Р Е Ш Е Н И Е № 187 гр. София, 04.11.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на двадесет и девети септември две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Красимир Влахов Членове: Светлана Калинова Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1562 по описа за 2016 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 18 852/ 03.12.2014 г. по гр. д. № 2096/ 2014 г, с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № II-69-78/ 11.09.2013 г. по гр. д. № 45 754/ 2009 г. на Софийски районен съд в обжалваните части, осъжда Н. А. Б. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на В. Т. С. сумата 7 005. 78 лв. – обезщетение за лишаване от възможността да ползва лек автомобил Мерцедес, модел С 220 CDI, в периода 01.10.2009 г. – 15.04.2010 г. съответно на притежаваните 1/ 2 ид. части от правото на собственост, а на А. А. Б.-Т. да заплати сумата 3 502. 89 лв. – обезщетение за лишаване от същата възможност, съответно на притежаваните 1/ 4 ид. части, ведно със законната лихва от 23.02.2012 г. върху всяка от двете суми. С определение № 289/ 10.05.2016 г. по настоящото дело решението е допуснато до касационно обжалване за проверка за правилност при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително) по материалноправния въпрос: Възниква ли вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС, когато съсобственикът осъществява фактическата власт върху вещта, но за ползването на съсобствената вещ съществуват нормативни изисквания, спазването на които е обусловено от съдействието на останалите съсобственици ? Касаторът Н. Б. се оплаква, че решението е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба - не е внесена държавната такса по осъдителните искове, разгледани при условията на чл. 346 ГПК заедно с исковете за делба. Оплаква се също, че решението е неправилно. Въззивният съд е нарушил чл. 271, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 269 in fine ГПК, като не е обсъдил едно от правоизключващите възражения, а другото е обсъдил необосновано, обсъждайки неправилно събраните доказателства. Като последица от това решението е в противоречие на чл. 31, ал. 2 ЗС. Претендира разноските по исковете, за които производството продължава да е висящо. Ответниците по касация В. С. и А. Б. - Т. възразяват, че решението е допустимо и правилно. В. С. е починала в хода на касационното производство. На нейно място е конституиран единственият й наследник Д. С. Е.. Ответниците по касация също претендират разноски. По въпроса, по който касационният контрол е допуснат, настоящият състав намира, че когато след писмена покана съсобственикът осъществява фактическа власт върху общата вещ, но ползването й е обусловено от законови изисквания, спазването на които зависи от съдействието на останалите съсобственици и те не го дават, вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС възниква, само ако чрез конкретни действия съсобственикът си служи с вещта. За дефиницията на понятието „лично ползване“ значение имат задължителните указания по нормативното тълкуване на чл. 31, ал. 2 ЗС, извършено с ТР № 7/ 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/ 2012 г. ОСГК на ВКС. Мотивите за отговора са следните: Правото на всеки съсобственик да си служи (да използва) общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите собственици също да си служат с нея, отчита ограниченията в абсолютното вещно право (чл. 30, ал. 1 ЗС) и е предвидено в чл. 31, ал. 1 ЗС. Смисълът на закона е, че всеки съсобственик има право да си служи с общата вещ и може да упражнява това си право, но е длъжен да допуска и другите съсобственици да упражняват правата си. С., който използва сам вещта, започва да пречи на останалите (не зачита техните права), когато има конкретно искане от друг съсобственик (писмена покана) и искането, за което законът предвижда писмена форма за доказване е доведено до знанието на ползващия съсобственик (поканата е едностранно изявление с адресат, което поражда действие при достигането). Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, от деня на писменото поискване те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени. За възникване на вземането в общия случай е достатъчно, че съсобственикът упражнява лично фактическа власт върху цялата вещ, а при необходимост може да се възползва от нейните полезни свойства. Личното служене с вещта не се разбира в тесен смисъл, като извършване на продължителни или многократни действия с вещта. Чл. 31, ал. 2 ЗС е частен случай на общата забрана за неоснователно обогатяване. Забраната проявява основен принцип на гражданското обективно право, който законодателят провежда последователно и до край (аргумент от чл. 59 ЗЗД). По правило противоправността в поведението на съсобственика, който продължава да си служи със съсобствената вещ лично след получаване на писмената покана, се изчерпва в акта на незачитане на чуждите (на останалите съсобственици) права. Възможно е обаче личното използване на вещта да осъществява административно нарушение. Например той използва обект, който не е въведен в експлоатация по реда на ЗУТ или използва съсобствено пътнотранспортно средство, което не е регистрирано, спряно е от движение или не е преминало преглед за проверка на техническата му изправност, каквито са изискванията на ЗДвП. Възможно е личното използване на съсобствената вещ да осъществява дори престъпление – например той използва огнестрелно оръжие без издадено по надлежния ред разрешение. Това (допълнително) проявление на противоправността не изключва вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС. Възможно е също осъщественото административно нарушение или престъпление да имат за причина поведението на другия съсобственик. Такава причина не изключва вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС. При тези хипотези обаче личното служене с вещта следва да се разбира в тесен смисъл като извършване на конкретни действия с общата вещ. Възможността вещта да се използва е изключена или ограничена от действието на закон, специален по отношение на чл. 31, ал. 1 ЗС, но чл. 31, ал. 2 ЗС повелява да бъде изравнено неоснователното разместване на блага, тогава когато то е настъпило. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбата според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира въззивното решение валидно и допустимо. Резултатът от служебната проверка сочи, че при постановяването му са спазени изискванията за валидност и са налице всички процесуални предпоставки по уважените искове. Решението обаче е неправилно. Съображенията за това са следните: По тези искове производството продължава да е висящо, а те са приети за съвместно разглеждане при условията на чл. 346 ГПК във втората фаза на съдебната делба. С допуснатото последващото обективно съединяване първостепенният съд е бил длъжен да обезпечи правото на защита, което касаторът има като ответник по тези искове (чл. 56, изр. 1, вр. чл. 117, ал. 1 КРБ, вр. чл. 9, изр. 1 ГПК). Първостепенният съд обаче не предоставя на касатора възможността за писмен отговор по тях, а с решението ги уважава. Поради това са били своевременни (непреклудирани) възраженията, направени за пръв път във въззивната жалба от касатора, че вземанията по чл. 31, ал. 2 ЗС не съществуват. Касаторът ги обоснова с твърденията, че след смъртта на наследодателя държи ключа и малкия талон на автомобила, но това не му предоставя възможността да си служи с него. Първо, защото е паркиран в гаража - обект на другия иск за делба, а в релевантния период касаторът няма ключ от гаража. Второ, защото през същия период лекият автомобил не е преминал задължителния преглед за проверка на техническата му изправност (чл. 147, ал. 1 ЗДвП), а това юридически осуетява възможността общата вещ да се използва. Причината е в съделителя В. С.. В нея са т. нар. „голям талон“ и доказателствата за платени данъци на автомобила, като документите са сред онези, които е необходимо да бъдат представени, за да премине задължителен преглед за проверка на техническата изправност (чл. 147, ал. 1 ЗДвП, вр. чл. 28, ал. 1, т. 1 и 5 от Наредба № 32/ 05.08.1999 г. (отм.)). В обжалваното решение въззивният съд зачита задължителното действие на влязлото в сила решение за допускане на делбата на лекият автомобил (чл. 297 и чл. 298 ГПК). Намира, че на 01.10.2009 г. на касатора е връчена писмена покана, съдържаща искането на ответниците по касация да си служат с автомобила според техните права. Прави извода, че в релевантния период (01.10.2009 – 15.04.2010 г.) само касаторът има възможността да си служи с общата вещ. Въззивният съд определя обезщетенията, които е длъжен да плати на ответниците по касация при размери според заключението на автотехническата експертиза и дяловете на съсобствениците. Изводът, че в релевантния период касаторът упражнява фактическата власт върху автомобила, а при необходимост е можел да го използва, въззивният съд прави според признанията, че в касатора са единственият ключ и т. нар. „малък талон“. Въззивният съд констатира липсата на спор за това, че лекият автомобил обичайно се паркира в съсобствения гараж в [населено място] (обект на другия иск за делба). Позовава се на изявленията на съделителите в открито съдебно заседание от 17.06.2010 г. Добавя, че в това заседание ответниците по касация не са признавали касаторът да няма ключ от гаража (противоположният довод е във въззивната жалба). Напротив, признание за положителния факт, който изключва осъществяването на отрицателния, има, но то е на касатора. Въззивният съд приема последният да е признал, че има ключ от гаража: съдебно – в обстоятелствената част на исковата молба по предявените делбени искове и извънсъдебно – в констативния протокол от 06.10.2009 г. на нотариус Светлана К.. Приел е, че признатият факт е установим и от показания на свидетеля Д. Т., а изискванията на чл. 175 ГПК са спазени. При такова обсъждане на доказателствата въззивният съд прави извода, че в релевантния период касаторът е имал възможността да си служи с лекия автомобил. Съгласно чл. 33, ал. 5 от Наредба № I-45/ 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства (МПС) и ремаркета, теглени от тях и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства част II от свидетелството за регистрация на МПС (т. нар. „малък талон“ е необходимият и достатъчен документ, който предоставя възможността касаторът да използва автомобила. Въззивният съд не разглежда другото възражение на касатора, че неспазените изисквания на чл. 147, ал. 1 ЗДвП в релевантния период осуетяват (юридически) възможността лекият автомобил да се използва, а конкретната причина за това е неоказаното съдействие от В. С., в която са част от документите, необходими за преминаване на задължителния преглед за техническа изправност (т. нар. „голям талон“ и доказателствата за платени данъци на автомобила). Осъдителното първоинстанционно решение е потвърдено. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивният съд е нарушил задълженията си по чл. 271, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 269 in fine ГПК. Двете възражения касаторът прави във въззивната жалба, но те са своевременни. Нарушавайки задължението си по чл. 131 ГПК, първата инстанция е осуетила правото на писмен отговор на касатора по исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС, които ответниците по касация предявяват във втората фаза на делбеното производство. Въззивният съд е инстанция по същество. Той е бил длъжен да разгледа и двете правоизключващи задължения; второто – в съответствие с отговора на материалноправния въпрос. Допуснатото процесуално нарушение обаче не е съществено (чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК). Т. нар. „малък талон“ удостоверява с материалната доказателствена сила, следваща от чл. 179 ГПК, че съсобственият лек автомобил е регистриран първоначално на 26.02.2008 г. Следователно е „нов“ по смисъла на чл. 147, ал. 3 ЗДвП и чл. 37, ал. 1 от Наредба № 32/ 05.08.1999 г. за периодичните прегледи за проверка на пътните превозни средства, издадена от министъра на транспорта; отменена, но в сила към релевантия период (01.10.2009 – 15.04.2010 г.). Не е подлежал на преглед за техническа изправност, а използването му от съсобствениците и в частност от касатора, административният закон не санкционира (ЗДвП). Неоснователно е касационното оплакване, че въззивното решение е неправилно поради съществено процесуално нарушение (чл. 281, ал. 1, т. 2 ГПК). Основателно е обаче оплакването за необоснованост на решението. Действително касаторът е признал, че при него са единственият ключ и т. нар. „малък талон“ на автомобила, а протоколът от откритото съдебно заседание от 17.06.2010 г. засвидетелства липсата на спор между съделителите, че автомобилът се паркира в съсобствения гараж. И това е обяснимо. Към тази дата, както и през целия релевантен период, лекият автомобил марка Мерцедес, модел С 220 CDI, продължава да е относително нов и с висока пазарна стойност, а по делото са въведени твърдения, че е нямал застраховка „каско“. Касаторът обаче не е признавал (съдебно или извънсъдебно) в релевантния период да е имал ключ от гаража. Предявяването на делбените искове на 06.10.2009 г. е мотивирал, макар и ненужно с оглед изискванията от чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, с отказа на ответницата по касация А. Б. - Т. да му предостави ключ от гаража, след като преди това касаторът й е дал своя. Нотариалната покана, с която той е претендирал обезщетение поради това, че е лишен от ползването на гаража, доказва също, че към 16.09.2009 г. е бил проявен спорът, има ли касаторът ключ от гаража. Констативният протокол от 06.10.2009 г. на нотариус Светлана К., обсъждан от въззивния съд, удостоверява, че спорът е факт към началото на релевантния период (01.10.2009 г.) и съделителите го демонстрират пред нотариуса. Констативният протокол засвидетелства направеното, но неприетото предложение към ответницата по касация А. Б. – Т. касаторът да осигури ключар за подмяна на бравата на гаража и ключ за всеки съсобственик. Следователно в тежест на ответниците по касация е било да докажат, че в релевантние период той е имал възможността да използва лекия автомобил; в частност, че има ключ от гаража. За това пред първата инстанция са ангажирани гласни доказателства чрез разпит на свидетел. Свидетелят Д. Т. обаче е съпруг на ответницата по касация А. Б. -Т., а чл. 172 ГПК повелява неговите показания съдът да обсъди с оглед всички други данни по делото. Т. е свидетелствал, че всеки съсобственик е имал ключ от гаража, но показанията не са конкретни по време. Твърденията на касатора са били, че и той е имал ключ от гаража, но към релевантния период това вече не е така. Т. е свидетелствал също, че след смъртта на наследодателя само касаторът ползва лекия автомобил и свидетелят го е виждал паркиран на различни места. Добавил е, че касаторът не е преставал да ползва автомобила, но и напоследък го паркиран само извън гаража. Разпитът е извършен в откритото съдебно заседание от 10.05.2012 г. и следва приблизително с три месеца датата на изготвяне на заключението по допуснатата автотехническа експертиза (12.02.2012 г.). Вещото лице-автоексперт е изготвило заключението след оглед, от който констатира нулево налягане на гумите и дълбок слой натрупан прах върху автомобила. Такова е състоянието на автомобила и по снимките към заключението на съдебно-техническата експертиза, допусната в първоинстанционното производство за поделяемостта и пазарния наем на гаража (другият обект на исковете за делба). Следователно достоверността на показанията на свидетеля е опровергана, доколкото автомобил в такова състояние не се използва от дълго време, а чл. 172 ГПК изключва възможността решението да се базира на показанията. И такова оплакване във въззивната жалба има (първоинстанционното решение също е базирано на свидетелските показания), а според неговата основателност въззивният съд е бил длъжен да приложи неблагоприятните последици на доказателствената тежест спрямо ответниците по касация (чл. 154 ГПК). Той е бил длъжен да приеме, че в релевантния период касаторът няма ключ от гаража, където скъпият и сравнително нов автомобил се паркира, а с това – и възможността да го използва. Основателно е и касационното оплакване, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с чл. 31, ал. 2 ЗС (чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК). Вземанията от неоснователно обогатяване не са възниквали. Касационната инстанция е длъжна да отмени въззивното решение и да отхвърли осъдителните искове, уважени с него (чл. 293, ал. 2 ГПК). При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ответниците по касация следва да се поставят разноските, които касаторът е извършил по причина на неоснователните искове по чл. 31, ал. 2 ЗС. Те възлизат на сумата 450. 34 лв. Отговорността по чл. 78, ал. 3 ГПК е деликтна. Съгласно чл. 53 ЗЗД, ответниците по касация следва да я понесат солидарно. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 18 852/ 03.12.2014 г. по гр. д. № 2096/ 2014 г. на Софийски градски съд, включително в частта, с която е потвърдено решение № II-69-78/ 11.09.2013 г. по гр. д. № 45 754/ 2009 г. относно поставената в тежест на Н. А. Б. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 355, изр. 2, вр. чл. 77 ГПК държавна такса за сумата 422. 94 лв. ОТХВЪРЛЯ иска на Д. С. Е. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН], срещу Н. А. Б. с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 7 005. 78 лв. – обезщетение за лишаване от възможността да ползва лек автомобил марка Мерцедес, модел 220 CDI, рег. [рег.номер на МПС] , рама № WDD2040081A122239 в периода 01.10.2009 – 15.04.2010 г. според притежаваните от нея 1/ 2 ид. части. ОТХВЪРЛЯ иска на А. А. Б.-Т. ЕГН [ЕГН] срещу Н. А. Б. с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 3 502. 89 лв. – обезщетение за лишаване от възможността да ползва лекия автомобил в същия период според притежаваните от нея 1/ 4 ид. части от правото на собственост. ОСЪЖДА А. А. Б.-Т. и Д. С. Е. да заплатят на Н. А. Б. солидарно сумата 450. 34 лв. – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.