Р Е Ш Е Н И Е № 240 С о ф и я, 25 април 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 14 а п р и л 2014 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно дело № 530/2014 година. Производството е по реда на Глава тридесет и трета на НПК. Образувано е по искане на защитника на осъдения Г. Н. В. от Русе, в момента в затвора П., на основание чл.420, ал.2 от НПК и има за предмет влязлото в законна сила решение № 130 от 16.09.2013 г., постановено по НОХД № 464/2013 г. от окръжен съд-Русе, което се атакува с доводи по чл. 422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, като се отправят алтернативни искания след отмяната му за : връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд; за изменяването му с намаляване на размера на наложеното наказание и отлагане на изпълнението му на основание чл.66, ал.1 от НК; за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление по чл.129, ал.1 или по чл.133 от НК и като последна алтернатива – оправдаване на подсъдимия от ВКС по предявеното му обвинение изцяло с отхвърляне на уважения граждански иск като неоснователен. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита искането за неоснователно. Осъденият В., лично и чрез процесуалния си представител адв.Р.Д. от АК-П. моли искането му да бъде уважено. Върховният касационен съд провери правилността на атакуваното решение съобразно правомощията си по чл.425 от НПК и за да се произнесе, съобрази следното : С присъда № 126 от 31.05.2013 г., постановена по НОХД № 818/2013 г. от районен съд-Русе подсъдимият Г. Н. В. от Русе, понастоящем в затвора П. е признат за виновен за извършено на 18.10.2012 г. в Русе престъпление по чл.131, ал.1, т.12 вр.чл.129, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 5 години, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. С присъдата е признат за невинен и оправдан по второто предявено му обвинение за закана с убийство по чл.144, ал.3 вр.ал.1 от НК по отношение на същия пострадал Д. Ч. от Русе. Уважен е предявеният от пострадалия Д. П. Ч. граждански иск, като подсъдимият е осъден да му заплати сумата от 70 000 лв, обезщетение за причинените му неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от 18.10.2012 г. до окончателното й изплащане, както и 1000 лева разноски по делото, като искът в останалата му част до пълния предявен размер от 101 000 лв е отхвърлен като неоснователен. Присъдени в тежест на подсъдимия са направените по делото разноски в размер на 225,95 лв и 2800 лв държавна такса върху уважения размер на иска. Присъдата е била обжалвана от защитника на подс.В. адв.Св.И. от АК-Т. с оплаквания за незаконосъобразността й, „в нарушение на материалния и процесуалния закон” и като „явно несправедлива” с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна присъда, алтернативно за изменяването й и намаляване на размера на наложеното му наказание лишаване от свобода „на 3 години” с приложението на чл.66, ал.1 от НК, които оплаквания са доразвити в допълнението към жалбата, а исканията са допълнени с искане за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление, „със следващите се от това последици”. С решение № 130 от 16.09.2013 г. по ВНОХД № 464/2013 г. Русенският окръжен съд е изменил обжалваната присъда, като е намалил размера на наказанието лишаване от свобода от 5 години на 3 години и 6 месеца, с което де факто е отказал да отложи изпълнението му на основание чл.66, ал.1 от НК, потвърждавайки присъдата в останалата част и присъждайки на гражданския ищец 500 лв разноски за участието на повереника му пред въззивната инстанция. С искането от защитника на осъдения В. от 20.02.2014 г. решението се атакува заради допуснати съществени процесуални нарушения, за неправилно приложение на материалния закон и за явната несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода с искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, алтернативно за намаляване на размера на наложеното му наказание до такъв, позволяващ приложението на условното осъждане или преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление и достигане на същия резултат и като последна алтернатива – оправдаването му от касационната инстанция поради липса на престъпление с отхвърляне на уважения срещу него граждански иск. Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира, че искането е подадено от осъден, имащ право на такова искане и в законния срок по чл.421, ал.3 от НПК, срещу влязло в законна сила решение, неподлежащо и непроверено по касационен ред, поради което е допустимо, но разгледано по същество е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения: В искането доста пространно се навеждат от защитата на осъдения В. доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото от въззивния съд, при извеждане на правно значимите факти и ползваните доказателствени източници, довело според тях до неправилни фактически и правни изводи и до неправилно приложение на материалния закон, а като последица от това и до несправедливото му осъждане. Много от тях са били направени и пред окръжния съд и с основание са били отхвърлени. Основанието по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.2 от НПК се обосновава с нарушено право на защита поради неоснователен отказ да бъде разпитана като свидетел Г.Ц., некомпетентност на експерта при изготвяне на приетата СМЕ и липса на инициатива от двете инстанции по фактите за назначаване на комплексна такава с участието и на други специалисти от областта на медицината, с което останал неизяснен както механизмът, така и характерът на причинените на пострадалия телесни увреди, наличие на противоречие в мотивите на въззивния съд относно основателността на въззивната им жалба, злепоставянето им поради нарушение в реда на съдебните прения във въззивното производство, липса на мотиви относно квалифициращото обстоятелство по т.12 на чл.131, ал.1 от НК и голословното отричане на поддържаната от тях теза като „защитна”. Такива нарушения обаче не са налични. От разпита на св.К.Г. се е изяснило, че процесната нощ е била в дискотеката със своя приятелка Г.Ц., която е била поискана от защитата да бъде разпитана като свидетел, но първоинстанционният съд не се е произнесъл по искането и след разпита на св.М.А. ( каквито мотиви е изложил в края на първото по делото заседание), а то не е било поддържано при приключване на съдебното следствие. Такова искане не е било отправено нито в бланкетната въззивна жалба и допълнението към нея, нито в хода на въззивното производство. Навеждайки довода за неоснователен отказ това лице да се допусне като свидетел, защитата и сега не го свързва с каквото и да е обстоятелство, което би се изяснило с разпита й. Обратно, по съществените въпроси относно автора и механизма на причиняване на телесните увреждания на пострадалия, както и относно негово агресивно поведение към осъдения и св.Н.С., съдът задълбочено е коментирал свидетелските показания и убедително се е аргументирал защо също кредитира показанията на Ч., Г., А., Н. и Й. и отхвърля тези на С. и М., както и твърденията на осъдения В., като вътрешно и помежду им противоречиви и нелогични. Не е имало спор и по изводите на вещото лице д-р Ив.С., който е изготвил и защитил заключението си по СМЕ и въз основа на приложените по делото писмени доказателства – епикризи, аудиометрично изследване, онагледените резултати от КТ на главен мозък, изготвени от съответните специалисти в тези области на медицината, поради което не се е налагало както разширяване на състава на експертите по приетата СМЕ, така и включване на нови такива с различни специалности. Ето защо, упрекът към съдилищата за бездействие при установяване на механизма и на характера на телесните увреждания на пострадалия Ч. е напълно неоснователен. Не е нарушено правото на защита на осъдения в хода на съдебните прения пред въззивния съд, доколкото и след представеното допълнение към въззивната жалба пороците на първоистанционната присъда са били третирани твърде общо, а и са изложени съждения за факти, каквито нито са ангажирани по делото, нито са приети за установени от съда (виж стр.2, края на абз.2 от допълнението), поради което правилно първо защитникът му е пледирал и основно е развил оплакванията им за неправилно приложение на материалния закон и за явната несправедливост на наложеното му наказание. Както на защитника, така и на подсъдимия тогава В. е била дадена пълната възможност да изложат и защитят тезата си, като е спазено и изискването за предоставяне на „последна дума” на осъдения. Твърде некоректно се коментира в искането липсващо противоречие в мотивите на въззивното решение, тъй като съдът е посочил неоснователността на жалбата по оплакването за необоснованост на атакуваната пред него присъда, а в отделен раздел я е приел за основателна във връзка с явната несправедливост на наложеното на В. наказание и го е коригирал. Пространно се е занимал и е потвърдил изводите на районния съд относно хулиганските подбуди у осъдения да нанесе на публично място, пред много граждани и по описания начин силен удар в лицето на Ч., видимо нестабилен от поетия в дискотеката алкохол, показвайки превъзходството си и с изречената фраза. ВКС приема, че правно релевантните факти са изведени от съда по надлежен ред и с годни доказателствени средства, липсва неоснователен отказ за събиране на доказателства, като съдът е изпълнил и задължението си да обсъди наличните противоречия в събрания доказателствен материал и да даде отговор на направените му от страните възражения, няма игнорирани или превратно ценени доказателства, поради което не е налице основание за възобновяване по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1 т.2 от НПК за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Не е налице и неправилно приложение на материалния закон, като то се свързва не толкова с възприятия от съда факт именно осъденият да е нанесъл удара в лицето на пострадалия Ч., колкото с наличието на личен мотив да го стори и липса на пряк умисъл да му причини толкова на брой и тежест телесни увреждания. В тази насока съдът законосъобразно е извел както умисъла за причиняване на сериозно нараняване на Ч. с нанасяне на силен удар с лакът в лицето му, с което да му се отнеме възможността да отвърне, така и при очевидно нестабилното му състояние от поетия алкохол да падне на тротоара и допълнително да се нарани, с което той се е съгласил. Категорично е установено, че не В., а св.С. е имал контакт с пострадалия в дискотеката, но до сериозен конфликт не се е стигнало и всички още няколко часа са продължили да се веселят. Въззивният съд с основание се е съгласил с правните изводи на районния относно хулиганските подбуди на осъдения да причини телесните увреждания на последния, изразени и в отправената към него реплика преди нанасянето на удара, но като я е приел за недостатъчна за осъждането му по другото предявено му обвинение по чл.144, ал.3 вр.ал.1 от НК, което правилно не е протестирано от прокурора. Не са установени каквито и да е данни пострадалият да е бил травмиран от някого другиго. Неоснователно е и възражението за някакво съпричиняване на вредоносния резултат от негова страна поради прекъсване на лечението му и увеличаване на тежестта на уврежданията му най-малкото като доказателствено необезпечено, включително и с експертно мнение. С оглед на всичко изложено ВКС приема, че няма и основание за възобновяване на делото по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.2 вр.ал.1 т.1 от НПК, поради което не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивното решение и преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление, още по-малко – за оневиняване на осъдения от настоящата инстанция и отхвърляне на предявения срещу него граждански иск. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост и на намаленото наказание лишаване от свобода в размер на 3 години и 6 месеца. Окръжният съд е смекчил санкцията, отдавайки дължимата се тежест на наличните смекчаващи отговорността на осъдения обстоятелства, но и като е отчел завишената обществена опасност на деянието, извършено на посетено от много граждани място в града, със сериозни (съставомерни и поети от обвинението за по-тежките увреждания) последици за пострадалия. Правилно при съпоставката им съдът е отказал да снижи санкцията до размер, който да позволи и приложението на чл.66, ал.1 от НК, като и ВКС не намира основание за подобно снизхождение към осъдения. Вместо да възприеме позицията на мнозинството от компанията им за запазване добронамерените отношения с пострадалия, той е решил публично да го „накаже” и унизи пред околните, като по този начин потъпче обществените порядки, което е и постигнал. Не е налице явно несъответствие на наложеното му наказание с обществената опасност както на деянието му и неговата лична, а така също и с целите на чл.36 от НК, поради което не е налице и основание по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК за възобновяване на делото и корекция на наказанието по размер и по приложението на чл.66, ал.1 от НК. По отношение на атакуваното решение в гражданско-осъдителната му част няма наведени каквито и да е съображения за основателността на уважения граждански иск и за справедливостта на присъденото обезщетение за причинените на пострадалия неимуществени вреди извън алтернативното искане за отхвърлянето му изцяло при оправдаване на осъдения, което е неоснователно по изложените съображения, поради което няма основание за излагане на повече от касационната инстанция. ВКС намира, че искането, като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение. Поради изложените съображения и на основание чл.424, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Г. Н. В. от Русе, в момента в затвора П., за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в законна сила решение № 130 от 16.09.2013 г., постановено по НОХД № 464/2013 г. от окръжен съд-Русе. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :