Р Е Ш Е Н И Е № 73 С. 02.06.2022г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в открито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ при участието на секретаря Анжела Богданова и на прокурор Арнаудова за Върховна касационна прокуратура, като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4038 по описа за 2021г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното : Производството е с правно основание чл.290 от ГПК. Касационно обжалване е допуснато с определение № 83 от 8.02.2022г. по касационната жалба на С. В. А. от [населено място] против въззивно решение № 4 от 8.06.2021г. по в.гр.д. № 199/2021г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 260242 от 15.10.2020г. по гр.д.№ 728/2020г. на Окръжен съд Пловдив като е отхвърлен иска му против Прокуратурата на РБ, с правно основание чл.2б ЗОДОВ, за заплащане на сумата от 120 000лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото на разглеждане на сл.д.№ 1/1991 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д.№ ІІ-048/1999г.на Софийска военно-окръжна прокуратура, в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 28.04.2017г.като неоснователен. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставеният въпрос: дали сред предпоставките и критериите по чл.2б ЗОДОВ за възмездяване на вредите от забавянето на досъдебното производство, което не е преминало успешно в своята съдебна фаза е и необходимостта, пострадалият да е проявил активност и каква да е тя, за ускоряване на делото и за провеждане на ефективно разследване, при положение, че делото е срещу висши държавни ръководители, секретно е и той не е разполагал с достъп до същото и до събраните доказателства. В проведеното открито съдебно заседание, касаторът не се явява, но се представляват от адвокат Ф., която изразява становището си за основателност на подадената жалба. Счита, че на поставеният въпрос следва да се даде отрицателен отговор, който подробно мотивира със спецификата на процесуалното качество на пострадал от деянието, предмет на обвинението, с приложимите процесуални правила за конкретното досъдебно производство, за което ищеца не е бил информиран и с липсата на установени ефективни правни механизми за въздействие. Намира, че са налице законовите предпоставки за присъждане на обезщетение, като счита че при определяне на размера му следва да бъде съобразена практиката на ЕСПЧ, който присъжда базова стойност от по 1 500 евро за всяка година, през която е налице забавяне на разглеждането на делото /вж. решение от 10.11.2004г. на Голяма камара, по дело Апичела срещу Италия по жалба № 64890/01/. Изразеното от представителят на Върховна касационна прокуратура становище по въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване съвпада с това на насрещната страна. Независимо, че счита, че активността на пострадалият за ускоряване на разследването не е предпоставка за уважаване на предявен иск по чл.2б ЗОДОВ, тъй като законът възлага на прокурора действията по ръководство и надзор на разследването, намира че ако съдът прецени искането за основателно, следва да присъди обезщетение за неимуществени вреди в минимален размер, защото увреждането е незначително. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира следното по въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване: Предпоставките и критериите по чл.2б ЗОДОВ за възмездяване на вредите от забавяне на досъдебното производство, което не е преминало успешно в своята съдебна фаза, са три и са идентични с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.6, § 1 ЕКЗПЧ : 1. фактическа и правна сложност на делото, 2.поведение на жалбоподателя и 3. поведението на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си за разследване по начин, че да не засяга правата на гражданите. Сред тези предпоставки не е необходимостта, пострадалият да проявява активност за ускоряване на делото и за провеждане на ефективно разследване, защото той не разполага нито с властови ресурс за това, нито със законоустановени правомощия за предприемане на подобни действия. Съгласно чл.46 НПК прокурорът е този, който повдига и поддържа обвинението като ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане, разполагайки с правомощие – при необходимост - да извършва разследване или отделни действия по разследване, както и други процесуални действия и да взема мерки по отстраняване на допуснати закононарушения по реда, установен в НПК. В конкретният случай, ищецът е посочил в исковата си молба, че е бил задържан на 28.12.1984г., по време през което е бил на работа за пропаганда срещу т.нар. „възродителен процес“, след което отведен в МВР гр.Кърджали. От представените по делото заповеди за прилагане на превантивна административна мярка по чл.39, ал.1, т.1 от Закона за народната милиция се установява, че през 1986г. той е бил принудително установен в [населено място], Михайловградски окръг за срок от три години, а преди това от 19.03.1985г. е бил затворен на о.Белене. Изпълнението на мярката е прекратено през м.06.1988г. Върнал се е при семейството си, след което е бил принуден да се изсели в Турция. На 30.01.1991г. е образувано сл.д.№ 1/1991г.на Прокуратурата на Въоръжените сили по повдигнато обвинение срещу пет лица за извършено престъпление по чл.162, ал.1, вр.чл.20, ал.2 НК, които са били обвинени, че през периода 1984-1985г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, с постановление от 14.01.1993г., на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл.387, ал.2, вр.с ал.1, чл.20, ал.2 НК, за това, че през периода 1984-1985г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. Обвиняемите са били предадени на съд, с внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993г., но образуваното съдебно производство е било прекратено поради допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, като делото е върнато на Прокуратурата с указания на 9.02.1995г. След проведено разследване делото отново е внесено в съда на 19.12.1997г. и съдебно производство отново е било прекратено поради допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, като делото е върнато на Прокуратурата с указания на 28.04.1998г. Делото е било преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г.на ВОП С.. Поради настъпила смърт на двама от обвиняемите, производството частично е било прекратено, като е продължило срещу един от обвиняемите. Последният е бил разпитан на 7.12.2012г. като е поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на абсолютната давност. След връщане от съда на производството на Прокуратурата са били установени 446 пострадали лица, които е следвало да бъдат разпитани. Разпитани са 369. С постановление № 03/2001г. от 8.10.2018г. прокурор при ВОП е спрял производството, на основание чл.244, ал.1, т.1 НПК, във връзка с възложени съдебни поръчки за осъществяване на разпит на пострадали. Не се спори и се установява от гореизброените доказателства, че ищецът е един от тези пострадали. В исковата си молба, той е твърдял, че след образуване на наказателното производство, се е надявал на справедливост, като е смятал, че виновниците за репресиите, насилието и страданията, които е бил принуден да изтърпи ще бъдат наказани, а той обезщетен. Производството обаче се е забавило повече от 28 години, през които не е имало реален резултат. Не е било спорно и че ищецът е бил активен член на Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, чиято основна цел е осъществяване на действия в насока „възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и нематериални щети на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.“ Сдружението е обсъждало на общи събрания какви действия могат да бъдат предприети, изпращало е писма до различни органи - Министерството на правосъдието /изх.№ ПГ-5194-Е-15/12.03.2005г./,с копие до Народното събрание, Военно апелативна прокуратура /с изх.№ 1166/10.08.2005г./, Главен прокурор /изх.№ 2903/14.07.2003г./,Върховна касационна прокуратура /изх.№ 6964 от 18.11.2010г./ Освен предприетите действия чрез Сдружението, ищецът се е опитвал да инициира ускоряване на наказателната процедура и чрез подаване на заявление по чл.368 и чл.369 НПК, непосредствено след въведените изменения в НПК през 2018г. и чрез обжалване на определението за спиране на наказателното производство. Според ищеца, изключителното му забавяне, е довело до нарушение както на правото му да бъде конституиран като частен обвинител, така и негативно се е отразило на възможността му да получи справедливо репариране на причинените му значителни имуществени и неимуществени вреди. Претенцията му е за обезщетение за нарушеното му право на разглеждане и решаване на делото в срок. Твърди, че е изпитвал разочарование, че толкова дълго няма напредък по делото, а и съществува голяма вероятност, същото да бъде прекратено, пред вид изтичането на абсолютна давност. Очакванията му за възмездие са останали излъгани и неоправдани, което води и до срив на доверието му в институциите. Чувствал се е безпомощен и безсилен. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционния акт, като е възприел изложените в него доводи за неприложимост на чл.6 ЕКЗПЧ към конкретно установените факти. Решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска са липса на установени вреди и причинна връзка между тях и установеното нарушение за неразглеждане на делото в разумен срок. Приел е, че вредите не могат да презюмират, а ищецът не е ангажирал доказателства че „вследствие продължилото твърде дълго досъдебно производство е бил лишен от възможността да потърси справедливо репариране на причинените му имуществени и неимуществени вреди от престъпното деяние като граждански ищец, както и че е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очаквания, безпокойство за резултата от делото, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, разочарование е загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, засилване на усещането му за липса на справедливост, разочарование от липсата на напредък по делото, неоправданост на очакванията му за възмездие за погазените му права и достойнство, безсилие и безпомощност“. Посочено е, че спрямо ищеца не са извършвани процесуални действия, а той за първи път е проявил активност едва на 19.03.2018г. /с подаване на искане за ускоряване на воденото наказателно производство/. Според въззивния съд, причинените вреди са могли да бъдат репарирани по реда на Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресирани лица /ДВ, бр.50 от 25.06.1991г./ Настоящият съдебен състав не споделя изводите на въззивния съд. Положителен е отговорът на спорният по делото въпрос, касещ възможността ищецът да претендира обезщетение от нарушаване на правото му на разглеждане на наказателно дело в разумен срок дори и когато то е в досъдебната си фаза, щом е образувано по повод на обвинение за деяние, от което ищецът е пострадал. Правото на обезщетение, което той претендира, олицетворява негов "личен и имуществен" интерес, основаващ се на нарушаване на основни негови права. В случая – по наказателното производство е повдигнатото обвинение по чл.387, ал.2, вр.ал.1 НПК и от същото са засегнати основни права на ищеца като правото на етническа принадлежност, на име, на свободно придвижване, на труд и др./, като изходът от това наказателно производство е решаващ за признаването им. Съгласно чл.6 ЕКЗПЧ – всяко лице, при решаването на правен спор относно негови граждански права /в случая за присъждане на обезщетение от нарушението им/, има право на гледане на делото в разумен срок, независимо от това в коя фаза се намира производството - в досъдебна или съдебна/. Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е основен принцип в наказателното производство, съгласно чл.22 НПК. Обстоятелството, че заради прекомерно забавяне на воденото разследване, ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“ /пострадал/ от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство /30.01.1991г./ и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срока на воденото производство е разумен. В случая релевантният период е 29г. и 3м. Преценката за разумния срок се прави въз основа на следните три критерия: 1. фактическа и правна сложност на делото, 2.поведение на жалбоподателя и 3. поведението на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си за разследване по начин, че да не засяга правата на гражданите. Като допълнителен елемент от значение за преценката се приема и значението на делото за жалбоподателя, при отчитане на факта, че обичайно наказателните дела изискват по-голяма експедитивност. Дали периодът на разглеждане на делото е разумен се оценява с оглед конкретните обстоятелства, релевантни за съответния случай, като се търси баланс между интересите на лицето и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. В конкретният случай, следва да се отчете, че фактическата и правна сложност на образуваното досъдебно производство е висока. Фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, като са посочени множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т.нар. „възродителен процес“, което е налагало извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица. Идентифицирани са 446 лица, затворени в ТВО Белене, чиито адреси е следвало да бъда открити, като голяма част от тях не са били в страната. Същевременно, производството е водено срещу лица, заемащи високи длъжности, което също е затруднявало разследването. Значителната фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно производство, сама по себе си обаче, по никакъв начин не може да обоснове извод за разумност на продължителност от близо 30 години за водене на досъдебно производство още повече, че производството е за разследване на деяния, които засягат основни човешки права, каквито са насилствената асимилация, смяната на имена, принудителното затваряне в лагери, задължително заселване и упражняване на насилие срещу свободата на личността. Изводът за неразумната продължителност на производството се потвърждава и от обстоятелството, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е /а и не е бил в състояние, защото не е конституиран по делото/ възпрепятствал воденето на разследването. Напротив, стремял се е с всякакви законни средства да способства за неговото ускоряване. Прекомерното забавяне е единствено и само по вина на властите. Прокуратурата не е изпълнила съвестно задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, своевременно да бъдат събрани релевантните доказателства, съответно да бъдат разпитани всички пострадали лица. Неприключило в продължение на 30 години разследване, по което двукратно са образувани съдебни производство, които са прекратявани поради констатирани допуснати съществени процесуални нарушения и материалите са връщани за ново разследване на прокуратурата, не може да е водено с „дължимата грижа“. Наличието на допуснато нарушение за правото на разглеждане на делото в срок, съгласно чл.6 ЕЗПЧ е основание за присъждане на обезщетение. В своите решения ЕСПЧ приема, че е налице оборима презумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. В случая, независимо, че продължителността на производството значително надхвърля законоустано-вените срокове до степен че забавеното разследването е станало причина още през 2000г. да изтече абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт, по делото не са установени вреди извън обичайните, съобразно конкретно установените обстоятелства и при отчитане на констатираната висока фактическа и правна сложност на делото. ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе, че чл.6 §1 ЕКЗПЧ не гарантира правото да бъдат осъдени трети лица за извършване на престъпление /вж. Перез срещу Франция/. Освен това, следва да се има пред вид, че настоящето обезщетение е за нарушаване на правото на приключване на делото в разумен срок /при съобразяване на значението на делото за пострадалия/, но не е за присъждане на обезщетение на причинените преки вреди в резултат на деянието по чл.387, ал.2, вр.ал.1 НПК, чиято „жертва“ е ищеца. Съобразявайки изложеното, според настоящият съдебен състав, следва да се присъди обезщетение в размер на 12 000лв., като в останалата част заявената претенция е неоснователна. Това налага отмяна на въззивния акт в частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 12 000лв. и постановяване на нов за осъждане на Прокуратурата за заплащане на посочената сума, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 4 от 8.06.2021г. по в.гр.д. № 199/2021г. на Апелативен съд Пловдив и потвърденото с него решение № 260242 от 15.10.2020г. по гр.д.№ 728/2020г. на Окръжен съд Пловдив в частта с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, вр.чл.6 от ЕКЗПЧ за сумата от 12 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ: ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. В. А., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община] сумата от 12 000лв. /дванадесет хиляди лева/, обезщетение за причинените му неимуществени вреди, в резултат на нарушаване на правото на разглеждане на сл.д.№ 1/1991 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д.№ ІІ-048/1999г.на Софийска военно-окръжна прокуратура, в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 28.04.2020г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 4 от 8.06.2021г. по в.гр.д. № 199/2021г. на Апелативен съд Пловдив в останалата обжалвана част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.