1 Р Е Ш Е Н И Е № 131 гр. София, 11 май 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Мина Топузова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Петя Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 140 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. М. Г., чрез защитника му адвокат А. П. Ш. от АК – [населено място], срещу постановената от Бургаския окръжен съд нова присъда № 152 от 13 юни 2014 година, по внохд № 388 / 2014 година, след отмяна на присъда № 93 от 02 април 2014 година на Бургаския районен съд, постановена по нохд № 2789 / 2013 година. В жалбата и допълнението към нея се твърди, че присъдата на въззивния съд е постановена при липса на надлежна доказателствена основа за формираните от този съд изводи по фактите, най-вече относно авторството на инкриминираното деяние, което е довело до неправилно приложение на закона при ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия Г. по повдигнатото му обвинение. Заявена е и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Направените възражения сочат на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. С жалбата се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия Г. по повдигнатото му обвинение. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Д. Г. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си - адвокат В. В. от АК – [населено място], която поддържа жалбата при релевираните в нея отменителни основания и отправено до съда искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия Д. М. Г. за невинен за това, на 28. 10. 2012 година, в землището на [населено място] гора, [община], област Бургас, да е причинил на М. Ш. Ю. от същото село, средни телесни повреди, изразяващи се в разстройство на здравето, временно опасно за живота и в трайно затруднение движението на лявата ръка, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК. В производство, инициирано по протест на прокурор при Районна прокуратура – [населено място], е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда, с която подсъдимият Г. е признат за виновен в това да е извършил горното деяние, поради което и на основание чл. 129, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил при условията на чл. 66 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия Г.. Срещу новата присъда на въззивния съд е подадена касационна жалба от защитника на подсъдимия Г.. Жалбата е допустима, тъй като с нея се оспорва съдебен акт, подлежащ на касационен контрол при условията на чл. 346, т. 2 от НПК, подадена е от лице, което има право на това по чл. 349, ал. 1 от НПК и в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия Г. е неоснователна. Заявените в жалбата и аргументирани в допълнението към нея касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, се подкрепят с доводи, относими по-скоро към обосноваността на фактическите констатации на въззивния съд, която е извън предмета на касационния контрол. Жалбата съдържа недоволството на подсъдимия от оценката на доказателствените източници, в т. ч. гласните (най-вече показанията на пострадалия Ю. и на свид. Д.), както и личната му преценка на тяхната доказателствената стойност, поради което пледира за недоказаност на обвинението по смисъла на чл. 303 от НПК. Известно е, че проверката за правилното приложение на закона (както и за справедливостта на наложеното наказание), е възможна само при констатации за отсъствие на нарушения на процесуалните правила от вида на посочените в чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, които биха злепоставили изводите на решаващия съд по фактите. Проверката, извършена от третата инстанция констатира, че в процесуалната дейност на въззивния съд по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Мотивите на въззивната присъда са аналитични и убедителни, а това позволява на страните и на контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите. Всъщност, основният според по делото въпрос е този за авторството на инкриминираното деяние, за което защитата твърди, че не е установено от доказателствата по изискуемия от закона категоричен и несъмнен начин. Акцентът в доводите на защитата на подсъдимия Г. в тази насока е поставен върху кредитирането за достоверност на показанията на пострадалия Ю., както и на свид. Кр. Д. – младши полицейски инспектор при РУП – [населено място] към момента на деянието, отзовал се на подадения от близките на пострадалия (свид. Ш.) сигнал на спешния телефон 112. Извършеният от въззивния съд анализ на показанията на пострадалия Ю. е съобразен със съдържанието на други гласни доказателствени източници по делото (показанията на свидетелите Ш. Ш. и Й. Ш.), както и с констатациите и изводите на СМЕ (експерт д-р П.) и може да бъде определен като обстоен и задълбочен, а направеният краен извод за достоверност на съдържанието на тези показания няма причини да не бъде споделен. Вярно е, че пострадалият е единственият очевидец на инкриминираното деяние и неговите показания са единственият източник на преки доказателствени факти за него, но анализът им позволява извода за тяхната достоверност, вкл. относно автора на причинените му увреждания. Непосредствено след деянието пострадалият е заявил пред свидетелите Ш., че „... зетят на М. ме би...” (протокол от с. з. от 15. 10. 2013 година, л. 30 от нох дело), заявил е същото и пред свид. Д. (същия протокол, л. 32), както и в присъствието на свид. И. Д. (пак там, л. 33). В разпита си пред съда пострадалият категорично е потвърдил и посочил подсъдимия Г. като автор на посегателството срещу него (същото съдебно заседание, л. 29 от нох дело). Не е останало извън вниманието на съда и заявеното от подсъдимия Г. алиби за времето на извършване на деянието, в подкрепа на което са посочени и разпитани от съда свидетелите Т., Г. и М. Я., Ц. и Ч.. Свидетелите Я. са от близкия роднински кръг на подсъдимия (баща и брат на неговата съпруга), а останалите трима свидетели работят във фирмата на М. Я.. Несъмнено, тези обстоятелства сами по себе си не препятстват възможна оценка за добросъвестност на свидетелите и достоверност на техните показания. По-същественото е, че тези показания не съдържат конкретика относно деня на инцидента, а визират „... въпросната дата...” и начина, по който обичайно са се развивали събитията във фирмата в ранните сутрешни часове на деня (показания на л. 30 – гърба – 32 от нох дело). В тази насока въззивният съд е изложил убедителен анализ и изводи по фактите (мотиви, л. 22-23 от внох дело). На следващо място, не намира опора в данните по делото заявеното в касационната жалба „голямо разминаване в часа на извършване на престъплението”. Идентично възражение, направено пред въззивния съд, е получило отговор в мотивите на присъдата му (л. 22 от делото), вкл. и чрез анализ на показанията на свидетелите С. и М. – странични и незаинтересовани по делото лица (на л. 30, гърба и л. 54 от нох дело). Обсъден е и относимият към точното дефиниране на часа на престъплението факт на промяна на лятното часово време и преминаването към астрономическо такова, което е извършено на датата на деянието – 28. 10, в 04.00 часа (приложен препис от Постановление на МС, л. 27 от нох дело). Така че, възраженията на подсъдимия Г. срещу доказателствената дейност на въззивния съд следва да бъдат прецени като неоснователни, защото не намират опора в данните по делото - формираните от въззивния съд изводи по фактите не се основават предимно, дори единствено, на показанията на пострадалия Ю., те са оценени по действителното им съдържание и съобразно цялата останала доказателствена съвкупност, вкл. и във връзка с констатациите и заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото, която е изслушана в присъствието на подсъдимия и неговата защита и не е оспорена (протокол на л. 29 от нох дело). Затова, неоснователно е твърдението за липса на надлежна доказателствена основа за фактическите изводи на въззивния съд. Причиненото на пострадалия Ю. увреждане е несъмнено установено, а авторството на подсъдимия Г. не поражда съмнение при надлежно събраните, проверени и оценени доказателствени източници. Всички те са обсъдени задълбочено, всестранно, обективно и точно от съда, който е изложил конкретни съображения за кредитирането им и така е обосновал изводите си по основния спорен въпрос по делото – този за авторството на деянието. Спазването на правилата е гаранция за формалната и логическа правилност на вътрешното убеждение на въззивния съд и поради това недопустимо се иска от жалбоподателя то да бъде ревизирано от ВКС. В рамките на надлежно установените фактическите положения, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и правната им оценка обуславя законосъобразността на съдебния акт. В допълнението към касационната жалба не са изложени конкретни доводи в подкрепа на формално заявената явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Г. наказание, извън общото твърдение за несъобразяване на всички факти и обстоятелства и на целите на наказанието по чл. 36 от НК. Настоящата инстанция не установява да е налице визираното в разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК несъответствие на наложеното наказание с обществената опасност на деянието и с установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Съдът е изложил съображенията си за индивидуализацията на наказанието, които няма причини да не бъдат споделени (мотиви, л. 24 от внох дело). Обществената опасност на деянието не е ниска, причинените две средни телесни повреди са сериозни в рамките на този вид телесни увреждания, при това са причинени по пренебрежително малък по своята значимост повод. Така че, наложеното наказание от една година лишаване от свобода, което е близо до минимално предвиденото за този вид наказание, при отложено изтърпяване за минимален изпитателен срок, по никакъв начин не би могло да се третира като явно несправедливо. При така изложените съображения, ВКС намира, че релевираните в касационните жалби отменителни основания не са налице, поради което атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Претендираното от жалбоподателя оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено, тъй като надлежно установените по делото факти не сочат на тяхната несъставомерност по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Бургаския окръжен съд нова присъда № 152 от 13 юни 2014 година, по внохд № 388 / 2014 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.