5 1 Р Е Ш Е Н И Е № 460 София, 28 октомври 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на седми октомври две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 1993 по описа за 2011 година. Постъпила е касационна жалба от подсъдимия Д. С. С. срещу решение № 66 от 09.05.2011 г. , постановено по внохд № 159/11 г. на Апелативния съд – гр.Пловдив, с която претендира наличието на основанията по чл.348, ал.1 НПК и иска постановяването на справедлив съдебен акт. Пред ВКС е направено допълнение по реда на чл.351, ал.3 НПК. Жалбоподателят и защитата му поддържат жалбата с искания за връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. За да се произнесе ВКС, І-во наказателно отделение взе предвид следното: С обжалваното решение на ПАС е потвърдена присъдата на Окръжния съд-гр.Пловдив, постановена по нохд № 158/11 г., с която подс.С. е осъден за две престъпления – по чл.142, ал.2, т.т.2 и 7, във връзка с ал.1, чл.20, ал.2, ал.1, чл.2, ал.1 и 2, чл.55, ал.1, т.1, чл.2, ал.1 и 2 НК, във връзка с чл.373, ал.2 НПК и по чл.323, ал.5, във връзка с ал.1, чл.20, ал.2, чл.55, ал.1, чл.2, ал.1 и 2 НК, във връзка с чл.373, ал.2 от НПК, съответно за първото – на две години и седем месеца лишаване от свобода, а за второто – на пробация, като по първоначално предявеното обвинение по чл.213а, ал.3, т.7, във връзка с ал.2, т.1, 2 и 4 и ал.1, чл.20, ал.1 и 2 и чл.29, ал.1, б.”а” и „б” НК е оправдан. На основание чл.23, ал.1 НК ПОС определил на подсъдимия едно общо наказание – две години и седем месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.59, ал.1 и 2 НК е приспаднато времето, през което подс.С. е бил задържан по делото, считано от 29.11.2008 г. до 11.02.2009 г. Със същата присъда е ангажирана отговорността и на още трима подсъдими – Д. Д., С. Д. и П. П.. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, ВКС, І-во наказателно отделение установи: Изложените в допълнението съображения, налагат извод, че наличието на основанията по чл.348, ал.1, т.т.1 и 3 от НПК се претендират като последица на допуснатите от решаващия съд съществени нарушения на процесуални правила. Доводите в подкрепа на основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК са следните: защитникът на подсъдимия не му е разяснил същността на процедурата по глава двадесет и седма от НПК; първостепенният съд не е извършил проверката по чл.372, ал.4 НПК; същият съд не е изследвал задълбочено редица въпроси, на които е поставен изричен акцент в допълнението (виж л.2); оплакванията в същата насока, направени пред въззивния съд, не са получили отговор; налице е непълнота на мотивите относно „користната цел” и личното участие, роля и конкретен принос на подс.Славчев при осъществяване на деянието по чл.142 НК. Така заявеното не намира подкрепа в данните по делото. Производството пред първоинстанционният съд е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК. Протоколът от съдебното заседание, проведено на 21.02.2011 г. (л.69 и сл.) не е оспорен по реда на чл.312 НПК и като съставен при условията и по реда, предвиден в НПК, е доказателствено средство за извършване на съответните действия, за реда по който са извършени, и за събраните доказателства – чл.131 от НПК. Този протокол указва, че ПОС е разяснил правата на подс.С. по чл.55 НПК, както и разпоредбите на глава двадесет и седма от НПК, а той изрично е заявил, че е наясно с тях и с това , че вече събраните доказателства и самопризнанието му ще се ползват от съда, признал е изцяло фактите и обстоятелствата по обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Чрез своя защитник е поискал делото да се разгледа по реда на глава двадесет и седма от НПК. На същото място (л.72) е видно, че съдът е постановил определение по реда на чл.372, ал.4 от НПК, като е обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, тъй като е установил, че направените самопризнания се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. Съдът дал ход на делото по посочения ред, постановил осъдителна присъда и определил наказанията на жалбоподателя по реда на чл.55 от НК без да са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността му обстоятелства. Така установеното сочи, че съдът е изпълнил задълженията, произтичащи от чл.372, ал.1 и 4 НПК, като е разяснил на подсъдимия правата му по чл.371 от НПК и го уведомил, че съответните доказателства от досъдебното производство и направеното от него самопризнание по чл.371, т.2 от НПК ще се ползват при постановяване на присъдата. Тук е мястото да се каже, че взаимоотношенията между подсъдимия и неговия защитник, не са предмет на настоящата проверка. При изложеното по-горе, не се установява жалбопадателят да не е бил наясно със същността на процедурата по глава двадесет и седма от НПК. Възражението, че съдът не е извършил проверката по чл.372, ал.4 от НПК е неоснователно. Жалбоподателят по-скоро е несъгласен с констатацията на съда, че самопризнанието му се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. В тази насока, ВКС не намери основание за критично отношение към ПОС, тъй като се е съобразил с указанията, дадени от ОСНК на ВКС в т.4 на Тълкувателно решение № 1/09 г. На досъдебното производство са били събрани множество доказателства, произтичащи от различни по вид доказателствени източници. Между част от доказателствените материали се констатират незначителни противоречия и известни несъответствия. Съгласно цитираното решение на ОСНК необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК е надлежно приобщените и проверените гласни, писмени и веществени доказателства, убедително да потвърждават признатите от подсъдимия факти, като незначителните противоречия в доказателствените материали не представляват пречка за прилагане на същата процедура. Известни несъответствия в определена категория доказателствени средства, при налични други доказателствени източници, достатъчни за категоричното и безусловно обосноваване на направеното самопризнание, не са пречка за положителен извод по реда на чл.372, ал.4 НПК. Възражението за наличието на неизяснени, неизследвани факти от кръга по чл.102 НПК пренебрегва, че избрания от подсъдимия ред за разглеждане на делото изключва последващи възражения относно пълнотата на доказателствения материал и изследването на нови версии на фактическата обстановка. Упражнявайки правото си на съкратено съдебно следствие подсъдимият се е отказал от общите правила на състезателния наказателен процес, но е получил привилегията на чл.373, ал.2 от НПК относно размера на санкцията. Така като е предпочел пътя на защита по реда на глава двадесет и седма от НПК той вече е длъжен да се съобрази с неговите ограничения, изключващи атакуване на веднъж признатите обстоятелства – тези, съдържащи се в обстоятелствената част на обвинителния акт. Коментираното възражение би имало основание ако събраните на досъдебното производство доказателства не подкрепят самопризнанието на подсъдимия и това е пренебрегнато от съда по същество, каквото не се констатира при настоящата проверка. Изложеното по-горе сочи, че волята на подсъдимия не е опорочена, нито пък процедурата за депозиране на празнанието е нарушена. Въззивният съд не е допуснал нарушение на чл.339, ал.2 НПК. Отделно, не се държи сметка за това, че цялостното признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение, като въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признаните факти. Възражението за непълнота на мотивите относно „користната цел” и личното участие, роля и конкретен принос на жалбоподателя при осъществяване на деянието по чл.142 от НК е неоснователно. В съобразителната част на първоинстанционната присъда (л.17-18) и на въззивното решение (л.18) са изложени достатъчно съображения за изводите на съда относно наличието на квалифициращия признак „користна цел” и конкретно извършеното от подс.С. Тези съображения не се оспорват. Нещо повече, неправилно са разчетени, щом се твърди, че съдът е приел, че полученият от жалбоподателя „хонорар за извършената от него работа е користна придобивка, а не реално заплащане на положен труд, договорено предварително”. Изложеното дотук предопределя извод за отсъствието на основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК. В рамките на установеното от фактическа страна законът правилно е приложен. Съдът е изложил подробни съображения за наличието на признаците от обективна и субективна страна на престъпните състави по чл.142 и чл.323 НК, които, както се посочи по-горе не се оспорват от жалбопадателя. Доколкото настоящият състав на ВКС споделя изцяло изложените съображения, не е необходимо преповтарянето им. Наложените на подс.С. наказания не са явно несправедливи, тъй като по вид и размер са съответни на обстоятелствата по чл.348, ал.5, т.1 НПК. Единственото обстоятелство, посочено в допълнението по реда на чл.351, ал.3 НПК, на което защитата на подсъдимия е акцентирала, не държи сметка за установената от съда по същество „користна цел”. При изложеното настоящият състав на ВКС, като не установи основания за изменение или отмяна на оспореното въззивно решение, прецени жалбата на подс.С. като неоснователна. Водим от горното на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, ВКС, І-во наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 66 от 09.05.2011 г. , постановено по внохд № 159/11 г. на Апелативния съд – гл.Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: