Р Е Ш Е Н И Е № 233 гр. София, 13.02.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 760/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия Б. Н. П. и защитника му адв. П. срещу решение № 116 от 06.06.2016 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), НО, постановено по ВНОХД № 82/2016 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв. П. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС са отправени алтернативни искания да оправдае подсъдимия П. по повдигнатите му обвинения или да намали наложеното му наказание. Твърди се, че описаната в решението фактическа обстановка била основана единствено на показанията на двете „пострадали” свидетелки. Не били верни твърденията на съда, че едната от тях – К. – страдала от епилепсия, както и че съпругът на другата – Т. – не я бил накарал да се тъжи в полицията. Проведеното разпознаване на подсъдимите по снимки било незаконно, тъй като такава възможност съществувала само ако не било възможно да се покаже самото лице, а в случая и двамата подсъдими били на разположение на органите на досъдебното производство. Нарушен бил чл. 280, ал. 2 вр. чл. 277, ал. 3 и ал. 4 от НПК, понеже не бил спазен редът за задаване на въпроси към пострадалите лица. Наложеното наказание за престъплението отвличане било несправедливо, като аргументите на защитата за намаляването му останали необсъдени. Със саморъчната си касационна жалба подсъдимият П. изразява несъгласие с неправилното си осъждане за престъпления, които той не бил извършил. Оспорва фактическите констатации на предходните съдебни състави относно насилственото качване на двете проституиращи момичета в автомобила и последващото им изнасилване, както и дадената от съдебните инстанции правна оценка на извършените деяния. С останалата част от жалбата касаторът изразява негативно мнение относно същността на обвинението, характеристиките на постановените съдебни актове, съдебните състави, разглеждащи делото и правосъдието като цяло. Оценъчни твърдения в същия смисъл се съдържат и в представените по делото от касатора П. два броя саморъчни писмени бележки, озаглавени „жалба”. В трето писмено изложение, също озаглавено „жалба”, са развити доводи за допуснати във всички фази и стадии на наказателното производство нарушения на принципа на случайния подбор при разпределяне на делото, обуславящи незаконност на органите на досъдебното производство и на съдебните състави, разгледали делото. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят П. и защитникът му адв. П. поддържат подадените касационни жалби. Необжалвалият подсъдим В. И. и защитникът му, редовно призовани, писмено декларират нежелание да се явят в съдебно заседание, тъй като не са обжалвали въззивния съдебен акт. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 26 от 09.12.2015 г., постановена по НОХД № 174/2015 г., Добричкият окръжен съд (ДОС) е признал подсъдимия Б. Н. П. за виновен в това, че на 16.10.2012 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител с В. С. И. отвлякъл К. Д. А., като деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” и чл. 54 от НК го е осъдил на дванадесет години лишаване от свобода. Съдът е признал подсъдимия Б. Н. П. за виновен и в това, че на 18.10.2012 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител с В. С. И. отвлякъл Т. Н. К., като деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” и чл. 54 от НК го е осъдил на дванадесет години лишаване от свобода. Подсъдимият Б. Н. П. е признат за виновен и в това, че на 18.10.2012 г. в гората между [населено място], област В., и [населено място], област В., при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител с В. С. И. се съвкупил с лице от женски пол – Т. Н. К., като я принудил към това със сила и заплашване, като деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 152, ал. 3, т. 1 и т. 5 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” и чл. 54, ал. 1 от НК го е осъдил на седем години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия П. най-тежкото от определените му за отделните престъпления наказание, а именно –дванадесет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда е осъден В. С. И. за престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 от НК (с пострадала К. Д. А.), чл. 142, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 от НК (с пострадала Т. Н. К.) и по чл. 152, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НК (с пострадала Т. Н. К.), като при условията на чл. 54, ал. 1 от НК са му били определени наказания съответно девет години лишаване от свобода, девет години лишаване от свобода, пет години лишаване от свобода, а на основание чл. 23, ал. 1 от НК му е било наложено най-тежкото от тях, а именно девет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затновр или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимите П. и И. са били възложени направените по делото разноски. По жалби на подсъдимия Б. П. и на защитника му срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 82/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд, като с атакуваното решение № 116 от 06.06.2016 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд. Касационните жалби на подсъдимия П. и на защитника му адв. П. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни. ВКС не дължи отговор на залегналите в жалбата и в представените писмени изложения изявления и квалификации на подсъдимия П. във връзка с обвинението, постановените съдебни актове, съдебните състави, разглеждащи делото, декларациите с политически характер, дадената оценка на състоянието на правосъдието и субективното му убеждение, че е жертва по делото. Без да оспорва свободата на мнение на касатора, ВКС не може да го коментира, защото не касае предмета на настоящото производство и не повдига въпроси от правно естество. Също така за прецизност следва да се маркира, че исканията на подсъдимия и защитника му за оправдаване поначало няма как да бъдат постигнати като резултат, понеже предпоставят различни от приетите фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява (извън случаите на чл. 354, ал. 5, пр. 2 от НПК). Основно място сред претенциите на жалбоподателя П. е отредено на твърденията, че всички съдебни състави, включително и касационният в настоящия му персонален състав, са конструирани в нарушение на закона – чл. 9 от ЗСВ, с което е допуснато процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК. Това оплакване следва да бъде разгледано приоритетно, тъй като евентуалното му наличие еднозначно предопределя изхода на касационното производство – отмяната на атакувания съдебен акт. Гарантираното на подсъдимия от чл. 6, § 1 на ЕКЗПЧОС и чл. 7 от ЗСВ право на справедлив процес включва изискванията делото да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Поначало съдът е създаден в съответствие със закона, когато е съставен от легитимно избрани магистрати и съдебни заседатели (съдебните заседатели – по реда на Глава ІV, раздел ІІ, а съдиите – по реда на Глава ІХ, раздел І от ЗСВ и които работят в съответния орган на съдебната власт). По делото няма никакви съмнения, че в този аспект по делото няма допуснати нарушения, а наличието на такива не се твърди от жалбоподателя. Липсват и каквито и да е обективни данни, индиции дори, насочващи към съществуване на основания за отвод по чл. 29, ал. 1 и ал. 2 от НПК, в каквато насока в касационните жалби отново няма съответни твърдения. От гледна точка на спазването на принципа на случайния подбор при формирането на съдебните състави, разгледали и решили делото в различните съдебни инстанции, ВКС също не констатира нарушения. Съгласно чл. 9, ал. 2 от ЗСВ този принцип се прилага по отношение на докладчика по делото чрез избора му по електронен път в рамките на колегиите (за ВКС) или отделенията (за съдебните органи, в които има специализиране по материи). Първоинстанционното наказателно дело № 174/2015 г. по описа на ДОС е било образувано на 13.05.2015 г. с надлежно разпореждане, приложено на л. 1 от делото. Докладчикът – съдия П. М. – е бил подбран чрез електронно разпределение, съобразно поредността на постъпването на делото по материя и вид, като на л. 2 от делото е приложен екземпляр от документа от компютърната система за избор на докладчика. Неоснователно се възразява срещу избора на съдебните заседатели И. Г. и Д. С., чийто избор също е проведен в съответствие с изискванията на устройствения закон – чл. 72, ал. 2 от Закона за съдебната власт (изм. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.). Начинът на избиране на съдебните заседатели е документиран в приложената по първоинстанционното дело (л. 67) разпечатка от разпределението на съдебните заседатели по НОХД № 174/2015 г., копие от която справка е връчено на жалбоподателя П. по негово искане с разпореждане на съдията-докладчик по касационното дело от 10.10.2016 г. От посочения документ се установява, че при формиране на състава на първоинстанционния съд са съобразени разпоредбите на Вътрешните правила за организацията на работата на съдебните заседатели при окръжен съд – гр. Добрич, утвърдени от административния ръководител – председател на ДОС със заповед № 22/30.01.2015 г., изменени и допълнени съгласно заповед № 196/25.05.2015 г., в сила от 01.06.2015 г., които разпоредби регулират дейността по избора на съдебните заседатели (след обявяване на противоконституционността на разпоредбата на чл. 75 от ЗСВ с решение № 10/2011 г. на КС на РБ). Правилата (раздел ІІІ, чл. 6а, ал. 1, ал. 3, ал. 4 и чл. 7, ал. 3) предвиждат, че изборът на съдебни заседатели по всяко дело се извършва от административния секретар на случаен принцип; нов избор се извършва при невъзможност за уведомяването на съдебния заседател, при отказ на първоначално избрания такъв да участва в разглеждане на делото, при неявяването му в насроченото съдебно заседание, при отвод; изборът се документира с разпечатка от съдебно-деловодната програма в два екземпляра, единият от които се прилага по делото, а вторият се съхранява в нарочна папка от разпределящия; при отказ на избрания съдебен заседател се извършва нов избор по съответното дело с изключване на отказалия се. Този ред в пълна степен съответства на условията на чл. 72, ал. 2 от ЗСВ съдебните заседатели по всяко дело да се определят на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение. В настоящия случай съдебната заседателка И. Г. е била определена на 24.08.2015 г., а съдебният заседател Д. С. – на 17.06.2015 г. стриктно съгласно предвидената във Вътрешните правила процедура – от оправомощеното лице Т. Г., по конкретното дело, на случаен принцип чрез автоматично електронно разпределение, при отказ на избраните преди това лица В. Г., С. С., А. Ж., Л. Л., Н. С. да участват в разглеждане на делото. По въззивното дело ВНОХД № 82/2016 г. по описа на ВАС (л. 2) също фигурира редовен документ за определяне на докладчик – съдията Я. Я. – по компютърен път, което обуславя извод, че и във въззивното производство докладчикът е бил определен по линията на случайния избор в съответствие с изискването на чл. 9, ал. 2 от ЗСВ. Поименното определяне на останалите членове на състава – съдиите Ж. Д. и С. К. – е станало с разпореждането за образуване на въззивното дело от страна на заместник-председателя на ВАС, ръководител на наказателното отделение на съда. В тази връзка следва да се отчете, че за ефективно приложение на принципа на случайния подбор, регламентиран с разпоредбата на чл. 9 от ЗСВ, ВСС на РБ е разработил Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, админинстративните, военните, апелативните и специализираните съдилища, приета с Решение на ВСС по протокол № 57/04.12.2014 г., изменена и актуализирана с Решение на ВСС по протокол № 13/19.03.2015 г.; изм. с решение на СК на ВСС по Протокол № 1/10.01.2017 г. С разпоредбите на чл. 1, б. „а” – б. „в” Методиката урежда реда за разпределение на съответното дело по електронен път, като лимитира приложението на принципа на случайния подбор до избора на съдия-докладчик по делата съобразно поредността на постъпването им, по материя и видове дела, в рамките на съответните отделения, когато в съдилищата има обособени такива. Тези основни положения, гарантиращи безпристрастност, независимост, обективност и ефективност на съдебната дейност, са възпроизведени и във Вътрешните правила за случайното разпределение на делата във Варненския апелативен съд (т. 1 и т. 7), публикувани на е-страницата на съда. При колективни съдебни състави от професионални съдии, извън нарочно уредения избор на докладчика, определянето на останалите членове е функция, съставляваща дейност по упражняване на организационно и административно ръководство на съответните съдебни органи, която не е изрично и унифицирано регулирана в закона и в акт на ВСС. В тази насока се прилагат различни практики съобразно изработените от отделните съдебни органи вътрешни правила. При липса на изричен регламент за случаен избор на участващите в състава съдии, освен докладчика, е достатъчно техният избор да бъде извършен по начин, осигуряващ необходимите отчетност и прозрачност при разпределението, гарантиращи безпристрастност и обективност на правораздаването. Видно от разпореждането от 16.02.2016 г. за образуване на въззивното дело (л. 1 от ВНОХД № 82/2016 г.), персоналният състав за разглеждане и решаване на делото е бил конкретизиран от зам.председателя и ръководител на отделението, като наред с избрания чрез електронно разпределение докладчик съдия Я., за членове на състава са били посочени съдиите Д. и К.. В наказателна колегия на ВКС, освен избрания по реда на чл. 9 от ЗСВ и чл. 1 от Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата докладчик, персоналното формиране на всички съдебни състави в отделенията се извършва на принципа на случайния подбор по електронен път чрез използване на вграден модул за разпределение на състави в АСУД, които състави се генерират два пъти годишно. В саморъчните писмени бележки на подсъдимия декларативно е заявено и оплакване за липсата на случаен подбор чрез електронно разпределение на разследващия полицай и прокурора. По мнението на настоящия съдебен състав начинът на избор на конкретния разследващ орган и прокурора, дори и при липса на данни за подбора им, не съставлява процесуално нарушение от категорията на абсолютните, нито представлява съществено такова по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Действително, случайното разпределение гарантира липсата на субективна намеса и при определяне на конкретния орган на досъдебното производство, на който се възлага делото, поради което съгласно чл. 9 от ЗСВ и чл. 16 от ЗМВР досъдебните производства също подлежат на разпределение на случаен принцип. В подготвителната досъдебна фаза на процеса обаче формалното неспазване на изискванията за случаен подбор всякога следва да се свърже с накърняващи процесуалните права на обвиняемия неблагоприятни последици, каквито биха били налице, ако по отношение на прокурора или разследващия орган са съществували основания за отвод. Такива не се установяват от материалите по делото, наличието им не се претендира от касатора и защитника му, поради което релевираното възражение е неоснователно. В едно от представените от подсъдимия П. саморъчни писмени изложения (на стр. 3) се изтъква и нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС с оглед непровеждането на открити съдебни заседания по чл. 270, ал. 1 от НПК от страна на въззивния съд. Това възражение е напълно лишено от обективна основа, тъй като в хода на въззивното производство жалбоподателят не е искал изменение на мярката му за неотклонение („подписка”, постановена от първоинстанционния съд с определение в открито съдебно заседание на 09.12.2015 г. по реда на чл. 309, ал. 1 от НПК) и апелативният съд не се е произнасял по този въпрос. В жалбата на адв. П., защитник на подсъдимия П., са релевирани втора група възражения, които се обхващат от касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК – че приетата фактическа обстановка била базирана само върху показанията на двете пострадали свидетелки; че били неверни констатациите относно заболяването епилепсия у св. А. и че съпругът на св. К. не я бил накарал да се оплаче в полицията; че проведеното разпознаване на подсъдимите по снимки било незаконосъобразно; че разпознаването на подсъдимите по снимки било проведено в нарушение на чл. 171, ал. 4 от НПК; че при разпита на пострадалите била нарушена разпоредбата на чл. 280, ал. 2 вр. чл. 277, ал. 3 и ал. 4 от НПК. Тези оплаквания са насочени към разколебаване на фактическите констатации на двете съдебни инстанции досежно фактологията на деянията, като на практика се поддържа, че събраните по делото доказателствени материали не представляват достатъчна, достоверна и категорична фактическа основа за осъдителни изводи. Все в същия смисъл в пледоарията на защитника некоректно се твърди, че въззивният съд по същество бил мотивирал фактическите си констатации и правни изводи с факта на предходното осъждане на подсъдимите с влязла в сила присъда за подобни деяния – отвличане и изнасилване на две жени, работещи като проститутки, както и в настоящия случай. Въз основа на обстоятелството, че данните за това били поставени в началото на обстоятелствената част на атакуваното решение, защитата неоснователно обобщава, че ВАС „се е повлиял” от предишната присъда, като е осъдил подсъдимите въз основа на „идентичността” на деянията им с други извършени от тях, за които са били признати за виновни. Подобна теза категорично не може да бъде възприета. Наистина е безспорен факт, че с присъда № 68 от 03.07.2013 г. на ОС–гр. В., постановена по НОХД № 100/2013 г., изменена с решение № 167 от 29.11.2013 г. на ВАС по ВНОХД № 275/2013 г., изменено с решение № 153 от 24.04.2015 г. по к. д. № 2487/2014 г., същите подсъдими са били признати за виновни и осъдени като съизвършители за опит за отвличане и отвличане на две жени и изнасилване на едната от пострадалите. Вярно е също така, че това обстоятелство е отразено на стр. 4 от атакувания в настоящото производство съдебен акт. Не отговаря на истината обаче твърдението, че за деянията с пострадали св. А. и св. К. подсъдимите са осъдени въз основа на констатираната идентичност с деянията, предмет на разглеждане по НОХД № 100/2013 г. на Варненския окръжен съд. Известно е, че осъдителна присъда не може да се мотивира със сходни факти, тъй като те биха могли единствено да дадат насока на разследването, но не и да обосноват несъмнена доказаност на обвинението по смисъла на чл. 303, ал. 2 от НПК. ВАС не е допуснал нарушение на тази разпоредба, защото е обосновал изводите си за виновността на подсъдимите с конкретни събрани в настоящото производство в напълно достатъчен обем доказателствени материали. На първо място, това са показанията на пострадалите А. и К. – източници на преки доказателства относно деянията и участието на касатора П. и необжалвалия подсъдим И. в тях. Неоснователни са доводите, целящи дискредитиране на тези доказателствени средства. Следва да се припомни последователно отстояваната позиция на ВКС, че не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма как да се произнесе по достоверността, респ. недостоверността, на свидетелските показания на пострадалите А. и К.. В този аспект може единствено да се проследи дали при кредитирането им са спазени процесуалните изисквания, гарантиращи правилността при формирането на вътрешното убеждение на съда. Настоящият съдебен състав не констатира допуснати съществени процесуални нарушения, които да дадат основание за отмяна на атакувания съдебен акт на това основание. Възприетите от въззивния съд фактически положения са установени в съответствие с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като при оценката им не са допуснати логически грешки, изопачаване на действителното съдържание на доказателствените източници или едностранчивата им интерпретация. Съставът на ВАС в съответствие с изискванията на чл. 314 и чл. 339, ал. 2 от НПК е осъществил самостоятелен собствен анализ на всички доказателствени материали, в частност на свидетелските показания на пострадалите, и надлежно е обосновал съображенията си, въз основа на които им е гласувал доверие. Въззивното решение (стр. 8 до стр. 10) съдържа разбор и съпоставка на събраните по делото доказателствени материали, които са обосновали приетата от съда фактология. Без каквито е да е процесуални пропуски са изведени обстоятелствата, доказателствено обезпечаващи всички констатации на съда, в частност оспорените от подсъдимия П. фактически положения за принудителното качване на св. А. и св. К. в автомобила на подсъдимите, отвеждането им против волята им в безлюдни местности, избрани по усмотрение на двамата извършители, упражненото спрямо пострадалите жени насилие и отправените заплахи. В случая следва да се изтъкне също така, че предмет на въззивната проверка е първоинстанционен съдебен акт с високо професионално качество на доказателствената дейност, резултатите от която с основание са споделени от ВАС. Към осъществения от първоинстанционния съд изчерпателен анализ на доказателствената съвкупност не могат да бъдат отправени никакви упреци. Съставът на ДОС е изпълнил стриктно процесуалните си задължения за разкриване на обективната истина, като е положил ефективни усилия за установяване местонахождението на пострадалите и провеждане на непосредствения им разпит пред съда. Прецизно е използвана процесуалната техника на чл. 281 от НПК за преодоляване на констатираните противоречия в показанията на свидетелките, дадени в двете фази на процеса. Всички несъответствия в твърденията им, дори относно несъществени детайли на случилото се, са били обсъдени задълбочено и изяснени при отчитане на вътрешната убедителност на доказателствените средства, относителната им безпротиворечивост относно важните правнозначими факти, изтеклия период от време от момента на деянията до разпита им в съдебно заседание, интелектуалните възможности и личностови особености на свидетелките, състоянието на изпитваните от тях страх и притеснение при непосредствената среща с подсъдимите. Показанията на св. А. и св. К. са били внимателно съпоставени с показанията на останалите свидетели – Б., К., И., Г., които макар и да не съдържат преки доказателства, представляват достатъчно убедителна база за проверка на достоверността на заявеното от пострадалите. Възражението на адв. П. за допуснато нарушение при разпознаването на подсъдимите от страна на свидетелките А. и К. не обуславя различни изводи. В принципен план, щом съществува обективна възможност да се покаже самото лице, именно то следва да бъде представено за разпознаване. Съгласно чл. 171, ал. 4 от НПК разпознаване по снимки се провежда, когато не е възможно да се покаже самото лице. Разпоредбата на чл. 171, ал. 3 от НПК предоставя достатъчно гаранции за защита на жертвите в случаите, при които се цели избягване на непосредствена среща между разпознавания извършител и разпознаващите. представено за разпознаване. В случая обаче формално допуснатото нарушение не се явява съществено и не разколебава констатациите за авторството на деянието в лицето на подсъдимите И. и П., най-малкото защото самите те не отричат участието си в деянията. Не може да се сподели и оплакването за нарушение на чл. 280, ал. 2 вр. чл. 277, ал. 3 и ал. 4 от НПК поради неспазване на реда за задаване на въпроси към пострадалите лица, тъй като председателят на първоинстанционният съдебен състав задал уточняващи въпроси към свидетелките преди изчерпване на въпросите на страните. По отношение на това възражение в мотивите на въззивното решение (стр. 10) с основание е подчертано решаващото значение на факта, че независимо от поредността на задаване на въпросите, подсъдимият и защитникът му не са били лишени от правото си да отправят въпросите си към свидетелите, като следователно правото им на защита не е било накърнено. Във връзка с оспорените фактически констатации по въпросите дали св. А. е страдала от епилепсия или по време на отвличането й припаднала поради хистеричен пристъп и дали св. К. е била мотивирана от съпруга си да се оплаче в полицията, може само да се отбележи, че в съдебните актове на предходните инстанции на тези обстоятелства е отделено достатъчно внимание, въпреки че на практика са без всякакво значение за правилното решаване на делото. С оглед изложеното дотук може да се обобщи, че ВКС не констатира съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждането и решаването както на въззивното, така и на първоинстанционното дело. Обективно липсват нарушения от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК, както и такива по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. ВКС не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и точно, като няма основания да се обмисля различна квалификация на деянията на подсъдимия от приетата по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК (с пострадала св. К. А.) и по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК и чл. 152, ал. 3, т. 1 и т. 5 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК (с пострадала Т. К.). Обобщено възраженията на подсъдимия се свеждат до позицията, че няма как да бъде отвлечено и изнасилено лице от женски пол, което практикува платен секс. В тази насока многократно в саморъчните изявления на касатора се подчертава обстоятелството, че момичетата са проституирали на околовръстния път на [населено място], двамата подсъдими спрели при тях като „клиенти”, постигнали съгласие относно „тарифата” на предлаганите сексуални „услуги”, след което пострадалите по собствена воля се качили в колата им, за да отидат на място, където да осъществят полов акт, какъвто доброволно бил реализиран със св. К.. ВКС не споделя поддържаната от касатора позиция. При отвличането извършителят принудително променя разположението на пострадалия в пространството, лишавайки го от възможността сам да определя местоположението си. Установените от апелативния съд факти, отнасящи се до хващането на пострадалата за косата и вкарването й в автомобила – че докато св. А. отваряла задната врата на автомобила им, подсъдимият И. затиснал устатата й, вкарал я със сила в автомобила, бутнал я с лице надолу на задната седалка, съборил я на пода между седалките, а подсъдимият П. потеглил с висока скорост в посока към [населено място], където тя не възнамерявала да се озовава. По време на движението тя била удряна и заплашвана с думите „Мълчи, курво мръсна, ще те убием!”, като в крайна сметка била насилствено отведена на безлюдно място в гора до „А. б.”, където впоследствие била изоставена. Пострадалата обяснила, че е епилептичка, припаднала, което разгневило подсъдимия П., който й нанесъл удари по главата и тялото, но състоянието й (независимо дали обективно провокирано от епилептичен припадък или симулирано със защитна цел) осуетило възможността за осъществяване на сексуални контакти. По напълно аналогичен начин е била отвлечена и св. К. – при уговарянето на сексуалните „услуги”, тя също е била насилствено набутана в автомобила на подсъдимите, обездвижена на задната седалка от подсъдимия И., който я сложил по корем на седалката, седнал върху краката й и натиснал главата й надолу, взел от дамската й чанта мобилния й телефон и го изключил. Тя била заплашвана, че ще бъде пребита, и откарана в гората между селата Н. и Д., където била изнасилена и от двамата подсъдими, а подсъдимият П. я заставил да му прави и орален секс. Описаните действия по набутването на двете пострадали в колата и отвеждането им на избрано от подсъдимите място законосъобразно са преценени от предходните инстанции като отвличане. Ясно обективираната вербална и с физически действия съпротива на жертвите изключват доброволността на преместването им в пространството с лекия автомобил. Поведението на подсъдимите, в частност на жалбоподателя П., без съмнение се субсумира под състава на чл. 142 от НК, тъй като в разглеждания казус реално е установено принудително ограничаване на възможността за свободно предвижване на св. А. и св. К. и промяна на местоположението им противно на волята им. Несъстоятелна е тезата на касатора П. – че пострадалите, занимаващи се с протитуция, не биха могли да бъдат отвлечени и изнасилени, защото предварително са се съгласили да „продадат” сексуалните си услуги. Неприемливо е разбирането, че престъпният характер на поведението на подсъдимите се изключва от практикуваното от свидетелките неморално и непозволено от закона занятие чрез предоставяне на сексуални услуги срещу заплащане. Естеството на упражняваната от тях дейност не ги лишава от правото сами и по собствена свободна воля да подберат кога, къде и с кого да осъществят сексуални контакти, нито прави допустимо и позволено физическото им, психическо и сексуално малтретиране. Напротив, тъкмо упражняваната от тях дейност е сериозен рисков фактор и ги превръща в значително по-уязвими обекти на подобни посегателства. В тази насока с основание са съобразени установените обстоятелства, че подсъдимите са били двама на брой и са действали координирано, превъзхождали са с физическа сила всяка от пострадалите, които са били отведени против волята им на безлюдни местности в гората, съвсем различни от местата, където те са изчаквали клиентите си и където са планирали да осъществят евентуално сексуалните действия. Св. К. при това е била лишена и от възможност да ползва мобилния си телефон, за да не успее да потърси някаква помощ. Наказателноправната система санкционира всички форми на физически и сексуален тормоз, като липсата на съгласие е основен елемент при квалификацията на изнасилването. Затова е законосъобразна квалификацията на насилствено осъществените от подсъдимите И. и П. със св. К. полови актове, в която насока, макар и без изрично позоваване, ВАС на практика законосъобразно е съобразил и принципната постановка на ТР № 71/74 г. на ОСНК, че когато принудата чрез употреба на сила се изрази в други престъпления – в случая в отвличането на пострадалата, е налице съвкупност от престъпления по смисъла на чл. 23 от НК. Настоящата инстанция се солидаризира със становището на ВАС и по въпроса за наказанията, които подсъдимият П. следва да понесе за извършените от него престъпления по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК – дванадесет години лишаване от свобода за всяко, което наказание е и общото най-тежко наложено по реда на чл. 23, ал. 1 от НК. Въззивният съд е преценил съвкупността на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства и при съпоставянето им е приел относително лек превес на втората група, като е отмерил наказанията лишаване от свобода в срок под средния, предвиден в санкционната част на наказателната материалноправна норма, поради което не се констатира нарушение на чл. 348, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК. Съображенията в тази насока са надлежно отразени на стр. 12 от атакуваното решение. Единственото конкретно възражение към съдебния акт в тази му част е мотивирано в жалбата на защитника с необсъждане на аргументите на защитата за налагане на по-леко наказание за отвличанията – че измененията на чл. 142 от НК съгласно мотивите на законопроекта целяли „съвсем друг вид отвличания, а не такива, визирани в обвинението”. Упрекът на жалбоподателя е неоснователен, защото наказанията на подсъдимия са законосъобразно индивидуализирани съгласно чл. 54, ал. 1 от НК в пределите на установеното наказание за съответните престъпления, които рамки съдът не би могъл да игнорира с позоваване на мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на НК. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 116 от 06.06.2016 г., постановено по ВНОХД № 82/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд, НО. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.