Р Е Ш Е Н И Е
№ 87
София, 11.07.2016 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т. д. №1093/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. Ш. срещу решение №23 от 5.01.2015г., постановено по в.гр.д. № 386/2014г. по описа на Пловдивски окръжен съд, Vс-в, с което е потвърдено решение №469/27.12.2013г., постановено по гр.д.№1138/2013г. по описа на Районен съд Асеновград.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че въззивното решение е постановено в нарушение на правилата относно разпределянето на доказателствената тежест по чл.154 ГПК. Твърди се, че при редовен менителничен ефект, поемателят няма задължение да установява каузалното правоотношение, въз основа на което е издаден записа на заповед. Същевременно се излагат съображения за незаконосъобразност на решението, свързана с неправилна квалификация на каузалното правоотношение и с необсъждането на всички релеватнти доказателства относно действителността на сключения между страните предварителен договор и установеното предаване на сумата, посочена в предварителния договор. Иска се да бъде отменено обжалваното решение е да бъде постановено друго решение, с което да бъде уважен изцяло предявения по реда на чл.422 ал.1 ГПК установителен иск с присъждане на разноски за всички инстанции.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба от ответницата К. Х. П..
С определение №116 от 11.02.2016г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, поради наличието на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следния значим за спора правен въпрос, решен в противоречие с цитираната в определението по чл.288 ГПК практиката на ВКС: „Дали при възражение на ответника за липса на каузална сделка, е доказано със самия запис на заповед възникването на вземането, неговата изискуемост и задължението на издателя на записа на заповед и дали при общо възражение на ответника за недължимост, ищецът е длъжен да доказва каузалното правоотношение, което записът на заповед обезпечава?”
В проведеното открито заседание на 18.05.2016г. пълномощникът на касаторката И. С. Ш. - адвокат И. Н., поддържа наличието на касационните основание по чл.281 т.3 ГПК по съображенията, изчерпателно посочени в касационната жалба. В представената писмена защита се застъпва становището, че предявеният иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК следва да бъде уважен на основание чл.538 във вр. с чл.535 ТЗ, тъй като при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответницата общо оспорване на вземането, ищцата не е длъжна да сочи основанието на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва каузалното правоотношение. Касаторката претендира присъждането на разноски за всички инстанции, включително и разноските за заповедното производство съобразно приложен списък по чл.80 ГПК.
Ответницата К. Х. П. не се явява в открито заседание и не взима становище по жалбата след допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
С решение №469/27.12.2013г., постановено по гр.д.№1138/2013г. по описа на Районен съд Асеновград, е отхвърлен предявения от И. С. Ш. срещу К. Х. П. по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск за установяване съществуването на задължение за заплащане на сумата 22 000 лв., представляваща дължима главница по запис на заповед, издаден на 3.05.2012г. с падеж на 3.07.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 29.04.2013г.
В мотивите към първоинстанционното решение е посочено, че претендираното вземане на ищцата, произтича от редовен запис на заповед, издаден на 3.05.2012г., с който ответницата се е задължила безусловно да заплати на ищцата сумата 22 000 лв. на 3.07.2012г. За да отхвърли предявения иск съдът е обсъдил доказателствата относно каузалното правоотношение, което записът на заповед обезпечава и което каузално правоотношение е въведено от ищеца в изпълнение на указанията на съда, дадени с определение от 17.09.2013г. В първоинстанционното решение е посочено, че „доколкото съдът е обвързан с твърдението на ищцата по отношение на основанието, на което е възникнало задължението за заплащане на процесната сума, то следва да се приеме, че не се установява в настоящото производство да е налице твърдяното от ищцата облигационно отношение, въз основа на действието на което, да е възникнало задължението за връщане на сумата от 22 000 лв. и то да е свързано с процесния запис на заповед”. Изследвайки представения по делото предварителен договор между страните от 3.05.2012г., съдът е изложил съображения защо счита, че сумата не се дължи нито на договорно, нито на извъндоговорно основание. В заключение първоинстанционният съд, имайки предвид разпределената от него доказателствена тежест, е приел, че ищцата не е установила съществуването на процесното задължение, обективирано в записа на заповед и чието изпълнение записът на заповед обезпечава.
С обжалваното пред касационната инстанция решение №23 от 5.01.2015г., постановено по в.гр.д. № 386/2014г. по описа на Пловдивски окръжен съд, Vс-в, е потвърдено изцяло първоинстанционното решение. Въззивният състав, без да дава отговор на оплакванията на жалбоподателката и без да обсъжда събраните пред въззивната инстанция доказателства, е посочил, че „обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено с препращане към мотивите на основание чл.272 ГПК”.
Настоящият състав намира, че въззивното решение е постановено в отклонение на формираната с Тълк.решение №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК задължителна съдебна практика. Според задължителните указания в т.17 от цитираното Тълкувателно решение, предмет на производството по чл.422 ал.1 ГПК при предявен иск за установяване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл.417 т.9 ГПК, е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Записът на заповед е самостоятелна правна сделка от категорията на абстрактните, при която основанието е извън съдържанието на документа. С оглед на това в съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в производството по чл.422 ал.1 ГПК ищецът-кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Когато ответникът-длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, ищецът-кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването на съществуването на каузалното правоотношение между него и издателя по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение като причина за издаването на записа на заповед е необходимо в случай на обвързаност на записа на заповед с каузалното правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед.
Въпросът, въз основа на който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: „Дали при възражение на ответника за липса на каузална сделка, е доказано със самия запис на заповед възникването на вземането, неговата изискуемост и задължението на издателя на записа на заповед и дали при общо възражение на ответника за недължимост, ищецът е длъжен да доказва каузалното правоотношение, което записът на заповед обезпечава.?” е решен от въззивния състав в противоречие, както със задължителните указания в т.17 от цитираното Тълкувателно решение №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, така и в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решения: решение №24/20.05.2015г. по т.д.№2328/2013г. на ВКС, І т.о., решение №248/23.01.2015г. по т.д.№3437/2013г., на ВКС, І т.о.; решение №173/12.01.2011г. по т.д.№901/2009г. на ВКС,І т.о.; решение №213/22.12.2014г. по т.д.№2700/2013г. на ВКС,ІІ т.о.; решение №128/23.10.2012г. по т.д.№561/2011г., на ВКС, ІІ т.о., в които се приема, че само в случаите ако длъжникът направи конкретни възражения срещу вземането, то тогава поемателят по записа на заповед ще трябва да докаже фактите, от които вземането произтича.
Със заповед №309/7.05.2013г., постановена по ч.гр.д.№703/2013г. на Районен съд-Асеновград, издадена на основание чл.417 ГПК, е разпоредено длъжникът К. Х. П. да заплати на кредитора И. С. Ш. сумата 22 000 лв., представляваща дължима главница по запис на заповед, издаден на 3.05.2012г. с падеж на 3.07.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 29.04.2013г., както и сумата 640 лв. разноски за заповедното производство. Във връзка с постъпило възражение от длъжницата по чл.414 ГПК е депозирана на 22.07.2013г. пред Районен съд-Асеновград искова молба от И. Ш. за установяване съществуването на вземането по реда на чл.422 ал.1 ГПК. Не се спори между страните, че представеният от ищцата запис на заповед от 3.05.2012г., с който ответницата К. П. се е задължила безусловно и неотменимо да заплати на И. Ш. сумата 22 000 лв. с падеж 3.07.2012г., е редовен от външна страна съобразно изискванията на чл.535 ТЗ. С отговора на исковата молба ответницата К. П. е оспорила твърдението в исковата молба, че „на 3.05.2013г. е получила от ищцата сумата 22 000 лв.” и е направила възражение, че „по приложения с исковата молба запис на заповед не е налице каузална сделка между страните”.
В случая с отговора на исковата молба е направено общо възражение за безпаричност на записа на заповед и за липса на каузално правоотношение. При направеното единствено общо възражение, което не е свързано с конкретното каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с процесния запис на заповед, не е променен предмета на делото, основан на менителничния ефект на записа на заповед от 3.05.2012г. В тази връзка неправилно, както първоинстанционният съд, така и въззивният съд /възприемайки първоинстанционните мотиви по реда на чл.272 ГПК/ са приели, че предмет на спора по установителния иск е валидността на сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 3.05.2012г., респ. наличието на основания за разваляне на договора по чл.87 ЗЗД. Както бе посочено по-горе, при редовен запис на заповед кредиторът доказва вземането си въз основа на менителничния ефект на записа на заповед. Липсата на възражения в отговора на исковата молба, свързващи издаването на редовния запис на заповед със съществуването или погасяването на задълженията на ответника-длъжник, освобождава ищеца-кредитор от задължението да доказва фактите, от които вземането произтича. Не могат да бъдат споделени мотивите в първоинстанционното решение, че съдът е бил длъжен да изследва допълнително въведеното от ответницата възражение за наличие на каузалното правоотношение. Съдът обосновава това свое виждане с обстоятелството, че възражението, направено от ответницата във второто по делото заседание, касае нищожност на договор, за които съдът следи служебно. Без значение за менителничния ефект на редовен запис на заповед при първоначално общо възражение е валидността на каузата, която записът на заповед евентуално обезпечава. Следва да се има предвид, че в отклонение на цитираната по-горе практика на ВКС, в определението по чл.140 ал.1 ГПК първоинстанционният съд неправилно е указал на ищцата, че „с оглед възражението на ответницата за липса на каузално правоотношение при издаване на записа на заповед, следва ищцата на основание чл.145 ал.1 ГПК да посочи каузално правоотношение между страните и факта, от който произтича вземането”.
Като е потвърдил отхвърлителното решение по иска по чл.422 ал.1 ГПК, въпреки редовността на записа на заповед при направеното с отговора на исковата молба общо възражение от ответницата за липса на кауза и безпаричност на записа на заповед, въззивният състав е постановил неправилно решение. На основание чл.293 ал.2 ГПК решението следва да бъде отменено. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция с признаване за установено, че вземането по записа на заповед съществува. Върху сумата по записа на заповед ответницата дължи законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 29.04.2013г. до окончателното плащане, която е присъдена със заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК.
В зависимост от крайния резултат на делото и на основание чл.78 ал.1 ГПК ответницата К. П. дължи на ищцата И. Ш. доказаните разноски за трите съдебни инстанции, които са общо в размер на 6 030 лв. /2 440 лв. за първата инстанция, от които 440 лв. ДТ и 2 000 лв. заплатен адвокатски хонорар + 2 220 лв. за въззивната инстанция, от които 220 лв.ДТ и 2 000 лв. заплатен адвокатски хонорар – суми до размерите, посочени в списъка за разноските по чмл.80 ГПК + 1 370 лв. лв. за касационната инстанция, от които 470лв.ДТ и 900лв. заплатен адвокатски хонорар - няма доказателства уговорените 100 лв. за явяване в съдебно заседание пред ВКС да са платени/. С оглед т.12 от Тълк.решение №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК следва да бъдат присъдени и разноските за заповедното производство общо в размер на 640 лв., която сума е включена в издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист.
Мотивиран от горното и на основание чл.293 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ решение №23 от 5.01.2015г., постановено по в.гр.д. № 386/2014г. по описа на Пловдивски окръжен съд, Vс-в, с което е потвърдено решение №469/27.12.2013г., постановено по гр.д.№1138/2013г. по описа на Районен съд Асеновград и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 ал.1 ГПК, че в полза на И. С. Ш. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет.10 ап.34 съществува парично вземане към К. Х. П. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] вх.Б, ет.1 ап.1 за сумата 22 000 лв. /двадесет и две хиляди лева/ по запис на заповед от 3.05.2012г. с падеж 3.07.2012г., ведно със законната лихва, считано от 29.04.2013г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист в производството по ч.гр.д.№703/2013г. по описа на Районен съд -Асеновград.
ОСЪЖДА К. Х. П. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] вх.Б, ет.1 ап.1 да заплати на И. С. Ш. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет.10 ап.34 сумата 6 030 лв. /шест хиляди и тридесет лева/ - разноски за трите съдебни инстанции, както и сумата 640 лв. /шестстотин и четиридесет лева/ - разноски в заповедното производство, която сума е включена в издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№703/2013г. по описа на Районен съд -Асеновград.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |