Р Е Ш Е Н И Е № 87 София , 07.04.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Теодора Стамболова Галина Тонева при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора К.Иванов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 104 /2017 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби от адвокат А. С. в качеството на защитник на З. А. М. и лично от подсъдимия против решение № 276 от 11.11.2016 г. по внохд № 397/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в потвърдителната му част. В жалбата от адвокат С. се сочи, че решението е постановено при наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. Твърди се, че не са налице субективните и обективни елементи на престъпление по чл. 152, ал. 4, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 2 и чл. 26, ал.1 от НК, а тези на престъпление по чл. 151, ал. 1 от НК. Поддържа се хипотеза, че по отношение на пострадалата не е била упражнена принуда, тъй като тя „ е разбирала свойството и значението на извършваните с нея действия” . Жалбоподателят съзира съществени процесуални нарушения в селекция на доказателствата в полза единствено на обвинението и приоритизиране на показанията на пострадалата. Наложеното наказание се оспорва като явно несправедливо, тъй като не държи сметка за добрите характеристични данни и липсата на противообществени прояви на подсъдимия, даващи основание за приложение на облекчения ред по чл. 55 от НК. В заключение се отправя искане за изменение на въззивното решение, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление и се намали наложеното наказание. В лично изготвената жалба от подсъдимия се изразява несъгласие с решението на апелативния съд. Оспорва се обективността на показанията на пострадалата, които жалбоподателят счита за депозирани под користен натиск от страна на нейната майка. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбите по изложените в тях съображения. Особеният представител и повереник на пострадалата З. М. адвокат Т. К. настоява жалбите на подсъдимия и неговият защитник да се оставят без уважение, тъй като не съдържат убедителни аргументи за ревизия на постановения въззивен акт. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила, тъй като фактите по делото са изцяло в полза на обвинението и съответстват на приложените материалноправни норми. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Пловдивският окръжен съд с присъда № 54 от 03.06.2016 г по нохд № 285/2016 г. признал подсъдимия З. А. М. за виновен в това, че · за времето от 14.06.2015 г. до 16.06.2015 г., в [населено място], област П., при условията на продължавано престъпление, е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на З. М., ненавършила 14 – годишна възраст, като блудството е осъществено чрез употреба на сила и заплашване, поради което и на основание чл. 149, ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на пет години лишаване от свобода. · за времето от 14.06.2015 г. до 16.06.2015 г. в [населено място], област П., при условията на продължавано престъпление, се съвкупил със З. М., като я принудил към това със сила и заплашване и изнасилената не е навършила четиринадесет години, поради което и на основание чл. 152, ал. 4, т. 1, вр с ал. 1, т. 2,вр. с чл. 26, ал. 1 вр. с чл.54 от НК го осъдил на петнадесет години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал.1 от НК съдът определил на подсъдимия най-тежкото от двете наказания – петнадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, от които приспаднал съгласно чл. 59, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК времето на задържане на подсъдимия в рамките на настоящето производство. Подсъдимият бил осъден да заплати на З. А. М. сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди от престъплението по чл. 149, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и в размер на 20 000 лева – от престъплението по чл.152, ал.4, т.1 вр. с ал. 1, т. 2 вр. с чл. 26, ал.1 от НК, ведно със законната лихва от 16.06.2015 г. до окончателното заплащане на главниците. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Пловдивският апелативен съд с решение № 276 от 11.11.2016 г. по внохд№ 397/2016 г. изменил първоинстанционаната присъда, като признал подсъдимия за невинен в това да е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на З. М. на 14.06.2015 г. , като употребил сила и заплашване; в това извършените на 16.06.2015 г. блудствени действия да са с цел да се възбуди полово желание, както и в това блудството да е извършено при условията на продължавано престъпление и го оправдал по първоначално повдигнатото обвинение съобразно този диспозитив. В останалата част присъдата била потвърдена. Касационните жалби срещу така постановения въззивен акт са неоснователни. В тях са наведени съвпадащи основания и доводи, поради което ще бъдат разгледани заедно. Преди всичко следва да се отбележи процесуалната недопустимост на твърденията, че събраните доказателства не подкрепят възприетите от въззивния съд обстоятелства. Върховният касационен съд е имал възможността многократно да отбележи, че необосноваността не е касационно основание, поради което третата инстанция не може да обсъжда отново доказателствата и да прави различни от установените при спазване на процесуалния ред фактически изводи. Ето защо всички аргументи за разминаване между доказателствата и изводите на въззивния съд относно фактите следва да се оставят без разглеждане. Посочените от касатора съществени нарушения на процесуалните правила са изцяло неоснователни. В жалбите се твърдят съществени отклонения на въззивния съд от изискването за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, както и за събиране и проверка както на разобличаващи, така и на оправдаващи доказателства. Така поддържано оплакването по чл.348, ал. 1, т. 2 НПК се опровергава от съдържанието на въззивния акт. Втората инстанция е извършила пълна проверка на правилността на обжалваната присъда. След допълнителен разпит на пострадалата и самостоятелен анализ на цялата доказателствена съвкупност с атакуваното решение са направени необходимите корекции само относно обвинението за блудство. Останалите твърдения на подсъдимия относно авторството на деянията и приложимия закон са отхвърлени с подробно мотивирани съображения. Подсъдимият изразява несъгласие с тях, като подчертава, че показанията на пострадалата З. М. са кредитирани без надлежна проверка и анализ. Касационната проверка установи обратното. В мотивите на обжалваното решение изключително детайлно и в контекста на целия доказателствен материал са обсъдени всички данни, изложени от свидетелката в досъдебната фаза и в хода на съдебното следствие пред въззивната инстанция. Съдът е съобразил възрастта, психологическата характеристика на З. М. и родствената връзка с подсъдимия като възможни фактори за обърканост на възприятията и незрялост на оценките ѝ, поради което е ценил всички съобщени от нея данни през призмата на тяхната последователност и връзка с останалите доказателства. По делото няма информация, която изключва свидетелската годност на З. М.. Според становището на комплексната психолого-психиатрична експертиза тя не е била лишена от възможност да разбира и възприема правилно обстоятелствата. З. е имала изградени критерии за добро и лошо, за редно и нередно, била е добре запозната с въпросите на сексуалното развитие и култура. Въззивният съд е дал вяра на съобщените от нея факти след като прецизно ги е съпоставил с информацията от показанията на свидетелите Т. и Б.. Пред тях детето описало идентични обстоятелства както за нежеланите съвкупления, така и за упражнената принуда . Косвена подкрепа на заявеното от М. съдът е открил и в обективните находки от медицинския преглед, в огледа на местопроизшествието в изоставената сграда, както и в показанията на свидетеля Б. - работодател на подсъдимия, който потвърдил отсъствието му от работа на инкриминираната дата 16.06.2015 г. Версията на подсъдимия, която се променя в хода на производството, също е била задълбочено изследвана. Не е установена злонамереност от страна на пострадалата под влияние на майката А. М., както и на други лица, които биха желали да навредят на касатора. Последната теза на подсъдимия за осъществени доброволни сексуални контакти, е напълно опровергана от еднопосочната по смисъл доказателствена съвкупност и преди всичко от показанията на пострадалата. Тя описва категорично и последователно заплахите и насилието, които предшествали и съпътствали съвкупленията, както и чувствата си на страх и безпомощност пред подсъдимия. В отговор на оплакванията на защитата е наложително да се отбележи, че правната норма на чл.152, ал. 1, т. 2 НК не съдържа сред обективните си признаци оказването от страна на жертвата на физическа съпротива срещу принудителното съвкупление. Настоящият съдебен състав изразява принципното разбиране, че включените в легалната дефиниция на чл.152, ал. 1, т 2 НК термини “сила” и “заплашване” не са корелативно свързани с оказана от жертвата съпротива или нейното отсъствие. За квалифицирането на едно деяние като изнасилване е съществено да се установи липсата на доброволност и взаимност на половия акт. Това предполага широки граници за тълкуване на параметрите на приложените сила и заплахи, които не могат да се ограничават от преценка на хипотетичните възможности на жертвата за съпротива, бягство, търсене на помощ, както и на тежестта и вероятността на заплахите. В конкретния случай по делото е събран достатъчен доказателствен материал за принудителността на съвкупленията в резултат на приложени сила и заплахи от подсъдимия. При установените от въззивния съд обстоятелства деянията законосъобразно са квалифицирани като престъпление по чл. 149, ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 152, ал. 4 , т. 1, вр с ал.1, т. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. Искането на защитата за приложение на чл. 151, ал. 1 от НК не намира доказателствена подкрепа. Не е установено съгласие от страна на пострадалата за съвкупленията, а точно обратното – единадесетгодишната З. е била подложена на принуда чрез поставяне в ситуация, в която нейната съпротива е била напълно сломена чрез заплахи, удари и бутане. Несподелими са и аргументите на осъдения за явна несправедливост на наложеното наказание. Мотивите на въззивната инстанция са съобразени с правилата на НК за индивидуализация на наказанието. Не е налице очевидно несъответствие между наказанието, наложено на подсъдимия, от една страна и обществената опасност на деянията и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, от друга. Съобразени са посочените в жалбата млада възраст, добра трудова характеристика, чисто съдебно минало и тежко социално положение/прочее, напълно идентично с това на жертвата/. Правилно съдът е отказал да приеме за смекчаващи отговорността обстоятелства фактори с генезис в етническа среда и субкултура, към които защитата причислява подсъдимия и пострадалата. Смекчаващите обстоятелства правилно са ценени заедно с данните, формиращи отегчаващи отговорността обстоятелства - пострадалата е едноутробна сестра на подсъдимия, само на единадесет години, двамата живеят в едно семейство, контактите са били извършвани при реален риск от нежелана бременност и са се отличавали с продължителност и упоритост. Наказанията са определени при баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, а общото наказание за двете престъпления /отново трябва да се подчертае, че изнасилването само по себе си включва две самостоятелни деяния, обединени в конструкцията на чл. 26, ал.1 от НК/ е определено в размер на най-тежкото от тях. Съдът не е намерил за необходимо е не активирал предоставената му от чл. 24 от НК възможност за неговото увеличаване по реда на чл. 24 от НК. Нито едно от посочените от защитата смекчаващи обстоятелства не се отличава с изключителност, а тяхната съвкупност не сочи на многобройност по смисъла на чл. 55 от НК. Освен това по делото не се установява по-ниска степен на обществена опасност на деянията и дееца, които да правят и най -лекото, предвидено от закона наказание несъразмерно тежко, поради което следва да се отхвърли искането за защитата за смекчаване на санкцията на това основание. Не търпят укор и разсъжденията на въззивната инстанция за целите на личната и и генералната превенция . Касационният съд намира за справедлива и законосъобразна и гражданската част от обжалвания акт. Жалбоподателят не сочи конкретни аргументи срещу уважената част от предявените срещу него искове. След проверка в рамките на допустимия служебен контрол настоящият състав стигна до извода, че присъдените обезщетения съответстват на причинените на ищцата вреди, а техният произход в престъпното виновно поведение на подсъдимия е установен по несъмнен начин. Размерът на сумите, определени за компенсиране на причинените на пострадалата болки и страдания не противоречи на обществения критерий за справедливост, възведен от чл. 52 от ЗЗД и поддържан от житейските стандарти и съдебната практика. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение , Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 276 от 11.11.2016 г. по внохд № 397/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.