8 Р Е Ш Е Н И Е № 147 София, 05 юли 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 575/2018 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на защитника на подсъдимия А. Д. Г. срещу въззивно решение № 116 от 22.03.2018 г., постановено по ВНОХД № 1315/2017 г. от Софийски апелативен съд. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение, с което е потвърдена осъдителната първоинстанционна присъда, е постановено при съществени процесуални нарушения, тъй като изводите за авторството на деянието не са доказателствено подкрепени. Оспорва се приложеният подход при оценката на доказателствата и се изтъква, че съдът се позовал на негодни доказателствени източници – протокол за оглед на местопроизшествие. Излагат се и аргументи за несъответност на прокурорския акт с изискванията на чл. 246 от НПК. Отправените искания са за отмяна на решението и връщане на делото на прокурора за съставяне на обвинителен акт, съответен на чл. 246 от НПК, алтернативно – за оправдаване на подсъдимия Г. по повдигнатите обвинения. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият А. Г. и защитникът му не се явяват, редовно призовани. Гражданският ищец и частен обвинител Д. У. не се явява, редовно призован. Повереникът поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Подсъдимите Г. К., К. З. и защитникът им не се явяват, редовно призовани. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 448/25.01. 2017 г., постановена по НОХД № 338/2014 г. от Окръжен съд- Благоевград, подсъдимият А. Г. е бил признат за виновен и осъден за извършено на 11.08.2010 г. престъпление по чл. 142, ал.2, т. 2 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което на основание чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му е наложено наказание от една година лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият Г. е признат за виновен и осъден за извършено на 11.08.2010 г. престъпление по чл. 142а, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което на основание чл. 55, ал.1, т. 2, б. „б” от НК му е наложено наказание „пробация” с пробационни мерки – задължителна регистрация по настоящ адрес и периодичност два пъти седмично за срок от десет месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от десет месеца . На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил на подсъдимия А. Г. едно общо най-тежко наказание, а именно една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК. С присъдата са осъдени и подсъдимите Г. К. и К. З.. Ангажирана е гражданската отговорност на тримата подсъдими и същите са осъдени да заплатят солидарно на гражданския ищец Д. У. сумите от 5 000 лева и от 2 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени с извършените престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 2 от НК и по чл. 142а, ал.1 от НК. С атакуваното сега въззивно решение Софийският апелативен съд е изменил частично присъдата, както следва : -оправдал тримата подсъдими престъплението по чл. 142, ал.2, т. 2 от НК да е извършено във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК; -отменил определения първоначален „строг” режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по отношение на подсъдимия К. З. и определил „общ”; -отменил настаняването на този подсъдим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвор. -присъдата е потвърдена в останалата й част. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия А. Г., срещу така постановения съдебен акт е неоснователна. Доводите на жалбоподателя за съществени процесуални нарушения при предявяване и повдигане на обвинението заемат основно място в оспорването на въззивното решение. Претенцията е подкрепена с пространни цитати от мотивите на Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ВКС по т.д. № 2/2002 г., ОСНК и с обобщението, че обвинителният акт страда от „тези пороци”. Така поддържаните твърдения са несподелими. Постановлението за привличане на обвиняем от 14.11.2014 г. удовлетворява изискванията на чл. 219, ал. 3 от НПК и дава възможност на подсъдимия Г. да организира защитата си в тази фаза на наказателния процес. Неоснователен е и упрекът за ограничаване правото на защита на подсъдимия да научи за какви престъпления е привлечен да отговаря и въз основа на какви доказателства, свързани в жалбата с качеството на обвинителния акт. Прочитът на прокурорския акт не разкрива отклонения от стандарта на чл. 246 от НПК. В рамките на фактическото и юридическо обвинение са посочени необходимите факти, очертаващи съставомерните елементи на инкриминираните деяния. В обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът е посочил престъпленията, извършени от тримата подсъдими в съучастие, и ги е конкретизирал достатъчно подробно чрез обстоятелствата за време, място и начин на извършване на причинителската дейност. Фактологията, отнасяща се до подсъдимия Г., е описана с нужната конкретика – чрез отразените действия, извършени от него. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че в обвинителния акт се съдържат достатъчно фактически твърдения, даващи възможност на подсъдимите, включително и на Г., да разберат обвинението, да реализират пълноценно защитата си, а на съдът да постанови правилен съдебен акт. За да даде отговор на основните възражения на защитата, с които са били оспорени изводите на първата инстанция за авторството на деянията, въззивният съд е подложил на собствен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване и този анализ е обективиран в решението. Апелативният съд е изпълнил пълноценно задълженията си да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда. Приел е, че при извършения оглед на местопроизшествие (на стопанската постройка), както и при неговото документиране, са допуснати процесуални нарушения, които компрометират съставения протокол като доказателствен източник, поради което го е изключил от подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност. При казаното, необяснимо е поддържаното възражение, че съдът е ценил протокола за оглед като „годно доказателство”. В жалбата се твърди, че правото на защита на подсъдимия е ограничено, тъй като не е проведен непосредствен разпит на пострадалия Д. У. пред съда, а този в хода на досъдебното производство е извършен без участието на Г.. Данните по делото сочат, че свидетелят У. е бил разпитван в хода на досъдебното производство по реда на чл. 223 от НПК. Разпитът е проведен преди привличането на подсъдимите като обвиняеми, поради което и изискването на чл. 223, ал. 2 от НПК формално не е нарушено. Първостепенният съд е положил дължимото процесуално усърдие да осигури присъствието на свидетеля в съдебното заседание, но без резултат. При очерталата се процесуална ситуация в последното съдебно заседание, проведено на 25.01.2017 г., съдът е приложил процедурата по чл. 281, ал.1, т. 4 от НПК. Освен това, в съдебното заседание защитата на подсъдимия Г., а и на другите двама подсъдими, изрично е изразила съгласие показанията на свидетеля У., депозирани в хода на досъдебното производство пред съдия, да бъдат прочетени. Изявлението, направено в тази връзка, е недвусмислено, поради което следва да се третира и като отказ от правото, гарантирано с чл. 6, § 3, б. „ d” от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. На следващо място, показанията на свидетеля У. не са единствен източник на доказателства, въз основа на който са формирани изводите на съда относно фактите. Показанията на свидетеля са подложени на детайлна съпоставка с останалите доказателствени източници, но така извършената проверка не е довела до разколебаване на изводите за тяхната обективност. В обжалваното решение тези показания логично са свързани с доказателствената информация, съобщена от свидетелите Н. В., К. К. и Б. М.. Тук е мястото да се отбележи, че въззивният съд правилно е приел за неоснователни възраженията на защитата срещу кредитирането на показанията на посочените свидетели. Вярно е, че същите са полицейски служители, но само на това основание не би могло да се изведе евентуална заинтересованост от изхода на делото. Процесуалният закон не въвежда обща забрана за служителите на МВР да бъдат свидетели по делото, като участието им е ограничено от разпоредбата на чл. 118, ал. 2 от НПК, която хипотеза не е налице по делото. Във всички останали случаи показанията им следва да се преценяват на общо основание при спазване на изискванията на процесуалния закон относно тяхната стойност и тежест. По конкретното дело тримата полицейски служители са изпратени за проверка на място, след като пострадалият У. е подал сигнал, обаждайки се до РПУ – [населено място], за извършеното спрямо него. Коментираните показания са въвели в процеса преките възприятия на свидетелите за мястото на деянието, за състоянието на пострадалия (заключен в помещение на стопанската постройка, вързан с белезници и с видими белези от наранявания), както и направеното от него изявление относно авторите на извършените посегателства. В последната си част показанията на свидетелите възпроизвеждат доказателствени факти, производни по съществото си. Същите са използвани от съда ограничено, а именно за проверка на първични доказателства, без да ги заместват. Предходната инстанция е проверила внимателно достоверността на кредитираните гласни доказателствени източници, проследявайки тяхната последователност, логичност, убедителност и безпротиворечивост. Свидетелските показания са обсъдени не само по действителното им съдържание, но и в контекста на писмените доказателствени средства и експертните заключения по приетите експертизи. В тази връзка съдът е коментирал данните за травматичните увреждания, получени от У., за които информира съдебномедицинската експертиза; протокола за оглед на МПС и резултатите от него – установените зацапвания (петна с червено-кафяв цвят); заключението на биологичната експертиза, установила наличие на кръв за иззетите обекти; заключението на ДНК –експертизата, от което се установява, че кръвта от обтривките произхожда от пострадалия У.. Атакуваното решение (на стр. 7 и сл.) съдържа подробни разяснения коя част от обясненията на подсъдимите съдът кредитира и поради какви причини. Преценката е извършена при съобразяване на принципното положение, че обясненията на подсъдимите са както доказателствено средство, така и средство на защита. Приложеният по делото процесуално издържан подход е позволил на апелативния съд да достигне до убедителни и непротиворечиви изводи относно обективността и достатъчността на доказателствения материал, въз основа на който е направил заключенията си за виновността и отговорността на подсъдимия Г. и неговите съучастници. Обобщено, извършената касационна проверка не установи наличие на претендираните с касационната жалба нарушения на процесуалните правила, които да компрометират приетите от предходната инстанция правнорелевантни факти. Заявената в касационната жалба материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е без каквато и да е аргументация. Предходната инстанция обосновано с доказателствата по делото е направила своите изводи за всички елементи от обективна и субективна страна на престъпленията по чл. 142, ал.2, т. 2 от НК и по чл. 142а, ал. от НК. Конкретни доводи, както към касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, така и срещу ангажираната гражданска отговорност на подсъдимия Г., на които касационният състав да дължи отговор, също не се повдигат. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 116/22.03.2018 г., постановено по ВНОХД № 1315/2017 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.