О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 600

София, 19.07.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4433 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. Д. Ш., с адрес в [населено място] (касационната жалба приподписана от адв. П. А., а изложението на основанията за допусна на касационното обжалване подписано от адв. В. Д.), против въззивно решение № 262092 от 30 март 2021 г., постановено по в.гр.д. № 11030/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 105546 от 30 април 2019 г., постановено по гр.д. № 16209/2017 г. по описа на Районен съд София, за отхвърляне на предявения от В. И. С. срещу касатора иск с правно основание чл. 439 ГПК и вместо това е признато за установено, че С. не дължи на Ш. сумата от 6000 лева - главница, за която сума е издаден изпълнителен лист на 14.10.2002 г. на извънсъдебно изпълнително основание по гр.д. № 5972/2002 г. по описа на Районен съд София поради погасяване на вземането по давност.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, необосновано, постановено в противоречие с практиката на ВКС, при грубо несъобразяване на доказателствения материал по делото. Не било съобразено законодателството и съдебната практика по прилагането му, относима към периода на висящност на изпълнителното производство. Твърди се, че във въззивното решение е посочена дата на падежа на записа на заповед, различна от действителната; че с молба от 07.11.2012 г. касаторът е поискал продължаване на изпълнителните действия и делото да се изпрати на ЧСИ Ч., който е бил овластен по реда на чл. 18 ЗЧСИ, което искане не било своевременно уважено, поради което се наложило отправянето на ново такова с молба от 28.01.2013 г. Сочи се, че длъжницата многократно е признавала дълга и е правила доброволни плащания, които не били съобразени от въззивния съд. Освен това от доказателствата по делото се установявало, че по искане на взискателя са прилагани изпълнителни способи през периоди, по-малки от 2 години. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изложени са и доводи за очевидна неправилност на въззивното решение, основаващи се на твърденията, че с влязлото в сила на 14.07.2005 г. решение, с което е отхвърлен предявен от длъжника иск за недължимост на вземането, давността е прекъсната и започва да тече нова петгодишна погасителна давност, както и че след възобновяване на изпълнителното производство са извършвани изпълнителни действия, прекъсващи срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Ответницата В. И. С., с адрес в [населено място], представлявана от адв. И. И., в отговор на касационната жалба поддържа становище за мотивираност и обоснованост на обжалваното решение.
Във въззивното решение се приема за установено, че К. Ш. е титуляр на процесното вземане срещу В. С. по изпълнителен лист, издаден на 14.10.2002 г. по гр.д. № 5972/2002 г. по описа на Районен съд София, въз основа на несъдебно изпълнително основание - запис на заповед от 27.09.1999 г., с падеж на 01.10.1999 г.; за събиране на вземането е образувано изп.д. № 4747/2002 г. по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд София, производството по което било спряно на 08.07.2003 г. по определение за допускане на обезпечение от 23.06.2003 г., и е възобновено на 20.06.2007 г.; изп.д № 4747/2002 г. е преобразувано под № 106/2013 г. по описа на ЧСИ И. Ч., с peг. № ..... на КЧСИ.
Въззивният съд не възприема изводите на първата инстанция, че приложимата погасителна давност на вземането е пет години, като същата е била прекъсната с подаването на молба за издаване на изпълнителен лист, след което е започнала да тече нова давност, която не е изтекла до 23.10.2002 г., когато е подадена молба за образуване на изпълнително дело. Приема се, че съгласно чл. 531, ал. 1, вр. чл. 537 ТЗ, исковете по записа на заповед срещу издателя се погасяват с тригодишна давност от падежа, а с оглед действалата към датата на искането за издаване на изпълнителен лист законодателна уредба определението на съда за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо; с определението по чл. 242 ГПК /отм./ се разпорежда издаване на изпълнителен лист на заявеното от молителя основание - в случая запис на заповед, поради което характерът на задължението не се променя, и вземането на кредитора произтича от несъдебното изпълнително основание. Отчетено е, че искането на длъжника за спиране по чл. 250 ГПК /отм./ не е било уважено, искът по чл. 254 ГПК /отм./ е бил отхвърлен, а и не се установява съществуването на вземането да е било оспорвано по реда на чл. 252 ГПК /отм./. Доколкото правните последици на акта по чл. 242 ГПК /отм./ не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, въззивният съд счита, че срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение, а съгласно т. 14 от ТР № 2/2013 г., ОСГТК, подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК /отм./ не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и не прекъсва давността за вземането. По тези съображения се приема, че вземането срещу издателя на записа на заповед се погасява с изтичането на тригодишна давност и в случая, когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 242, вр. чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./, тоест в случая тригодишната погасителна давност на вземането по записа на заповед, считано от падежа 01.10.1991 г., е изтекла към датата на подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело (23.10.2002 г.). Също така се приема, че молбата за образуване на изпълнително дело не е била годна да прекъсне давността, тъй като с нея взискателят е поискал само налагане на паспортно ограничение на длъжника, което искане не може да прекъсне давността, тъй като не е за извършване на конкретен изпълнителен способ.
Относно оплакванията на ответницата за настъпила по изпълнителното дело перемпция, съдът приема, че от възобновяване на изпълнителното дело на 03.05.2007 г. до молбата на взискателя от 07.08.2007 г. за налагане на възбрана върху недвижим имот на длъжника не са изминали две години за настъпване на перемпция съгласно по чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК /отм./, аналогичен на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК; от 07.08.2007 г. до 30.09.2011 г. са извършвани изпълнителни действия, годни да прекъсват срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК; от 30.09.2011 г. до 20.11.2015 г. не са извършвани изпълнителни действия, т.е. на 30.09.2013 г. е настъпило законово основание за прекратяване на изпълнението и последващите изпълнителни действия нямат правно значение за прекъсване на давността, като новата тригодишна давност е започната да тече от 30.09.2011 г. и е изтекла на 30.09.2014 г. Следователно дори да се приеме, че давността не е изтекла към момента на образуване на изпълнителното дело, според въззивният съд това е друго, самостоятелно основание за погасяване по давност на вземането по записа на заповед, считано от 30.09.2011 г., за остатъка от дълга в размер на 4793,63 лева съгласно удостоверение от ЧСИ Ч. от 30.05.2017 г., а за платения размер на дълга за разликата над 4793,63 лв. до 6000 лв. възражението за погасяване по давност се явява неоснователно, тъй като правените от длъжника частични плащания са в периоди по-малки от две години и прекъсват давността и за останалия размер на неплатеното задължение по изпълнителния лист. Посочено е обаче, че този извод за частично погасяване по давност на дълга след 30.09.2011 г. не е решаващ, доколкото съдът приема, че цялото вземане е погасено по давност към момента на подаване на молбата за образуване на изпълнително дело.
Касационният съд приема, че не се обосновава наличието на основание за допускане на касационното обжалване.
На първо място се пита правилно ли е приложил съдът материалния закон, като е счел за погасено вземането в тригодишния срок по чл. 536 ТЗ вместо в петгодишния по чл. 110 ЗЗД при наличие на влязло в сила съдебно решение, както и правилно ли въззивният съд е приложил материалния закон, като е приел, че вземането е било погасено по давност към датата на образуване на изпълнителното дело от 2002 г. при наличието на влязло в сила съдебно решение от 2005 г. за отхвърляне на отрицателен установителен иск относно дължимостта на вземането. Така формулираните въпроси най-общо касаят срока на погасителната давност и се основават на становището на страната, че е приложима разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, като в случая следвало да започне да тече петгодишна погасителна давност, считано от влизане в сила на решението, с което е отхвърлен предявеният от длъжника срещу кредитора иск по чл. 254 ГПК /отм./. В случая обаче въззивният съд е съобразил практиката на касационния съд, изразена в решение № 94 по т.д. № 943/2009 г., I т.о., според която съгласно чл. 531, ал. 1, вр. чл. 537 ТЗ исковете по записа на заповед срещу издателя се погасяват с тригодишна давност от падежа; определението на съда по чл. 242 ГПК /отм./ и издаденият въз основа на него изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК /отм./ нямат последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на вземането на кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Съобразено е и даденото от ВКС тълкуване, че молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК /отм./ не представлява предприемане на действие по принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД (т. 14 от ТР № 2/2013 г., ОСГТК). При това положение, въз основа на данните по делото, въззивният съд е приел, че давностният срок е започнал да тече от датата на падежа на записа на заповед (01.10.1999 г.) и е изтекъл към момента на молбата за образуване на изпълнителното дело (23.10.2002 г.), поради което същият не може да бъде прекъснат след изтичането му.
Предвид решаващия извод, че процесното вземане е било погасено по давност към момента на образуване на изпълнителното дело, необуславящи изхода на спора са останалите поставени от страна въпроси, касаещи действията по принудително изпълнение, които са от естество да прекъснат срока по чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК /отм./, респективно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и погасителната давност: съобразно действието на ГПК /отм./, съставлява ли изпълнителен способ от кръга на действията, прекъсващи погасителната давност по отношение на едно вземане, налагането на паспортно ограничение на длъжника, съответно прекъсва ли погасителната давност по отношение на вземането; в случай на положителен отговор на предходния въпрос, при висящо изпълнително производство към датата на постановяване на ТР № 2/2013 ОСГТК, но образувано при действието на ГПК /отм./, може ли да се приеме, че с налагане на паспортно ограничение на длъжника започва да тече нова погасителна давност по отношение на задължението; при наличието на депозирана нарочна молба от страна на взискателя от 07.11.2012 г., с която овластява съдебния изпълнител на основание чл. 18 ЗЧСИ, правилен ли е изводът, че от 30.09.2011 г. до 28.11.2014 г. не са налице действия по изпълнение на задължението; при вменяване на права на основание чл. 18 ЗЧСИ от взискател към съдебния изпълнител, длъжен ли е взискателят да иска извършване на възобновителни действия след овластяване на съдебния изпълнител в двугодишния срок, за да избегне санкция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
На последно място, не се установява и наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Доводите на касатора за очевидна неправилност засягат същите правни проблеми, поставени с формулираните в изложението правни въпроси, които, както вече беше посочено, в частта относно погасителната давност са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, a в частта относно действията по принудително изпълнение, годни да прекъснат срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, са неотносими към изхода на спора.
При този изход на спора е основателно искането в отговора на касационната жалба за заплащане на разноски за адвокатска защита. В тази връзка съдът констатира, че е представен списък на разноските за договорено и изплатено възнаграждение от 900 лева, както и декларация от адв. И. К. И., според която той освобождава ответницата С. от заплащане на адвокатско възнаграждение поради материално затруднение. При това положение, и като се вземе предвид представеното пред въззивната инстанция пълномощно за всички съдебни инстанции, следва да се счете, че сумата от 900 лева следва да се приеме за адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, която се дължи на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 262092 от 30 март 2021 г., постановено по в.гр.д. № 11030/2019 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА К. Д. Ш., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], вх. А, ет. 2, ап. 6, да заплати на адв. И. К. И., с адрес в [населено място], [улица], ап. 49, сумата от 900,00 (деветстотин) лева адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: