Ключови фрази
Иск за отговорност за вреди причинени от правозащитните органи * неимуществени вреди * незаконно обвинение * справедливост на обезщетение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 230
гр.София, 04.12.2017 г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4874 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от подадена от П. на Р. Б., чрез прокурор М. Д. от Софийска апелативна прокуратура, против въззивно решение № 1356/30.06.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 1596/2016 г., в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на П. Г. М. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление в размер на 25 000 лв., ведно с компенсаторната лихва, считано от 28.10.2013 г. до окончателното издължаване и съдебноделоводните разноски.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 454/20.04.2017 г., в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие със задължителна съдебна практика по правните въпроси - как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ и при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът извършва ли преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Съгласно посочената от касатора задължителна съдебна практика - т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решение № 95/23.04.2014 г. по гр.дело № 5805/2013 г., III г.о. на ВКС, а още според разясненията в ПП 4/1968 г. на ВС РБ и множество съдебни решения на състави на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК, напр. решение № 115/05.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 593/2011 г. IV г.о., решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 733/2011 г. на III г.о.о на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. г. на ВКС по гр.д. № 1179/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр.д. № 697/2010 г. на III г.о. на ВКС, справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които, в конкретния случай, носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи. Такива обстоятелства са личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражение върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, не само по искове с правно осн. чл. 2 ЗОДОВ, за база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандарта на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.
Касаторът П. на РБ излага доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради противоречие с материалния закон – чл. 52 З. и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила – не са преценени всички релевантни обстоятелства, като не са обсъдени и всички относими доказателства. Моли да се отмени решението на апелативния съд в обжалваната му част и да се намали размера на присъденото обезщетение „в съответствие с действително претърпените неимуществени вреди и принципа за справедливост“, но не сочи какъв е според него справедливият размер на обезщетението. В открито съдебно заседание чрез прокурор С. от В. поддържа, че в нарушение на съдопроизводтвените правила САС е отчел продължителността на наказателното производство, но не и срока, в който П. М. е имал качеството на обвиняем – едва от 2007 г.; въззивнят съд не е обсъдил тежестта на обвинението, тежестта на мярката за процесуална принуда и конкретно засегнатите блага от прилагането на тези мерки; не е съобразен стандартът на живот към датата на деликта, както и, че оправдателната присъда сама по себе си също дава морално обезщетяване и компенсира до известна степен търпените страдания; неимуществените вреди са търпени и от действията на съда, не само на прокуратурата – постановени са две осъдителни присъди от ОС – Хасково и от АС - Пловдив.
Насрещната страна П. Г. М., чрез адв.И. М. – САК, в отговора на касационната жалба и в подробни писмени бележки, депозирани в открито съдебно заседание, както и устно чрез адв. М., изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че определеният размер на обезщетение не е завишен, а дори е занижен. П. на РБ е бездействала от 2000 до 2006 г., което е наложило сам М. да сезира главния прокурор. Следва да се вземат предвид затрудненията по продължителното наказателно производство – М. се е явил на повече от 35 съдебни заседания, много от които са продължили от 09.00 ч. почти до полунощ; той живее в малък град, имало е репортаж през 2000 г. по БНР, имало е и публикация в местен вестник „Стария мост“, уволнен е от работа като председател на ПК и това драстично се е отразило на здравословното му състояние; непрекъснато е бил в напрежение и стрес.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд, като отменил в едната част решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил П. на Р. Б. да заплати на П. Г. М. допълнително обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 282 от Наказателния кодекс, в размер на общо 25 000 лева, ведно с компенсаторна лихва, считано от 28.10.2013 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски съразмерно уважената част от иска. Претенцията по чл. 2 ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 25 000 лв. до 50 000 лв. е отхвърлена.
За да постанови този резултат, Софийският апелативен съд приел за установено, че на 08.11.2000 г. срещу ищеца П. Г. М. е образувано предварително производство за това, че като длъжностно лице нарушил служебните си задължения, с цел да набави за другиго облага, и от това са могли да настъпят немаловажни вредни последици - престъпление по чл. 282, ал.1 от НК. На 29.12.2009 г. е съставен обвинителен за това, че през януари 2000 г. като длъжностно лице – председател на ПК-С., при условията на продължавано престъпление, нарушил служебните си задължения по чл. 17, ал. 7 от ЗСПЗЗ и чл. 18, ал.2 от ППЗСПЗЗ, т.1 от Заповед РД 09-550/17.03.1998г. на М., през месец март 2000 г. в същото си качество и при същите условия нарушил служебните си задължения, свързани с реализация на реституционния процес, целта и духа на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, с цел да набави за определени лица облаги и от това да настъпят немаловажни вредни последици – престъпление по чл. 282, ал.1 , пр. 1 вр. с чл. 26, ал.1, вр. с чл. 2, ал.2 от НК, като на М. била взета мярка за неотклонение „подписка“. С присъда от 21.02.2013 г., постановена по в.н.о.х.д. № 400/2012 г. и потвърдена с решение на ВКС от 28.10.2013г., Пловдивският апелативен съд отменил първоинстанционната присъда, като признал М. за невинен и го оправдал по обвинението по чл.282, ал.1 от НК. Съдебният акт на апелативния съд е предшестван от две поредни осъдителни присъди на първостепенния съд.
Съдът приел за установено още, че по време на цялото наказателно производство ищецът е бил напрегнат, притеснен, пиел много лекарства.
Въззивната инстанция намерила, че справедливото обезщетение за претърпените от М. неимуществени вреди от проведеното срещу него наказателно производство, възлиза на сумата от 25 000 лева, като за да стигне до такъв извод, отчела продължителността на наказателното производство и данните за негативните изживявания на ищеца.
Относно правото да се претендира обезщетение за нарушаване на изискването на чл. 6 от ЕКПЧ за разглеждане на дело в неразумен срок, апелативният съд приел, че същото не е процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, а представлява самостоятелно право в чл.2б от ЗОДОВ. В тази връзка, в конкретния случай, продължителността на наказателното преследване има значение при преценката за размера на дължимото обезщетение.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Доводите на П. на РБ, че при преценка на периода, в който М. е търпял вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не следва да се включва времето от образуване на предварителното производство до привличането му като обвиняем, че за увреждането са допринесли съдилищата, постановили две осъдителни присъди, както и че постановяването на оправдателна присъда морално овъзмездява пострадалия, са неоснователни.
Както многократно Върховният касационен съд се е произнасял, включително и по реда на чл. 290 ГПК, "обвинение в извършване на престъпление" по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди по специалния закон и за времето до повдигане на обвинение, щом от обстоятелствата е било видно, че наказателното производство е образувано за деяние, което според проверяващите органи е извършено от него и това му е било известно.
Постановяването на осъдителни присъди, преди окончателното оправдаване на подсъдимия, са обстоятелства от значение за по-високия интензитет на увреждане и съответно на по-висок размер на обезщетение, дължимо от държавата, а не обратното. Както е изяснено в ТР № 5/2015 г. на ОСГК, процесуален субституент на държавата по искове с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е само прокуратурата на РБ, а отговорността е обективна. Без значение кои от правозащитни органи - съд, прокуратура и разследващи органи, и в каква степен с действията си, са допринесли за увреждането. Държавата, чрез своя процесуален субституент - П. на РБ, не може да се освободи от отговорност, нито тя да бъде намалена, поради това, че цялостното увреждане е причинено и от действия на други държавни органи по чл. 2 ЗОДОВ, извън П..., като е без значение дали действията им са били процесуално законосъобразни и вината на длъжностите лица.
Оправдателната присъда не овъзмездява дори и морално потърпевшия, осъждането по чл. 2 ЗОДОВ има подобен ефект, доколкото съдържа в себе си признание за осъществяването на деликт от държавата спрямо потърпевшия.
В противоречие с практиката на Върховния касационен съд и дадения по-горе отговор, въззивният съд не е обсъдил всички обстоятелства, които в случая носят обективни характеристики за реално причинените на ищеца М. морални вреди, нито е преценил и изложил съображения в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата му. Така, не са преценени тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, наложените мерки на принуда, стандарта на живот към датата на увреждането, разрешението на съдебната практика в аналогични случаи. Въззивната инстанция е посочила, че вещото лице по съдебномедицинската експертиза обяснило, че стресът не може да бъде самостоятелна причина за поява на хипертоничната болест, от която страда М., но може да се окаже пусков механизъм за отключването й. Не са изложени мотиви какво сам е приел съдът – хипертоничното заболяване на пострадалия в причинна връзка ли е с незаконното обвинение, съответно в каква степен се е отразило върху размера на присъденото обезщетение. От друга страна, възпроизведеното в съдебното решение относно заключението и обяснението на вещото лице не отговаря на данните по делото – в експертизата експертът е посочил, че от обективния преглед на М. е установено наличие единствено на пектус ескаватус (обущарски гърди), не и хипертонична болест; липсва медицинска документация, доказваща наличие на такава и хипертонично сърце. В открито съдебно заседание вещото лице е заявило, че ако се приеме, че М. действително страда от хипертонична болест, то при нея хипоемоционалният стрес не се приема като самостоятелна причина за възникването му; стресът може да бъде пусков механизъм при лица, които най-често са готови за хипертонична болест – тя обикновено е с наследствен генезис.
Съдът не е съобразил и формираната в аналогични случаи съдебна практика относно размера на обезщетението.
В заключение, обжалваното решение следва да се касира поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила- чл. 235, ал. 2 ГПК и на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, като спорът се разреши от касационната инстанция, доколкото не е необходимо повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
По делото е установено, че наказателното преследване е продължило общо 13 години, което надхвърля разумния срок. Обвинението в извършване на престъпление е повдигнато през 2007 г., като дотогава П.. е бездействала. Наложена е най-леката мярка за неотклонение „подписка“; постановени са две осъдителни присъди преди окончателното оправдаване на ищеца М., като обвинението, което му е повдигнато е за престъпление, за което се предвижда наказание до 5 години лишаване от свобода, което не е тежко по см. чл. 93, т. 7 НК, но за деяние, извършено в качеството му на председател на Поземлена комисия. Недоказано е твърдението на М., че в резултат на наказателното преследване не е могъл да заеме държавна служба – нещо повече, той сам в исковата молба и не твърди изобщо да е кандидатствал за заемане на конкретна длъжност, съответно да му е отказано. Исковата молба съдържа общо твърдение, без посочване на конкретни факти, каквито не са изложени и по-късно в хода на процеса, нито пък такива са доказани. Същото се отнася и до твърдението в исковата молба, че в резултат на наказателното производство М. често ходил на медицински прегледи, като имал основно проблеми със сърцето, което изобщо не е твърдение за наличие на заболяване. Такова не е и установено по делото, а предположението, че стресът би могъл да отключи евентуално подобно заболяване, няма отношение към здравословното състояние на ищеца. Претърпените болки и страдания от незаконно обвинение, извън обичайните такива, се вземат предвид от съда само ако са въведени в исковата молба - такива са неблагоприятните последици в професионалната реализация, здравословното състояние, широка разгласа сред социалния кръг на пострадалия, публикации в медиите. Твърденията следва да бъдат за конкретни факти, които подлежат на доказване по безспорен начин от ищеца, а на ответника следва да бъде дадена възможност да осъществи защита, като възрази срещу настъпването на посочените от ищеца факти, съответно, че те не са в пряка причинноследствена връзка с незаконното обвинение, отразили ли са се и доколко върху размера на дължимото обезщетение.
Твърденията, че за започналото срещу М. наказателно производство е имало репортаж по БНР, публикации в местната преса, че информацията е била широко разпространена в целия град, че ищецът е бил дисциплинарно уволнен в резултат именно на наказателното производство, са въведени за първи път от страната в касационната фаза на съдебния процес, чрез адв. М., което е недопустимо. Искът не съдържа подобни фактически твърдения, съставляващи основание на претенцията за обезщета по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Нещо повече, такива данни не са събрани и в хода на процеса. Същото се отнася и до твърдението, направено в пледоарията на адв. М. по съществото на спора пред Върховния касационен съд, относно броя на проведените съдебни заседания – общо 35 и тяхната продължителност. Тези обстоятелства не са установявани изобщо по делото, нито има доказателства за тях - по молба на самия ищец, НОХД е върнато, а гражданският съд е приел като доказателства само посочените от него документи, които нямат отношение към броя и продължителността на съдебните заседания по делото.
Съдът намира, че М. е претърпял чувство на несигурност и страх от изхода на производството – наличието на подобни неблагоприятни изживявания са обичаен резултат при обвиняване в извършване на престъпление, още повече, при поведение и начин на живот, които да сочат на липса на подобен предишен опит, както е в случая. Съдът кредитира показанията и на двамата свидетели, относно проявите у ищеца притеснение и несигурност, както и, че те са резултат на незаконното обвинение и последвалия наказателен процес. От значение е, че наказателното производство се е провело по време, когато М. е бил в активен етап от професионалното и личностно развитие – от 48 до 61-годишна възраст.
При така установеното, съставът на Върховния касационен съд намира, че причинените на М. неимуществени вреди са обичайните за причиненото от незаконното обвинение неудобство, притеснение, безпокойство. При определяне размера на паричното им овъзмездяване съдът съобрази общественоикономическите показатели и невисокия жизнен стандарт в страната, забраната обезщетението по чл. 52 ЗЗД да служи за неоснователно обогатяване, както и формиралата се съдебна практика в аналогични случаи. Това, че през първите седем години от наказателното производство неимущественото увреждане се е изразявало преди всичко в притеснението на М. от възможността да му бъде повдигнато обвинение и от бездействието на органите на П..., определя намаляване размера на обезщетението. От друга страна, за по-високия интензитет на негативните изживявания на М., са повлияли двете осъдителни присъди, което неминуемо подсилва споменатите по-горе чувства; обвинението в извършване на престъпление в професионалната сфера на пострадалия, което несъмнено накърнява професионалната му репутация и чест и е пирчинило повече страдания в сравнение с общия случай на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение; личността на М.. Нарушено е и правото му на разглеждане на делото в разумен срок, за което той не е допринесъл с действията си, поради което съдът увеличава с 2 000 лв. глобално обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, което общо определя, по справедливост, в размер на 15 000 лв.
По изложените съображения, решението в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1,т. 3 ЗОДОВ е уважен за разликата над 15000 лв., следва да се отмени и по реда на чл.293, ал.2 ГПК се постанови ново, с което искът се отхвърли за разликата до присъдените 25 000 лв.
Ищецът М. има право на съдебноделоводни разноски – изцяло внесената държавна такса по делото във всички инстанции в размер общо на 45 лв. и заплатеното адвокатски възнаграждение съразмерно уважената част от иска – 624,75 лв. за първа инстанция, 361,50 лв. за въззивна инстанция, 900 лв. за касационна инстанция, при която предмет на спора е искът до размер на 25 000 лв. П... следва да заплати на М. общо сумата 1931,25 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1356/30.06.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 1596/2016 г., в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на П. Г. М. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление в размер над 15 000 лв. до 25 000 лв., ведно с компенсаторната лихва, считано от 28.10.2013 г. до окончателното издължаване и съдебноделоводните разноски.
и вместо това ПОСТАНОВИ
ОТХВЪРЛЯ иска на П. Г. М. против П. на Р. Б. за заплащане обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 15 000 лв. до 25 000 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА същото въззивно решение № 1356/30.06.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 1596/2016 г., в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на П. Г. М. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление в размер на 15 000 лв., ведно с компенсаторната лихва, считано от 28.10.2013 г. до окончателното издължаване
ОСЪЖДА П. на Р. Б. да заплати на П. Г. М. сумата в размер на 1931,25 лв лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК , направени в производството по делото във всички инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: