Р Е Ш Е Н И Е № 473 гр. София, 29 февруари 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ : КЕТИ МАРКОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора ИСКРА ЧОБАНОВА изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 2204/ 2011 година Производството е за възобновяване, по чл. 419 и сл. НПК, образувано по искания на осъдените В. Х. Н. и Г. Н. Н., двамата от гр. Тетевен, депозирани чрез техните защитници- адв. Т. Р. и адв. Хр. Т., срещу влязлата в сила присъда № 94 от 2. 12. 2010г., на Районен съд- град Тетевен, 4 състав, постановена по НОХД № 347/ 2010г., по описа на съда, потвърдена с въззивно решение № 18 от 18. 02. 2011г., на Ловешкия окръжен съд, наказателно отделение, по ВНОХД № 17/ 2011г. В исканията и на двамата осъдени В. Н. и Г. Н., се поддържа, че първоинстанционната присъда и потвърждаващото я въззивно решение са постановени в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а наложените им наказания са явно несправедливи- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Заявяват искания за възобновяване на наказателното дело, отмяна на присъдата и въззивното решение, и за произнасяне по същество, с оправдаване на всеки от двамата осъдени, алтернативно- за връщане на делото за ново разглеждане, от стадия на съдебното заседание. Искателите не се явяват в съдебно заседание пред настоящата инстанция, редовно призовани. Искането на осъдения В. Н. се поддържа от неговия защитник, по съображенията в него и със заявените в алтернативен порядък искания. Осъденият Г. Н. не изпраща процесуален представител. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че исканията на осъдените са неоснователни, поради което счита, че същите следва да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в исканията, данните по делото, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 425 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Исканията на осъдените В. Х. Н. и Г. Н. Н. са процесуално допустими- депозирани са от легитимирани лица, по смисъла на чл. 420, ал. 2 НПК, и в срока по чл. 421, ал. 3 НПК. Разгледани по същество, са неоснователни. С първоинстанционната присъда Районният съд- гр.Тетевен, 4 състав, е признал подсъдимия В. Х. Н., от гр.Тетевен, за виновен в това, че в периода 8. 12. 2006- 11. 01. 2008г., в гр.Тетевен, при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице- Началник на Общинска служба „Земеделие и гори”- гр.Тетевен в кръга на службата си, съставил официални документи- 9 броя удостоверения за идентичност на имоти (подробно индивидуализирани), в които удостоверил неверни обстоятелства, с цел да бъдат използвани тези документи като доказателство за тези обстоятелства, поради което и на основание чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата, както и лишаване от право да заема държавна длъжност по Закона за държавния служител, за срок от три години. Признал е и подсъдимия Г. Н. Н., от гр.Тетевен, за виновен в това, че в периода 8. 12. 2006г.- 18. 01. 2008г., в гр.Тетевен, при условията на продължавано престъпление, съзнателно се е ползвал от официални документи с невярно съдържание, а именно 9 броя удостоверения за идентичност на имоти, съставени от В. Х. Н., качеството му на длъжностно лице- Началник на Общинска служба „Земеделие и гори”- гр.Тетевен, в кръга на службата му, в които удостоверил неверни обстоятелства, с цел да бъдат използвани тези документи като доказателство за тези обстоятелства, като за самото съставяне на тези документи не може да му се търси наказателна отговорност, поради което и на основание чл. 316, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК, го е осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от четири години. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимите. С цитираното въззивно решение Ловешкият окръжен съд, наказателно отделение, е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Като неподлежаща на касационен контрол, присъдата е влязла в сила. Доколкото релевираните в исканията на двамата осъдени доводи, във връзка с поддържаните от тях отменителни основания, са идентични, ВКС прие, че те следва да бъдат разгледани едновременно, като отделно се обсъдят специфичните въпроси по приложението на закона, съобразно повдигнатите обвинения на всеки от искателите. Доводът, изтъкнат в исканията и на двете осъдени лица- за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, аргументиран със съображения за разглеждането на делото в първата инстанция и постановяването на присъдата от незаконен състав, е неоснователен. Поддържа се, че в нарушение на чл. 6, т. 1 ЕКПЧОС осъдените са били лишени от правото на справедлив процес, пред независим и безпристрастен съд, предвид съществуващото основание за отвод на състава, при условията на чл. 29, ал. 2 НПК. Този въпрос е бил постановен още преди даване ход на делото, в съдебно заседание на 28. 10. 2010г. в РС- гр.Тетевен, с искането на защитниците на двамата подсъдими за отвод на съдебния състав, който с определението на съда от същата дата (л. 133- 134 от НОХД № 347/ 2010г.), подробно мотивирано и изразяващо позицията на съда по всички основания за отвод, посочени от страните, респ. по основанията за отхвърлянето им, е получил своя отговор. Обстоятелството, че един от съдиите от щатния състав на РС- гр.Тетевен,се е отвел от разглеждането на делото, позовавайки се на близките си отношения с единия от подсъдимите, не създава автоматичното основанието това да сторят и останалите съдии. Предложената в искането за възобновяване аргументация, извеждана от обществения отзвук в града и изразяваната позиция на представители на държавното обвинение по случая, също не могат да обосноват извода за пристрастие на съда, за неговата предубеденост или заинтересованост. Още повече, всеки съдия, респ. член на съдебен състав (съдебен заседател), е длъжен сам да си направи отвод, когато счете, че са налице предвидените в закона основания за това- чл. 29, ал. 1 и 2 НПК, и съответно- колегиалният орган да се произнесе по него. Същото се отнася и до задължението му да реши поставените въпроси по всяко постъпило в процеса искане, като обсъди обстоятелствата, на които страната се позовава. В случая съдът се е занимал с всяко от наведените обстоятелства поотделно, и излагайки подробни, убедителни и аргументирани съображения, законосъобразно е отхвърлил исканията. Тук е мястото изрично да се изтъкне, че основанията за отвод на съдиите и съдебните заседатели са изчерпателно уредени с нормите на чл. 29, ал. 1 и 2 НПК, и при решаване на въпросите дали следва да си направи отвод (съответно да приеме такъв, заявен от страна в процеса), съдът е длъжен да съобрази наличните във всеки конкретен случай фактически обстоятелства, и да прецени дали и доколко те сочат на присъствието на някое от основанията, регламентирани от закона. В рамките на тези фактически положения и наличния законов регламент не само се дължи произнасянето от самия съдебен състав, но и се осъществява дължимият инстанционен контрол, включително и този, реализиран по реда на извънредния способ за проверка- възобновяването. В заключение: всички съображения в искането на осъдените лица, изтъкнати в подкрепа на довода им за постановяване на присъдата от незаконен състав, са били предмет на внимателната проверка и оценка както от решаващия съдебен състав, който с цитираното определение е отговорил на всички изтъквани обстоятелства, при това в съответствие със закона, така и от въззивния съд, поради което и настоящата инстанция не намира основание да сподели тезата на осъдените лица за незаконност на състава, постановил атакуваната влязла в сила присъда. Неоснователен е и доводът, че доказателствената дейност на съдилищата е реализирана в нарушение на принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18, и чл. 107 НПК. Не е вярно, че в конкретния случай с отказите си да уважат доказателствени искания на подсъдимите, съдилищата са нарушили правото им на защита, с което са допуснали съществено нарушение на процесуалните правила. Касае се за искания, последователно заявявани и пред двете инстанции по фактите за допускане на повторна експертиза, поради несъгласието на подсъдимите и техните защитници с изводите, обективирани в т. 9 от заключението на геодезическата експертиза, изготвено от експерта инж. М. Ч. (т. ІV, л. 776- 784 от дознанието), и най- общо формулирани- за определяне на точната пазарна оценка на конкретни, заявени и възстановени недвижими имоти, при съобразяване категоризацията на земята. Съдилищата са съобразили, че предметът на доказване, дефиниран по чл. 102 НПК, и отнесен към обвиненията, повдигнати на двамата осъдени, налага установяването на всички релевантни обстоятелства, относно обективната и субективна съставомерност на документните престъпления, квалифицирани съответно по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и по чл. 316, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК- за всеки от двамата осъдени. Както е известно документните престъпления са формални такива и следователно, престъпният състав не обхваща съставомерни вреди, или такива, в резултат на деянието, подлежащи на репариране, поради предявен в наказателното производство граждански иск, за да е необходимо тяхното остойностяване по експертен път. В този смисъл ВКС намери, че по делото са събрани всички доказателства, необходими за установяване на обстоятелствата във връзка с предмета на доказване в конкретния наказателен процес, и за разкриване на обективната истина, съобразно рамката на обвинението, фиксирана с обвинителния акт. Всички обстоятелства по делото, приети въз основа на прецизен доказателствен анализ на всички доказателствени източници, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, са подложени на обективно, всестранно и пълно изследване. По този начин, вътрешното убеждение на решаващите съдебни състави е законосъобразно формирано и не страда от пороци, обуславящи отмяната на проверяваните съдебни актове по реда на извънредния контролен способ- възобновяването. Неоснователно се поддържа също, че липсва единство между диспозитива и мотивите на първоинстанционната осъдителна присъда, което, според искателите, е налагало нейната отмяна още при въззивната проверка. Няма противоречие между двете части на присъдата, постановена от РС-гр.Тетевен. В диспозитива съдът е изложил решението си по всички въпроси, регламентирани по чл. 301 НПК, относно всяко от подсъдимите лица поотделно, докато мотивите съдържат в пълнота констатациите по установените фактически обстоятелства по делото, доказателствената обезпеченост на всяко от тях, правните изводи и основанията за приемането им, включително и относно наложените наказателни санкции. Детайлно са обсъдени всички противоречия между доказателствените материали, като съдът пространно е изложил съображенията си кои от тях кредитира и кои- отхвърля. П о този начин, при формиране на своето вътрешно убеждение относно релевантните фактически обстоятелства, съдилищата са изпълнили в пълен обем задълженията си, произтичащи от принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18, и тези на чл. 107 НПК. Всички доказателствени материали са събрани, проверени и оценени по предвидения в НПК процесуален ред. Няма данни, въз основа на които да се заключи, че доказателствата по делото са били преценявани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, а фактическите обстоятелства да са били приети от тях на базата на негодни доказателствени средства или на несъществуваща доказателствена основа. При въззивното разглеждане и решаване на делото, Ловешкият окръжен съд е изпълнил в цялост контролните си правомощия, в обхвата по чл. 314 НПК, като е проверил изцяло приетите от първата инстанция факти, и се е произнесъл по приложимото право. В този смисъл, мотивите на проверяваните актове, постановени от инстанционните съдилища, съдържат всички реквизити по чл. 305, ал. 3 НПК, съответно по чл. 339, ал. 2 НПК. Подробно и аргументирано, въззивният съд е отговорил на всички доводи и възражения на въззивните жалбоподатели, една съществена част от които се възпроизвеждат отново и в исканията за възобновяване на делото, въпреки, че са получили мотивирано и съответно на закона решение. ВКС споделя изложените от втората инстанция съображения, поради което намира за безпредметно механичното им преповтаряне. Казаното се отнася и за довода, че мотивите на първата инстанция представлявали препис на обвинителния акт. Възприемането на обвинителната теза и приемането от решаващите съдилища за доказани на фактическите обстоятелства, инкриминирани с обвинителния акт, не предпоставя съгласие с позицията на осъдените по този въпрос. Доколкото в рамките на релевирания довод за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, се мотивира тезата, че приетите за установени фактически положения, поставени в основата на осъждането на Н. и Н., не се подкрепя от събраните по делото доказателства, практически се поддържа необоснованост на въззивното решение, която не подлежи на обсъждане и преценка в настоящото производство. Известно е, че необосноваността е извън кръга на лимитативно регламентираните по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК отменителни основания. Последната инстанция по фактите е въззивната, поради което и ВКС в това производство, не разполага с правомощието да контролира фактите по делото. Тя отменява проверявания съдебен акт, само когато намери, че фактическите констатации са приети в резултат на съществени нарушения на процесуалните правила относно събирането, проверката и оценката на доказателствата, и при формиране на вътрешното убеждение на решаващите съдебни състави, а такива, от посочената категория, в случая не са допуснати, за което ВКС вече изложи съображенията си. Д. за нарушение на материалния закон, поддържан с аргументите, че присъдата и решението почиват на предположение, и то основно досежно субективната страна на престъпленията, за които искателите са признати за виновни и осъдени, е неоснователен. Въз основа на комплексната оценка на доказателствените източници, съдилищата са заключили, че във всяко от деветте инкриминирани удостоверения за идентичност на недвижими имоти- земеделски земи, съставени от осъдения В. Н., са удостоверени неверни обстоятелства. Последните се свеждат до съществените различия на отразените в тях обстоятелства с действителното положение относно заявените от правоимащите лица за възстановяване земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ, възстановените в съществуващи или възстановими стари реални граници, със съответните решения, придружени със скици, и описаните в пълномощните, издадени в полза на Г. Н., като представител на правоимащите лица. Касае се за различни имоти, с различен размер и категория на земята, напълно различно местоположение, граници, съседи и всички други описани индивидуализиращи ги данни. Именно издадените от първия осъден- В. Н. официални документи- девет броя отделни удостоверения за идентичност на земеделски имоти, се оказват намереният правен механизъм на доказване пред нотариуса, че предметът на всяка една от отделните сделки за покупко- продажба, по които вторият деец Г. Н. се е явявал като пълномощник на собствениците, е един и същ недвижим имот, което безусловно не е вярно. Съществените различия между описаните в пълномощните имоти, надлежно индивидуализирани, и тези, представляващи реалния предмет на сделките, по които представляваните от Н. продавачи се легитимират като собственици, въз основа на реституционните решения, и при които данни нотариусът не би изповядал сделката, са преодолени с издаването на инкриминираните девет удостоверения (и тяхното представяне от Н. в нотариалните производства), установяващи неверните обстоятелства, а именно, че конкретните, описани в тях и различни в действителност имоти, индивидуализирани по съответния ред, са идентични. Ето защо, ВКС намира, че постановената осъдителна присъда, почива не на предположение, а на едно доказано по несъмнен начин обвинение, така, както повелява нормата на чл. 303, ал. 2 НПК- за всеки от двамата осъдени. Безспорно е както длъжностното качество на осъдения В. Н., като субект на престъплението, така и характера на инкриминираните документи- официални, удостоверителни, с невярно съдържание, а също и доказаното по делото авторство на посочения деец при съставянето им. В тази насока предходните инстанции са изложили аргументирани съображения, съответни на закона, поради което липсва необходимост от повтарянето им. Въззивният съдебен състав законосъобразно е възприел изцяло изводите на първата инстанция по правната квалификация на деянието- затова, че в конкретния случай извършеното от първия искател деяние съдържа всички обективни и субективни признаци на състава на престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за извършването на което същият е признат за виновен и осъден. Задълбочено е обсъдил, и със законосъобразни и аргументирани съображения, които се споделят изцяло и от настоящия състав на ВКС, е отхвърлил възраженията на посоченото лице, че поради обема на изпълняваната дейност не е могъл да контролира съдържанието на представяните му за подпис документи, предвид очевидните несъответствия между имотите, предмет на инкриминираното удостоверяване. Друг е въпросът, че такива се оказват налице единствено по преписките, по които вторият осъден Г. Н. се е явявал като представител на правоимащите лица. Материалният закон е приложен правилно и по отношение на искателя Г. Н.. При наличието на всички обективни и субективни признаци на състава на престъплението по чл. 316, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, законосъобразно същият е признат за виновен и осъден. Неговите възражения относно субективната страна на престъплението, синтезирано свеждащи се до незнание, че инкриминираните удостоверения са с невярно съдържание и липса на доказателства за обективирано желание за ползването им, са били предмет на внимателно и детайлно обсъждане и преценка, и правилно са отхвърлени като неоснователни от окръжния съд. Мотивите на въззивното решение в тази им част съдържат вярна правна интерпретация на конкретните, установени по делото факти, въз основа на която е изведен крайният извод за субективната съставомерност на деянията, включени в състава на единното продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 НК. Доводът за явна несправедливост на наложените наказания също е неоснователен. Определени съответно- на три години лишаване от свобода- за първия осъден В. Н., и две години и шест месеца лишаване от свобода- за Г. Н., с приложение на института на условното осъждане, по чл. 66, ал. 1 НК, с изпитателен срок от пет години- за първия, и четири години- за втория, наказанията са отмерени в законосъобразен и справедлив размер. Конкретната степен на обществена опасност на инкриминираните престъпления е получила адекватна и съобразена с всички релевантни обстоятелства оценка. Съвсем правилно втората инстанция е отчела конкретното предназначение на инкриминираните документи, а така също и реалното им използване- представяне пред нотариуса за сключване на последващите сделки с описаните в процесните удостоверения недвижими имоти. По този начин сериозно са били накърнени интересите на собствениците и третите лица, както и въобще сигурността на гражданския оборот. Ето защо, самата цел за използване на документа, като елемент на субективната страна на престъплението по чл. 311, ал. 1 НК (по отношение на осъдения Н.), е нещо съвсем различно от действителното осъщественото ползване на същия, според целта, за която е бил създаден. Последното несъмнено е извън съставомерните признаци, поради което правилно, в съответствие с нормата на чл. 56 НК, е отчетено като отегчаващо обстоятелство. Касационната инстанция не констатира наличие на смекчаващи обстоятелства, които да не са били взети предвид от съдилищата, или тяхната относителна тежест да е била подценена. Приетите смекчаващи обстоятелства, нямат характера на многобройни, а и никое от тях не индицира изключителност, за се определи наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК- в друго по вид, по- леко от наложеното лишаване от свобода, за което и да било от осъдените лица. Освен това, не може да се счете, че и най- лекото, предвидено в санкционната част на нормите на Особената част на НК- чл. 311, ал. 1 НК, и чл. 316, вр. чл. 311, ал. 1 НК наказания- в случая три месеца лишаване от свобода, съгласно чл. 39, ал. 1 НК, се оказва несъразмерно тежко. Законосъобразно Н. е санкциониран и с кумулативното наказание по чл. 37, ал.1, т. 6 НК, предвидено в закона, при отчитане на обществената опасност на конкретното престъпление, на големия брой отделни деяния в състава на продължаваното престъпление, в контекста на тежките длъжностни нарушения, уронващи престижа на ОСЗГ- гр.Тетевен, като орган на Министерството на земеделието и храните, и доверието на гражданите към визираната институция. Ето защо, настоящият съдебен състав прие, че наказанията, наложени на искателите, са съобразени с реализиране целите, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствието им с извършените престъпления, по чл. 35, ал. 3 НК. Поради това и същите не съдържат характеристиките на явната несправедливост, съобразно критериите на регламентираното по чл. 348, ал. 5 НПК отменително основание. Предвид изложеното, като намери, че исканията за възобновяване на наказателното дело на осъдените В. Х. Н. и Г. Н. Н. са изцяло неоснователни, ВКС прие, че следва да ги остави без уважение . Воден от изложените съображения, и на основание чл. 425 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на осъдените В. Х. Н. и Г. Н. Н., двамата от гр.Тетевен, за възобновяване на НОХД № 347/ 2010г., по описа на Районен съд- гр.Тетевен, 4 състав, и отменяване на постановената по същото дело, влязла в сила присъда № 94 от 2. 12. 2010г., потвърдена с въззивно решение № 18 от 18. 02. 2011г., на Ловешкия окръжен съд, наказателно отделение, по НОХД № 17/ 2011г. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :