на подсъдимия, касаещи основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК, но тези доводи следва да бъдат съобразени от съда при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция.
По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е основателна и следва да бъде уважена, а протестът е неоснователен и следва да бъде оставен без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение на Великотърновски апелативен съд №127 от 1.11.2021 г, по ВНОХД № 264/21, в ЧАСТТА относно произнасянето по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК.
ВРЪЩА делото в ОТМЕНЕНАТА ЧАСТ, за НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ от друг състав на същия съд, от стадия на съдебното заседание.
ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата оспорена част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |