5 Р Е Ш Е Н И Е №78 гр. София, 30 април 2019 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Гебрев, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 1209/2018 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. В. И. срещу решение № 218/01.11.2018г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по внохд № 267/2018 година. С атакувания съдебен акт е изцяло потвърдена първоинстанционна присъда № 21/14.05.2018г. по нохд № 672/17г., постановена от Окръжен съд- Русе. С първоинстанционния съдебен акт подс. Г. И. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 199, ал.1, т. 3, пр.2 във връзка с чл.198, ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 2 във връзка с чл.18, ал.1 от НК, като при условията на чл. 55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание 4 /четири/години лишаване от свобода и е постановено то да се изтърпи при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. Със същата присъда на осн. чл. 68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказанието от 5/пет/ месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия по нохд № 1769/2014г. на РС - Русе, като е постановено наказанието да се изтърпи при първоначален строг режим. Съдът се произнесъл и по приетия за съвместно разглеждане граждански иск, като осъдил подс. И. да заплати на пострадалия Д. Д. П.сумата от 10 000/десет хиляди/ лева, представляващи обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието - 21.05.2016 до окончателното й изплащане, като до пълния предявен размер от 20 000 лева отхвърлил иска като неоснователен и недоказан. Подсъдимият е осъден да заплати направените от гражданския ищец и в хода на наказателното производство разноски. В касационната жалба на подсъдимия И. се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се моли за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение. Алтернативно се иска отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Претендира се съществено нарушение на процесуалните правила, довело до нарушаване правото на защита на подсъдимия, тъй като обвинителния акт не отговарял на изискванията на чл.246 от НПК, доколкото в него липсвали фактически обстоятелства относно конкретно реализираното от подсъдимия поведение. Разглеждането на наказателното производство в отсъствие на съучастника, съизвършител - В. Г., поставяло сериозни въпроси относно доказването на общия умисъл у съучастниците. Оспорват се фактическите изводи на съда по съображения за липса на мотиви и задълбочен анализ на свидетелските показания. По делото не било установено и каква е целта на извършителите, а констатация по този въпрос липсвала в мотивите на въззивното решение. Не било взето и отношение по формата на вина, с която е причинено телесното увреждане на пострадалия. Като последица от допуснатите процесуални нарушения се претендира и нарушение на материалния закон. Справедливостта на наложеното наказание се атакува с доводи за подценяване значението на констатираните смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят И. не се явява, редовно призован. Жалбата се поддържа от защитника му, който развива съображенията си в съдебно заседание. Представителят на ВКП моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Гражданския ищец и частен обвинител Д. П., редовно призован, не се явява. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. По твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения - осн. по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. На първо място защитата възразява относно годността на обвинителния акт да обоснове ангажиране отговорността на подсъдимия, тъй като при повдигнатото обвинение за грабеж в съучастие, в него не са описани фактически обстоятелства относно това кой от съизвършителите на грабежа какви конкретни действия е реализирал, а описанието на престъплението е дадено общо и схематично. Възражението не може да бъде споделено. То е правено неколкократно в хода на наказателното производство, като още пред първоинстанционния съд по нохд № 672/17г. по описа на Окръжен съд - Русе от 20.11.2017г. в разпоредително заседание на 20.11.2017г. е поискано делото да се върне на досъдебното производство за изготвяне на нов обвинителен акт. Съдът е оставил искането без уважение като е счел, че обвинителния акт отговаря на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и съдържанието му позволява на подсъдимия пълноценно да упражни правото си на защита. Определението е било предмет на въззивна проверка по вночд № 535/2017г., като Апелативен съд - Велико Търново с определение № 176/11.12.2017г. го е потвърдил, като се е солидализирал с аргументацията на първостепенния съд. Направеното пред касационната инстанция възражение не е доразвито с допълнителна аргументация, поради което ВКС не намира за необходимо подробно да се спира на изискванията към съдържанието на обвинителния акт в принципен план, установени още в Тълкувателно решение № 2/2002г. на ВКС, ОСНК. Достатъчно е само да се отбележи, че в конкретния случай, деянието е описано в обвинителния акт достатъчно подробно, като прокурорът е отграничил действията по принудата и действията по отнемането на парите, настъпването на съставомерните последиците на деянието - резултат от съвместната дейност на двамата съизвършители, един от които е подсъдимият И.. Следователно, правото на подс. И. да научи в какво е обвинен, така че да има възможност пълноценно и активно да се защитава, не е нарушено, поради което претенцията на защитата в тази насока не може да бъде удовлетворена. Изводимо от обсъжданото по-горе възражение е и оплакването, че с разделянето на делото по отношение на неиздирения съизвършител В. Д. Г., доказателствената дейност била затруднена, а оттам и недоказан останал общия умисъл на съизвършителите. Проблемът е бил поставен на вниманието на въззивния съд, който на л. 48 от внохд № 267/2018г. по описа на АС - Велико Търново му е дал обоснован отговор. Видно от материалите по делото, още на досъдебното производство, с постановление от 17.02.2017г. (л.98 от ДП) прокурор при Окръжна прокуратура – Русе е постановил производството да продължи срещу установения извършител- подс. И., а по отношение на В. Г. поради неиздирването му въпреки обявяването му за общодържавно издирване - отделил материалите в друго наказателно производство. Разделянето/отделянето на материалите срещу неиздирените/неустановените лица в различно наказателно производство е изключително правомощие на прокурора по силата на чл. 216 от НПК и то не подлежи на съдебен контрол. Случаите, когато отсъствието на съучастник, привлечен като обвиняем в наказателното производство, се явява пречка за установяване на обективната истина, са посочени в закона като основания за спирането на наказателното производство. Настоящият случай не е такъв, тъй като доказателствената съвкупност позволява еднозначно да се изведат необходимите факти, така че да се преценят предпоставките за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия И.. На следващо място, оплакването на подсъдимия И. е насочено срещу извеждането на правно - значимата за казуса фактология и доколко тя е резултат на процесуално издържана и законосъобразна дейност на инстанциите по фактите. Необходимо е да се посочи, че в касационната жалба това възражение, в преобладаващата част, е подкрепено с доводи за необоснованост. Без да е нужно подробно да се коментират правомощията на касационната инстанция, е достатъчно да се отбележи, че необосноваността не е касационно основание, поради което ВКС не разполага с правомощие да извършва преоценка на доказателствените материали, съответно – да приема различни или нови фактически положения от тези, които е извел въззивния съд. На контрол подлежи единствено процесуалната дейност на съда, насочена към събирането и оценката на доказателствения материал и ако не се констатират пороци в тази дейност, е недопустимо касационната инстанция да подменя вътрешното убеждение на решаващия съд по фактите. В настоящия случай не се констатират съществени недостатъци, които да обуславят отмяната на атакувания съдебен акт. Съдът е основал изводите си по фактите след като е взел мерки за разкриване на обективната истина, спазвайки изискванията на закона относно допускането, събирането, анализа и оценката на доказателствения материал. По делото са налице показанията на пострадалия Петров, посочил подсъдимия И. и В. Г. с категоричност при проведените разпознавания, като двамата нападатели, които на инкриминираната дата са отнели чантата му със съдържащите се в нея вещи и са направили опит да отнемат намиращите се в джоба на панталона му пари. Обстоятелството, че пострадалият не може да конкретизира кой от двамата нападатели какви конкретни действия по принудата и отнемането е извършил, не води до извод за недостоверност на казаното от него, доколкото показанията му относно авторство и начин на протичане на събитията са в пълно съответствие с останалите гласни и писмени доказателствени материали. Това е съобразено от решаващият съд, който правилно ги е преценил като достоверен и сигурен източник на информация относно авторството и хронологията на деянието. Като кореспондиращи в пълна степен и подкрепящи показанията на пострадалия с основание са възприети показанията на св. К., св. В., св. Г., св. Р., св. Т., протоколите за разпознаване, протокол за оглед на местопроизшествие и изготвения фотоалбум към него, както и заключенията на оценителната и съдебно-медицинската експертизи. Действително въззивният съд не е бил особено прецизен в анализа на доказателствените източници, доколкото не се е спрял изрично на показанията на св. Г. К.. Става дума обаче за несъществен пропуск, който не се отразява в значителна степен на пълнотата на мотивите, а оттам - и на правилността на развитите от въззивния съд съображения от фактическо и правно естество. Не е вярно, че по делото не била изяснена целта за извършване на престъплението. От събраните по делото доказателства, комплексно анализирани и оценени от инстанциите по същество, добре е видно, че подсъдимият и съучастникът му са действали с намерение да присвоят спечелената в игралната зала от пострадалия Петров голяма сума пари, т.е действали са с цел собственото си облагодетелстване. Неоснователно се оспорват изводите относно субективната страна на деянието – както по отношение на общия умисъл за присвояване на предмета на престъплението, чрез упражняване на принуда, така и по отношение на причинената на пострадалия средна телесна повреда. Установено по делото е, че подсъдимият И. и В. Г. настигнали пострадалия, като съпротивата му да им предаде парите си, била сломена чрез препъването му и падането му на земята. Средната телесна повреда – увреждания на зъбите, които по медико - биологични характеристики се приравняват на избивания на зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето е пряка и непосредствена последица от упражнената принуда. Едва след падането на пострадалия извършителите взели чантата му, като намерението им е било да присвоят и спечелената в игралната зала голяма парична сума, която обаче той бил поставил в джоба на панталона си. При тези фактически данни трудно защитима е тезата, че извършителите на деянието не са имали общ умисъл да отнемат парите на пострадалия, включително и чрез упражняване на принуда. Видно е, че е налице функционална връзка между принудата и отнемането на вещта - необходим елемент за престъпната съставомерност на деянието по чл.198, ал.1 от НК. Друг е въпросът, че при съучастие под формата на съизвършителство в съставно престъпление от обективна страна, съставомерността на деянието по отношение на отделния деец се обуславя от извършването само на отделен елемент от изпълнителната дейност като общият умисъл е налице в случаите, когато всеки от дейците при осъществяване на своята проява е съзнавал, че участва в изпълнението на престъплението заедно с другите съучастници и е допускал от така съчетаната дейност да бъдат осъществени всички обективни признаци на престъпния състав (Р. № 460 от 30.VI.1995 г. по н. д. № 339/94 г., I н.о). ВКС не установи твърдяното от жалбоподателя И. нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, защитено с довода, че то е последица от неправилната дейност на съда по установяване на значимата за процеса фактология. В касационната жалба не се съдържат други съображения, извън вече посочения довод, а както стана ясно по-горе той не се споделя от настоящия състав на ВКС. Затова, достатъчно е да се посочи, че в рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 199, ал.1, т.3, пр.2 във връзка с чл.198, ал.1 във връзка с чл.18, ал.1 от НК. Жалбата е неоснователна и във връзка с претенцията за несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание - касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. На подсъдимия Г. И. е наложено наказание 4/четири/ години лишаване от свобода, което като вид и размер е утвърдено във въззивното решение. Съдилищата са извършили обстоен преглед на отегчаващите и смекчаващите отговорността му обстоятелства и при отчитането им, правилно са приели съществен превес на втората група обстоятелства – трудовата ангажираност на подсъдимия, наличието на малолетни деца, за които подсъдимият полага грижи и изводимите на тази база добри характеристични данни, конкретния му принос при извършване на деянието, който е по-малък, факта че се касае до опит, а не до довършено престъпление, оказаното съдействие на органите на досъдебното производство. Определеното наказание лишаване от свобода е отмерено на осн. чл.55, ал.1, т.1 от НК в срок под минималния, предвиден в санкцията на чл. 199, ал. 1, т. 3 от НК. Доводите в касационната жалба, в подкрепа на искането за намаляване на размера на наложеното наказание, не се споделят. Уважаването на подобна претенция предполага констатация за неотчетени или игнорирани по тежест смекчаващи отговорността обстоятелства, каквито в настоящия случай не се констатират. Така, при правилна дейност по индивидуализация на наказанието, съдилищата закономерно са отмерили наказанието лишаване от свобода под предвидения минимум, предвиден в санкцията на чл.199, ал. 1 от НК. Затова, при липса на обективни данни за неотчетени смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства и при правилна дейност на инстанциите по чл. 54 от НК, претенцията за намаляване размера на наложеното наказание, не може да бъде удовлетворена. Доколкото в касационната жалба не се релевират доводи по отношение гражданско-осъдителната част на присъдата, утвърдена с въззивното решение, ВКС не намира за необходимо да се спира на законосъобразността на съдебния акт в тази му част. ` Водим от горното и като намери касационните жалби за неоснователни, на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 218 от 01.11.2018г., постановено по ВНОХД № 267/18 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: