Р Е Ш Е Н И Е № 586 София, 30 януари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на десети декември две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 2038/2012 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия И. В. Б. против въззивно решение № 176/11.06.2012 г., постановено по ВНОХД № 335/2012 г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на Софийски градски съд. Касационната жалба на подсъдимия И. Б. се позовава на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК, като се отправят алтернативни искания за оправдаването му и смекчаване на отговорността с намаляване на наложените наказания. Подсъдимият Б. не се явява, редовно призован. Жалбата се поддържа от процесуален представител по съображенията, изложени в нея. Частният обвинител И. К. не се явява. Явява се частният обвинител М. К.. Представляват се от повереник, който поддържа становище за неоснователност на жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 368/30.11. 2011 г., постановена по НОХД № 2541/2011 г. от Софийския градски съд, подсъдимият Б. е бил признат за виновен в това, че на 12.10.2010 г. при управление на МПС нарушил правилата за движение и по непредпазливост причинил смъртта на И. И. К. – престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал.1 от НК. Наложените наказания са една година и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години и лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. Подсъдимият е оправдан за допуснато нарушение на чл. 21, ал.1 от ЗДП. С въззивния съдебен акт, постановен по протест на прокурора и жалби на останалите страни, присъдата е потвърдена. ІІ. По доводите за нарушение на материалния закон. Счита се, че съдът е тълкувал и приложил разширително диспозицията на чл. 5, ал.2, т. 1 от ЗДП, използвайки техника, при която съдържанието на бланкетната норма на чл. 343 от НК се запълва с друга бланкетна правна норма – тази на чл. 5, ал.2, т. 1 от ЗДП. Претендира се още, че последно посочената норма не може да доведе до приетата от съда съставомерност на деянието на подсъдимия. Възраженията са неоснователни. Известно е, че бланкетна диспозиция на правната норма е тази, която отпраща за (един, няколко или всички) елементи на престъплението към правна норма от друг нормативен акт. Безспорно разпоредбата на чл. 342 от НК е с бланкетна диспозиция, но не така стои въпросът с нормата на чл. 5 от ЗДП. Последната се намира в глава втора „ Правила за движение по пътищата”, раздел първи „ Общи правила” от закона и в нея са регламентирани : общи правила за всички участници в движението – чл. 5, ал.1 ЗДП; дължимо поведение на водачите на ППС - чл. 5, ал.2 от ЗДП; поведение, което е забранено за водачите на ППС – чл. 5, ал.3 от ЗДП, и не съдържа препращане към друг нормативен акт. Общите правила за движение, за разлика от бланкетните норми, са конкретизирани с отделни норми от самия закон и/или от правилника за приложението му. Безспорно е, че в ЗДП и ППЗДП присъстват правила и изисквания, които не са предназначени да осигурят безопасността на движението. Нарушаването им не може да предизвика съставомерните последици по чл. 342 – 343 НК, нито пък дори да създадат непосредствена опасност за движението. Правилото на чл. 5, ал.2, т. 1 от ЗДП не може да бъде причислено към тази категория, защото предписаното задължение на водачите на ППС е насочено към защита на особена категория участници в движението - „уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства”. Няма съмнение, че посоченото изискване (задължение) към водачите, да бъдат внимателни и предпазливи към уязвимите участници в движението, е развито и конкретизирано и с други правни норми от закона (виж, напр. чл. 116 и сл. от ЗДП, изискванията за скоростта на движението, включително и чрез нормата на чл. 20, ал.2 от ЗДП). В принципен план обаче, не е изключено бланкетната правна норма бъде попълнена и с по-общи правила, стига те да създават достатъчно нормативно основание за дължимо поведение и нарушаването им да е предпоставка (причинно да обуславя) за настъпване/то на предвидения в Наказателния кодекс резултат. В контекста на конкретната пътна обстановка предходните инстанции са приели, че подсъдимият е нарушил чл. 5, ал.2, т. 1 от ЗДП, тъй като не е предприел дължимото внимателно и предпазливо поведение към движещият се пред автомобила с по-ниска скорост велосипедист, изискващо и намаляване на скоростта за движение така, че да се предотврати неминуемия при застигане на велосипедиста удар в него. Неповдигането на обвинение за нарушение и на правилото по чл. 20, ал.2 от ЗДП, само по себе си не изключва отговорността на подсъдимия, каквито съждения се съдържат в жалбата, защото и нарушението на правилата по чл. 5, ал.2, т. 1 от ЗДП, проявено чрез непредприемане на действия за намаляване на скоростта след възприемането на движещия се пострадал велосипедист причинно обуславя настъпилия резултат. ІІІ. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Претендира се, че съдът, макар и да е отчел наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, не е приложил разпоредбата на чл. 55 от НК и не е преминал към определяне на друг вид наказание, различно от лишаване от свобода. Пропуска се обаче, че въззивният съд, коригирайки оценката на първата инстанция, отрекла наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства, се е съгласил с изводите й при индивидуализацията на наказанието да не се използва техниката на чл. 55 от НК. Правилна е констатацията за отсъствието на втората от предпоставките за приложението на смекчената отговорност, а именно и най – лекото, предвидено в закона наказание да се явява несъразмерно тежко. Въззивният съд е подложил на преценка относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 от НК, имащи отношение към индивидуализацията на наказанието. Смекчаващите отговорността обстоятелства, на които сега се акцентира в жалбата, са съобразени от предходните инстанции и те са в основата на решението наказанието да бъде определено при значителния им превес, в размер на една година и шест месеца, очевидно ориентирано по – скоро към минимума на предвиденото в закона, съчетано и с приложението на чл. 66, ал.1 от НК. Кумулативно наложеното наказание – лишаване от право да управлява МПС, също не изисква корекция. Отговаря на установените по делото значими обстоятелства (начина на извършване на деянието и проявеното поведение от подсъдимия, в това число и допуснато нарушение на чл. 21 от ЗДП, за което е прието, че не стои в причинна връзка с резултата), очертаващи необходимост от по-интензивно въздействие върху подсъдимия, като водач на МПС. Така определената двукомпонентна санкция удовлетворява целите, визирани в чл. 36 от НК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 176/11.06.2012 г., постановено по ВНОХД № 335/2012 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.